Определение №****/**.**.2014 по дело №****/2013

длъжен ли е въззивният съд, след въведено от жалбоподателя оплакване, да обсъди в мотивите на решението си как конкретно се разпределя между страните по делото доказателствената тежест в процеса по предявен положителен установителен иск, основан на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК”. Касаторът счита, че поставеният въпрос е разрешен с въззивното решение в противоречие с решение №[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]230 от 05.03.2012[/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г. по т. д.№1041/2010г. на ВКС, ІІт. о. С решението на ВКС в отговора на поставения правен въпрос не е разрешен посочения правен въпрос от касатора, а друг правен въпрос, поради което не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите на решението на ВКС по конкретното дело е прието, че разпределението на доказателствената тежест по предявен положителен установителен иск, основан на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК зависи от това, какви правни последици настъпват за страните по спора от доказване или не на определени факти. В конкретния случай оплакванията във въззивната жалба са били, че неправилно съдът е приел за доказана техническата годност на общия водомер въз основа на представените свидетелства и протоколи, а не е отчетено обстоятелството, че не са представени тези, посочени от Ч.. В изложението към касационната жалба се сочи, че по този начин и въззивният съд /който е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в тази част/ е приел за доказано недоказано обстоятелство. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите за противоречие на въззивното решение с посочено от касатора решение на въззивния съд относно разпределението на доказателствената тежест по предявения иск и че поставеният въпрос е въпрос за правилността на обжалваното решение, т. е. не е въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса: длъжен ли е въззивният съд, след въведено от жалбоподателя оплакване, да се съобрази със заявяване от длъжника по смисъла на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, когато задълженията на длъжника към кредитора са еднородни – главница и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД”. Твърденията на касатора са, че в обжалваното решение и след въведено оплакване от касатора в горния смисъл, то не е обсъдено. Доводите не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, в което въззивният съд е дал отговор на доводите на жалбоподателя. Правилността на този отговор обаче не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване. Съдържащите се в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, доводи за неправилност на въззивното решение не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. По въпроса на касатора: длъжен ли е въззивният съд при въведено от жалбоподателя оплакване за произнасяне свръх петитум, да обезсили първоинстанционното решение в тази му част като процесуално недопустимо” също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като оплакването се отнася до размера на лихвата за забава, а с обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е уважен за главницата и настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да е недопустимо.