Определение №****/**.**.2018 по дело №****/2018

за ограничаване на дееспособността и института на запрещението са регламентирани в чл. 5 ЗЛС, но спрямо тях пряко приложение намират и нормите на чл. 12 Конвенцията на О. за правата на хората с увреждания, ратифицирана от България на 21.04.2012г., ратифицирана и от ЕС като колективен субект, както и Препоръка №[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]R /99/ 4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите за правна защита на недееспособните пълнолетни лица, приета на 23.02.1999[/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г., и чл. 5 и чл. 6 КЗПЧОС, ратифицирана от България. Намира, че атакуваният съдебен акт, отричащ изцяло неговата процесуална дееспособност и правна възможност да обжалва първоинстанционното решение №[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]1232 от 19.10.2017[/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г. по гр. д. №[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]2435/2016[/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г. на Пловдивски окръжен съд, поради факта, че е поставен под пълно запрещение, противоречи на чл. 12 и чл. 13 Конвенцията за правата на хората с увреждания и на горепосочените относими международноправни актове, според които държавите следва да предприемат необходимите мерки за запазване в максимална степен на дееспособността, като мерките на защита не следва да имат за автоматична последица цялостно отнемане на дееспособността, а когато е възможно всяко пълнолетно лице трябва да може да извършва валидни правни сделки от ежедневен характер и да има регламентирано право на достъп до съд, на свобода и сигурност на личността и на справедлив процес. Касаторът счита, че е лишен изцяло от достъп до съд, от справедлив процес и изцяло е оставен на произвола на своя настойник, който взема решения къде да живее, за настаняването му в резидентна услуга, лишен е от възможността на упражнява фундаментални свои права, вкл. правото на труд. Релевира, че обжалваното определение противоречи на практиката на ЕСПЧ /делата С. срещу България; К. срещу Италия; Ф. срещу О. Кралство; Щ. срещу Русия/, според която макара правото на достъп до съд да не е абсолютно, прилаганите ограничения не могат да ограничат достъпа на хората по такъв начин или до такава степен, че правото да бъде накърнено в самата му същност, като ограничения са допустими само, ако има разумно пропорционално съотношение между използваните средства и поставената цел, а настаняването в специализирана институция, представено под формата на предписания на грижи в интерес на лицето, на практика е равнозначно на лишаване от свобода /делото С. срещу България/. В практиката на ЕСПЧ се приема според касатора, че за дадено лице, страдащо от психични разстройства, може да се счете, че е лишено от свобода в контекста на чл. 5, пар. 1 ЕКЗПЧ, когато е поставено под пълно запрещение, само ако не е изразило валидно съгласие да бъде затворено /затворено е в психиатрична клиника от неговия настойник и се е опитало безуспешно да я напусне или първоначално се е съгласило на престой в клиниката, но впоследствие се е опитало да избяга/. Частният жалбоподател поддържа също, че е недопустимо ограничаване на права досежно личното положение и съгласно чл. 6, ал. 2 вр. с чл. 51, ал. 3 Конституцията на РБ. Моли атакуваното определение да бъде отменено, делото – върнато за ново разглеждане на въззивната жалба от друг състав на Пловдивски апелативен съд, тъй като в противен случай, ще бъде лишен от възможността да се защити от нелигитимната форма на интервенция в личния му живот /невъзможността да бъде отменено или изменено поставянето му под пълно запрещение/.