Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

1. Следва ли съдът да преценява основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК само с оглед на конкретното задължение за заплащане на държавна такса и съдебни разноски по делото или доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на такси и разноски за цялото съдебно производство?; 2/ При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса как се определя дали едно лице действително не разполага с парични средства, достатъчни за заплащане на държавна такса и разноски по делото? В случай, че е необходимо молителят с месеци да събира сумата за плащане на държавната такса и съдебните разноски, следва ли да се приеме, че същият разполага с достатъчно средства?; 3/ При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса трябва ли съдът да направи преценка на всеки конкретен сучай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива с установените в страната – линия на бедност, данни на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейството и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка на живот – официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работната заплата? Кои са минималните средства, които ищецът може да бъде задължаван да внесе като държавна такса и кои точно данни за минимални средства за живот следва да се съобразят? При получаване на доходи на границата на тези минимални необходими средства за нормален живот може ли да се направи преценка за наличие на достатъчно средства от ищеца за заплащане на държавна такса и съдебни разноски, като внасянето им означава живот със средства много под минимално посочените минимални, установени в страната, или обременяване със заеми?; 4/ Нарушава ли се правото на свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса и съдебни разноски от лице с доходи на границата на минималните, необходими за нормален живот? Не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие, като се поставя пред избор или за живот в бедност, или за достъп до съдебна защита?; 5/ Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и съдебни разноски и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължението му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищецът, над които да с е счита, че има възможност да плати такава?; 6/ Относно приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и извършването на преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса?; 7/ Дали при влязъл в сила отказ на съда да освободи страната от заплащане на такси и разноски по делото тя може да подаде нова молба – било пред същия съд или до по-горна инстанция, ако е налице промяна в размера на доходите й, както и на тези на членовете на семейството й? Въпросите са обосновани с изпълнение на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се противоречие по първи въпрос със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №6/06.11.2013 г. по тълк. д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и практика на ВКС по определение №316/30.06.2016 г. по гр. д. №1915/2016 г. на ВКС, IV г. о. ; по въпроси от 2 до 6 вкл. – противоречие с практика на ВКС, обективирана в определение №155/07.04.2020 г. по ч. т. д. №173/2020 г. на ВКС, II т. о., определение №603/02.10.2014 г. по ч. т. д. №2139/2014 г. на ВКС, II т. о., определение №573/12.07.2011 г. по ч. т. д. №230/2011 г. на ВКС, II т. о. и др., а по седми въпрос се твърди, че произнасянето на ПАС е в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР №6/06.11.2013 г. по тълк. д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС.