Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

По първия поставен въпрос е налице установена практика, включително и цитираната от касатора, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. В този смисъл са: Решение №14/20.03.2015 г. по гр. д. №5426/2014 г. на II г. о., Решение №347 от 02.12.2011 г. по гр. д. №20/2011 г. на II г. о. Когато имотът е жилище (апартамент), то ползване по предназначение означава да се живее в него - Решение №372/26.10.2012 г. по гр. д. №336/2012 г. на І г. о. Така че, упражняването на правото на ползване в процесния случай трябва да включва фактическо обитаване на апартамента. По делото е безспорно установено, че имотът не е използван от касатора за живеене, което основно е мотивирало съда да приеме неупражняване на правото на ползване. В горепосоченото решение по гр. д. №5426/2014 г. на ІІ г. о. наред с живеенето в жилището се визира и всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.“. В случая такова ползване от страна на ответника по иска не е надлежно доказано.

По втория въпрос, касаещ пределите на въззивната проверка и задълженията на въззивния съд, се твърди, че съдът е неглижирал задължението си да отговори на изложените във въззивната жалба доводи и да обоснове правните си изводи, излагайки самостоятелни мотиви, като се е задоволил единствено да препрати към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Тези оплаквания не съответстват на действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение. Съдът е извършил препращане към установеното и приетото от първата инстанция, но същевременно е изложил свои съображения по поддържаните доводи и възражения. Вярно е, че въззивното решение не съдържа конкретно обсъждане на събраните свидетелки показания и разграничаване на кои от тях се дава вяра и защо. Такова детайлно обсъждане обаче е направено в първоинстанционното решение, включително като показанията са съпоставени с писмените доказателства и е прието, че достоверни са тези, дадени от свидетелите на ищцата, а изнесеното от свидетелите на ответника Г. и Н., че той е имал ключ от жилището и многократно го ползвал, е невярно. Съдът е подложил на критична преценка твърденията на тези двама свидетели, че в жилището са извършвани ремонти на мебели и уреди след 2008 г., след като е ясно, че никой не е живеел там; счел ги е за непоследователни, съдържащи логически несъответствия, включително изнесеното от свидетеля Н. за ползването на мазето за държане на гуми за колата, каквото твърдение ответникът не навежда в отговора си и което противоречи на изнесеното от свидетеля Д. (съсед на жилището), че той е ползвал мазето за складиране на гумите си. Решаващо значение при преценката си съдът е отдал на представената нотариална покана от 2015 г. от ответника до ищцата, с която той заявява, че няма достъп до жилището, въпреки правото си на ползване и претендира осигуряване на ползване или заплащане на обезщетение. Предвид изложеното и доколкото с направеното препращане по чл. 272 ГПК въззивният съд е възприел горната преценка на свидетелските показания, то допускане на касационно обжалване по този въпрос не следва да се извършва.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия формулиран въпрос. Въпросът е относим към отхвърлянето на насрещния иск по чл. 59 ЗЗД, което е обусловено от уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 ЗС. След като съдът е приел, че правото на ползване е погасено към 2012 г., то няма как да бъде уважена претенция за лишаване от това право за периода 2017- 2022 г., следващ погасяването на правото. Противоречие с посочената практика не е налице, а по въпроса за предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД съществува изобилна практика на Върховния касационен съд, което изключва допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.