Определение №****/**.**.2014 по дело №****/2013

„следва ли да се присъжда издръжка за минал период от време след като в съдебно заседание ищецът е заявил, че претендира издръжка от датата на завеждане на иска, внасянето на пари на влог на името на децата следва ли да се счита за липса на издръжка след като съгласно разпоредбите на СК с разрешение на съда е възможно тегленето на суми от тези влогове когато това е в техен интерес”, „следва ли да се приеме, че липсва издръжка след като по безспорен начин е доказано, че децата са били вземани редовно от бащата с кола или каруца и са отивали с баща си в неговия дом в съседно село”, „следва ли да се присъжда издръжка в размер на 240лв. за две деца след като родителят е безработен, като в този случай се счита, че получава минималната за страната издръжка, която е в размер на 310лв. и родителят няма странични доходи и имоти и съгласно чл. 142, ал. 2 минималната издръжка за едно дете е в размер на ¼ от минималната работна заплата; в какъв размер следва да се присъжда издръжка за две деца след като дължащият издръжка е безработен и съответно се приема, че получава минималната работна заплата, след като дължащият издръжката няма странични доходи и няма имоти, а другият родител получава ежемесечно над 2000лв. и децата са на 13 и 14 години” и „следва ли да се счита законосъобразно едно решение за присъждане на издръжка когато определения размер е такъв, че е невъзможно изплащането му, което обуславя автоматично наказателна отговорност на дължащия издръжка, внесените от дължащият издръжка суми на влог в размер на около осем хиляди лева за две деца следва ли да се счита за имущество на детето от което същото може да задоволява и част от потребностите си” и внесените от дължащия издръжка влогове в размер на около осем хиляди за две деца следва ли да се вземат под внимание от съда при преценка на потребностите и възможностите във връзка с определяне на размера на дължимата издръжка, „когато едно дете през цялата учебна година живее при баща си и същото пред социалния работник е заявило, че няма значение при кого ще живее и когато майката е заявила пред социалния работник, че не претендира за това дете и едва в последния момент и без да изтъква каквато и да е причина след приключване на учебната година това дете заяви, че желае да живее при майка си, всички тези факти не обуславят ли извода, че това дете с поведението си е доказало, че желае да живее при баща си и изявлението му не е задължително за съда и родителските права спрямо това дете следва да се предоставят на бащата, а ако настъпят изменения в обстоятелствата и детето заживее при майка си следва да се променят така постановените родителски права, но при горепосочените факти единственият извод е, че родителските права спрямо това дете следва да се предоставят на бащата и „законосъобразно ли е решение на съда, който не е взел под внимание фактите, че детето цяла година живее при баща си и въпреки, че е посещавало майка си всяка седмица, се е връщало доброволно при баща си и е продължавало да живее при баща си и само въз основа на едно голословно искане, заявено един единствен път и то в последния момент пред съд, да се постанови това дете да живее при майка си и на нея да й бъдат предоставени родителските права спрямо това дете. Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР №[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]1/2009 от 19.02.2010[/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г. г. по тълк. д.№[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]1/2009[/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението по поставените въпроси. Отделно от това, по въпроса за издръжката за минало време има формирана съдебна практика /ППВС №5/1070г./, че издръжка за минало време се присъжда само ако е била поискана. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената практика, предвид съдържащото се в исковата молба искане за издръжка за минало време /за период от една година преди предявяване на исковата молба, тъй като в процесния период страните не са живели заедно, като грижите за отглеждането на децата са полагани само от тяхната майка/, с което е сезиран съда и не е десезиран с ясно и недвусмислено с оттегляне или отказ от това искане. По въпросите във връзка с внасянето на пари на влог на децата и осъществяваните лични контакти на децата с бащата, следва да се посочи, че разпоредбите на чл. 143, ал. 2 СК и чл. 146, ал. 1 СК не са непълни, неясни или противоречиви, и по приложението им има създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна – че родителят дължи издръжка до навършване пълнолетие на детето си независимо от това, дали то е работоспособно и дали може да се издържа от имуществото си; че издръжката се дължи ритмично – ежемесечно, за да се изпълни икономическото предназначение на задължението за издръжка от родител на непълнолетното му дете да набавя средства за съществуване и за текущите, ежедневни нужди на правоимащото лице. По въпросите за определяне на размера на издръжката и възможността на бащата да дава издръжка, следва да се посочи, че въпросите така както са формулирани съдържат в себе си изводи за фактическа обстановка, различна от приетата за установена по конкретното дело, което предпоставя проверка на правилността на въззивното решение, каквато може да се извърши само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато, а не в производството по допускане на касационно обжалване. Отделно от това, разпоредбите на чл. чл. 59, ал. 5 СК /че размерът на издръжката трябва да осигури условията на живот на детето, които е имало преди развода, освен ако това би създало особени затруднения на дължащия издръжка родител/, на чл. 143 СК/за начина за определяне на издръжката/ и чл. 142, ал. 2 СК/относно минималния размер на едно дете/ не са непълни, неясни или противоречиви, и по приложението им има създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна – че начинът, по който се определя издръжката по чл. 143 СК във всеки отделен случай е конкретен, зависи от много фактори, основните, от които са изяснени в ППВС №5 от 31.11.1981 г., но които са специфични за индивидуалния правен спор; че не съществува обичаен необходим размер на издръжка за дете на определена възраст, тъй като той се определя винаги конкретно в зависимост от установените по делото нужди и възможности; че позоваващият се на обективна невъзможност да дава издръжка е длъжен да установи, че причините за невъзможността са извън неговата воля / ППВС №5 от 16.11.1970г./. По приложението на по чл. 59, ал. 2, ал. 4 и ал. 6 СК също има установена съдебна практика относно преценката на интересите на децата при решаване на въпросите по чл. 59, ал. 2 СК съобразно обстоятелствата в чл. 59, ал. 4 ГПК, преценени заедно с желанието на детето, с оглед на интереса на детето. Доводи за неправилна преценка интереса на детето с оглед на тези обстоятелства са относими към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция се произнася само ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение.