Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

1/ Към кой момент следва да се направи преценка за спазване на преклузивния срок по чл. 62, ал. 1 ЗБН – в редакцията към момента на предявяване на иска или с оглед решението на Конституционния съд, с което пар. 7 ПЗР ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018 г. е бил отменен? и 2/ Намира ли приложение въведеното с пар. 7 ПЗР ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018 г., обратно действие спрямо искове, предявени след обнародване на пар.3 ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018 г. и в предвидения от него 5- годишен преклузивен срок? Допълнителният селективен критерий по всеки от въпросите е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на отговор във формираната до момента съдебна практика. Касаторът акцентира на обстоятелството, че искът по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН е предявен след откриване производството по несъстоятелност на „КТБ„ АД /н./ , но и след изменението на срока, с пар.3 ЗИД на ЗБН обн. ДВ бр.22/2018 г., а не преди това, а противоконституционността на пар. 7 ПЗР на същия ЗИД ЗБН засяга само предявените по-рано, спрямо изменението с пар.3, искове, какъвто не е настоящия. Страната се позовава и на чл. 151, ал. 2 Конституцията на Република България, според който, актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението за обявяване на противоконституционността му в сила. Следователно, според касатора, извършените до този момент процесуални действия, в които касаторът визира и самото предявяване на иска, са допустими. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното определение по аналогични съображения.