Определение №****/**.**.2021 по дело №****/2021

от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че надлежно идентифицираният от състава на въззивния съд като спорен по делото правен въпрос е бил този за „размера на дължимата застрахователна сума при настъпване на покрит риск по отношение на един от кредитополучателите – 1/2 част от остатъчната сума по кредита, включващ главницата и натрупаната лихва, или целият остатък по кредита, а щом това е така, то формулираните в изложението на застрахователя настоящ касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроси с поредни номера 1 и 2 се отнасят до правилността на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части и затова те нямат естеството на обуславящи за изхода на делото. От значение за изхода по конкретното дело обаче, са останалите два правни въпроса, понеже те надлежно обосновават наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 та чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото дадената правна квалификация на първия осъдителен иск е по чл. 199а КЗ /отм./, а е ноторно (Вж. в този смисъл: проф. д-р П. Г., „Застрахователно договорно право“, изд-во „Ф.“, 2012 г., стр. 356), че създадената със ЗИДКЗ /отм./, ДВ, бр. 97/2007 г. правна уредба на застраховката, сключена в полза на кредитор, е „несъвършена като правен изказ“, т. е. неясна. При това неяснотата й е в такава степен, че в процесния случай се е наложило квалификацията на този осъдителен иск да напусне пределите на приложимия Кодекс за застраховането, за да се опре на чл. 134 ЗЗД: иск, специфичен с това, че е косвен (actio obliqua), винаги в разположение на кредитор с оглед упражняване имуществените права на бездействащ негов длъжник, когато това бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, стига да не се касае до права, чието осъществяване да е поставено в зависимост от чисто личната преценка на този длъжник. Несъмнено даденият от въззивния съд с атакуваната втора осъдителна част на неговото решение отговор на въпроса с пор. №4е във функционална зависимост от отговора му на предходния правен въпрос /с пор. №3/. Меродавна в тази връзка е препратката на въззивния съд към разпоредбата на чл. 382, ал. 1 от сега действащия КЗ /в сила от 1.01.2016 г./, отнасяща се до застраховката, сключвана от кредитор за обезпечение на банков кредит, като констатацията на СГС е, че там законодателят бил „уредил правото на пряк иск на кредитополучателя или неговите наследници срещу застрахователя за заплащане на застрахователна сума. Така един и същи осъдителен иск, чийто предмет е застраховка, сключвана в полза на кредитор за обезпечаване на заем или банков кредит, бива квалифициран веднъж като „косвен“, а в друг случай – като „пряк“ иск на длъжника /кредитополучателя/ срещу съответния застраховател. Именно в това се проявява неяснотата, респ.- противоречието в правната уредба, които следва да бъдат отстранени по тълкувателен път: съобразно задължителните разяснения по т. 4 на ТР №1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело №1/2009 г.