Определение №****/**.**.2018 по дело №****/2018

постоянна съдебна практика със задължителен характер, обективирана в постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения, приемаща, че преценката, дължима при произнасянето по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се осъществява на базата на обстоятелствата за имуществено, семейно и здравословно състояние на лицето, декларирани и установими от съда със съответни доказателства към момента на подаването на исковата му молба /към който именно се дължи и държавната такса/ и не може да се основава на предположения за евентуални бъдещи постъпления в имуществото на лицето. Вторият въпрос не е обуславящ, тъй като по него съдът изобщо не се е произнесъл, както се твърди и от самия частен касатор, а липсата на произнасяне по въведен в предмета на делото въпрос би могла да се зачете като общо основание за допустимост само при наведен от страната съответен процесуално правен въпрос във връзка именно с непроизнасянето. По третия въпрос въззивният съд също не е формирал съответни изводи в смисъла, в който е зададен същия. Съдът е отчел в решението си обстоятелствата, свързани с участието на ищеца като акционер в две дружества и като едноличен собственик на капитала не като потенциална възможност за реализиране на доходи от тяхната дейност, а като притежавано от него имущество, наред с останалото декларирано такова. Противоречие на този извод със сочената от ищеца практика не се констатира, поради което по отношение на този въпрос не е осъществена и допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на осъществени както общият, така и допълнителен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на посочените по-горе два въпроса обосновава допускане на частната касационна жалба за разглеждане по същество от касационната инстанция.