Определение №****/**.**.2020 по дело №****/2019

относно собствеността върху застрахования автомобил, за увреждането на който се претендира застрахователното обезщетение. Анализирайки представените екземпляри от договор за покупко-продажба от 01.08.2014 г. и свидетелства за регистрация ч. І и ч. ІІ на немски език и съответните им преводи е счел, че не може да се направи еднозначен и категоричен извод за възникване на право на собственост върху процесния автомобил у ищеца. Изложил е съображения, че виждането, че свидетелството за регистрация е документ, установяващ собствеността, по начало е правилно, но доколкото то само констатира наличието й, но не я създава, ако се опровергае съществуването на правопораждащия факт – този, от който е възникнало правото на собственост, то се отнема и материалната доказателствена сила на този документ - в случая ответникът е оспорил собствеността на ищеца и щом това е сторено, свидетелството за регистрация не може безусловно да се ползва като доказателство за този факт, а такова доказателство може да бъде единствено актът, с който е придобито вещното право, в съответната изискуема от закона форма. Приел е, че представеният договор за покупко-продажба с предмет този автомобил представлява такъв акт, но в него не е отразено ищецът да е придобил, а обратното – отразено е, че ищецът е отчуждил правото на собственост. В светлината на тези постановки е посочил, че ищцовото процесуално поведение е довело до формирането на правен извод, че ищецът не е собственик на процесното МПС, а защитната теза, застъпена за пръв път в хода по същество пред първоинстанционния съд и поддържана във въззивното производство, състояща се от твърдението, че в документа е допусната фактическа/техническа грешка, като са разменени местата на продавача и купувача само в „шапката на договора, не издържа на обикновена проверка, най-малкото защото другото лице, участвало в сделката и посочено като „купувач“ не може да се свърже по никакъв начин с този автомобил в другите представени документи, поради което и не може по косвен аналитичен път да се счете, че той би могъл да бъде действително продавачът. Посочил е и че документът е представен от ищеца, бил е в негово държане и той е бил запознат със съдържанието му, като фактът, че евентуално е допусната грешка, е следвало да му е известен и не е новоузнат, поради което е израз на крайна процесуална небрежност представянето му в този вид и неполагането на адекватна грижа за убеждаване на съда /чрез пълно и пряко главно доказване/, че може да направи този извод от този документ. В обобщение е приел, че не е доказано убедително и извън всякакво съмнение, че ищецът е собственик на застрахования автомобил, което разгледано в светлината на застрахователното правоотношение и регулиращите го норми на КЗ, има за последица отнемане качеството на „ползвател на застрахователни услуги“ по смисъла на чл. 2, ал. 2 КЗ на ищеца. Изразил е становище, че ищецът не би могъл да претендира за себе си заплащане на застрахователното обезщетение, а от друга страна, ако се приеме наличие на хипотезата на чл. 402 КЗ – сключване на договор без пълномощие /че той е сключил от свое име застраховка за чуждо имущество/, то за да се счете за действителен този договор и от него да произтекат права за ползвателя, е необходимо, съгласно ал. 2 и 3 на чл. 402 КЗ, одобрение от собственика на застрахованото имущество, каквото не се установи да е дадено. В този смисъл е достигнал до извод, че за ищеца няма витален застрахователен интерес по смисъла на чл. 349, ал. 1 КЗ, което прави сключения от него застрахователен договор недействителен при условията на чл. 349, ал. 2 КЗ.