Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

Обстоятелството, че свидетелят е в родствена връзка с някоя от страните, задължително ли води до извода за заинтересованост на свидетеля, или и в този случай съдът дължи да направи преценка на евентуалната му заинтересованост по чл. 172 ГПК?

Какъв е критерият за преценка на заинтересоваността на свидетеля по чл. 172 ГПК – само непосредственият резултат от изхода на делото или може да обхваща и по-далечни последици (например отношенията между свидетеля и страната, която го е поискала)?

За да е налице евентуална заинтересованост по чл. 172 ГПК, необходимо ли е свидетелят да има пряк и личен интерес от изхода на делото?

Допустимо ли е съдът да не кредитира свидетелски показания, без да се мотивира, като единствено излага формулировката, че твърденията на свидетелите представляват възпроизведена за нуждите на процеса защитна теза на ответницата?

Следва ли въззивният съд да вземе предвид и да обсъди констатираното от него разминаване между твърденията на въззивника – ищец в първоинстанционното производство, които не са оспорени от ответника и показанията на свидетели на ищеца?

Необходимо ли е свидетелите да знаят какъв смисъл се влага в определени понятия (в случая „стоп-капаро“ и „капаро“) от някоя от страните по делото или не. В тази връзка възниква и въпросът: свидетелите длъжни ли са само да кажат истината за възприетите от тях факти по предмета на делото (в случая „стоп-капаро“ и „капаро“), или освен това са длъжни да знаят какво е имала предвид страната, чието изказване те непосредствено са възприели. И има ли друго значение думата „капаро“ освен задатък, каквото посочва въззивния съд - авансови плащания“?

Допустимо ли е в съдебното решение съдът да възпроизвежда свои собствени твърдения, като установени „факти“, които не са заявени нито от ищеца в исковата молба или в хода на производство, не са заявени и от ответника в отговора на исковата молба и в хода на съдебното производство, дори не се установяват и от свидетелските показания, както и не се съдържат във въззивната жалба?

Допустимо ли е, въззивният съд да обсъжда възражения, които не са направени пред първата съдебна инстанция, като се излагат за първи път чак във въззивната жалба?.

Длъжен ли е въззивният съд да мотивира твърдението си, че първоинстанционният съд е дал „по-висока достоверност на свидетелските показания спрямо нарочно оформени от страните документи“, при положение, че действителната уговорка е направена първоначално в устна форма, а симулативната в писмена. Следва ли въззивния съд, да изложи съвкупен анализ на разглежданите свидетелските показанията, по отделно и в тяхната съвкупност заедно с всички писмени доказателства по делото и заявеното от страните?

Може ли възприетото от въззивния съд за съществуваща връзка между договора за заем и предварителния договор за продажба на имот да бъдат противопоставени на събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателства и да ги игнорират. Това поставя и въпроса как въззивният съд е стигнал до извода за връзка на допълване между двата договора – основавайки се на кои факти и на каква причинно-следствена връзка между тях и това изложено ли е от въззивника в жалбата си?

Възивният съд следва ли да обсъди в решението си доказаното упражняване на фактическа власт върху имота от възивника - кандидат купувача по предварителния договор, датата на която последния е въведен във владение на имота /средата на м. ХІІ.2022 г./, който факт не беше оспорено от ищеца, заедно със събраните по делото доказателства, да анализира същите през призмата на въведеното от ответника по иска симулация на подписаните документи?