Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

са означени като „материалноправни“ и са в следния смисъл: „1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти; 2. Степента на родство съставлява ли определящ критерий, от който може да се изведе извод за интензитет на претърпени неимуществени вреди, респ. съдът следва ли да се ръководи от този критерий при определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД в случаите на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ или чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за обезщетяване на неимуществени вреди при смърт на близък родственик или определяща е връзката между претендиращия обезщетение и пострадалия; 3. Относим към критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД ли е фактът, че претендиращото обезщетение лице има други близки, за които може да се предположи, че облекчават страданията му, причинени от смърт на починал в ПТП, и по какъв начин влияе този факт върху размера на дължимото застрахователно обезщетение; 4. Наличието на други пострадали от същия инцидент, извън пострадалия, за чиято смърт се претендира обезщетение по чл. 432, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, влияе ли върху критерия за справедливост, респ. и върху размера на дължимото застрахователно обезщетение по предявения иск“. Във втората група са включени следните въпроси, означени като „процесуалноправни“ : „1. Длъжен ли е въззивният съд в постановеното от него решение, респ. при определяне на справедливия размер при търпени неимуществени вреди, да обсъди в съвкупност и вземе предвид при постановяване на крайния си съдебен акт всички събрани доказателства по делото и доводите на страните; 2. Когато не дава вяра на определена част от свидетелските показания, длъжен ли е съдът в мотивите си да обоснове причините за това; 3. Може ли решението да се основава на факти, които не са установени по делото; 4. Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, да се произнесе по правилността на обжалваното решение в рамките на заявените възражения и може ли да се произнася по незаявени възражения от ответника; 5. Може ли въззивният съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти; 6. Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд. Като въпрос със самостоятелно обуславящо значение за изхода на спора е посочен и въпросът „От кой момент е дължима законна лихва за забава върху обезщетение за неимуществени вреди по чл. 432, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./“. Допускането на касационно обжалване по поставените въпроси е аргументирано с твърдения, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в множество изброени решения по чл. 290 ГПК, а част от въпросите и в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС - основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За въпроса по т. 4 се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че „липсва постановена практика по отношение влиянието и на други фактори /като наличието на други пострадали в същия деликт/ върху критерия за справедливост“.