Определение №****/**.**.2012 по дело №****/2012

за представителството на държавата по иск за изпълнението на приватизационен договор. Решение №507/15.07.2009 г. по гр. д.№1312/2008 г., І г. о. не представлява задължителна съдебна практика, тъй като е произнесено в производство по чл. 218-а ГПК /отм./ и се отнася до различен случай. Не може да се сподели аргументът на жалбоподателя, че е налице интерес от провеждане на иска срещу областния управител, поради отказ да деактува като държавен процесния имот. Представеното писмо изх.№2704/173/27.12.2010 г. на областния управител е отговор на искането на жалбоподателя за издаване на удостоверение, че имотът не е държавна собственост, с което е уведомен, че липсва заповед за отписването. Т. е. писмото е с чисто информационен характер и не дава основание да се направи извод за оспорване във връзка с предоставените му правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗДС. С решение №508/03.06.2010 г. по гр. д.№1048/2009 г., І г. о. е разгледан спор, в който държавата е представлявана по иск за собственост от областния управител по реда на чл. 32, т. 4 ГПК, т. е. след упълномощаване от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Цитираното решение №181/14.06.2012 г. по гр. д.№96/2012 г., ІІ г. о. представлява задължителна съдебна практика и изразеното в него становище е, че независимо кой е предизвикал спора за собственост, представителството на държавата се осъществява от министъра на регионалното развитие и благоустройството- чл. 31 ГПК. Областният управител може да представлява държавата само ако е упълномощен от министъра- чл. 32, ал. 1, т. 4 ГПК. Той няма собствена процесуална легитимация в спор, по който страна е държавата. Това становище се споделя от настоящия състав на ВКС, ІV г. о. Поради изложеното не може да се направи извод, че обжалваното определение противоречи на задължителна съдебна практика, че е налице противоречива съдебна практика или че е необходимо създаването на такава. Не са изложени съображения за неяснота на правните норми и нужда от тълкуването им, за липса на съдебна практика по разглеждания въпрос, след като изрично се посочва решение постановено по реда на чл. 290 ГПК, или за необходимост от промяна на утвърдената съдебна практика. Фактът, че липсва практика в желания от жалбоподателя смисъл, не означава, че липсва въобще практика по повдигнатия от него въпрос.