Dictum – “ГПК” Плюс – 2 април 2024 г.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Искът се счита предявен от постъпване на исковата молба в съда, като от този момент е налице висящност на производството. Приетото от състава за това, че преди да бъдат поправени пороците на исковата молба не възниква процесуално правоотношение между ищеца и съда, като през това време съдът не може да предприема никакви процесуални действия, нито да конституира други страни влиза в противоречие с тази практика.

Налага се да бъде направено разграничение между предявяване на иск и правните последици от това процесуално действие. Като правна последица от предявяване на иска е състоянието на висящност на спора пред сезирания съд т. е. започнало е исково производство, чието приключване не заличава този факт. То може да приключи с различен акт – решение или определение, но до действието на съда, което слага край на спора, производството пред сезирания съд е висящо. Именно състоянието на висящност на спор е пречка за повдигане на същия спор отново или като друга правна последица е и невъзможността да бъде повторно упражнено правото на идентичен иск, независимо дали съдът е сезиран редовно или провежда производство по отстраняване недостатъци на сезирането. Целта на тази забрана е да бъдат избегнати различни разрешения по едни и същи спор. Освен това, редовността на исковата молба т. е. редовността на сезирането се следи служебно през времетраенето на цялото съдебно производство, като и преценка за нередовност може да бъде извършена и по реда на инстанционния контрол.

В противоречие с изложеното и с цитираната практика на ВКС, въззивният съд е приел недопустимост на предявеният иск, поради неправилното разбиране за липса на възникнало процесуално правоотношение при предявяване на иск, което означава, че съставът правно необосновано приема, всички предприети от сезираният съд действия, в това число и тези по чл. 129 ГПК лишени от правно основание. Правно необоснован е и мотивът, че съдът не дължи произнасяне по исканията свързани с висящото пред него производство, след като е оставил без движение исковата молба. Тъкмо обратното, той е длъжен да се произнесе по всяко предявено пред него искане, дори и да приеме, че същото е недопустимо предявено.

Съставът не е отчел и спецификата на инициираното пред първостепенния съд производство, а именно – такова по чл. 694 ТЗ, по което активната материалноправна легитимация по предявен отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 1 и ал. 3 ТЗ е на длъжника, респ. кредитор срещу вземане, включено в списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, ако е направено възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ, но съдът е оставил възражението без уважение. Съгласно правилото на чл. 694, ал. 5ТЗ, ако вече е предявен отрицателен установителен иск от длъжник или кредитор, друг кредитор не може да предяви същия иск със същия предмет, той има правото само да встъпи като съищец до първото по делото заседание по първото образувано дело с такъв предмет. Това изискване не е самоцелно, а цели при упражняване правото на иск, на всеки кредитор при осъществените предпоставки, относно едно и също спорно право да се избегне именно постановяване на множество решения с различен изход. Единственото изискване към присъединилия се ищец е да има право на иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ, като разпоредбата на чл. 694, ал. 5 ТЗ ограничава само упражняването на правото на иск в отделно производство при вече образувано такова със същия предмет. Обстоятелството, че присъединилият се кредитор става съищец определя позицията му на главна страна в производството с всички процесуални последици от това, след като е встъпил в производство валидно инициирано, с оглед срока по чл. 694, ал. 6 ТЗ. Още повече, че в хипотеза, аналогична на разглежданата, съдът пред който е заведено последващо дело от друг кредитор, предявил иска по чл. 694, ал. 3 ТЗ в срока по чл. 694, ал. 6 ТЗ е задължен да изпрати делото за съединяване за съвместно разглеждане с първоначално заведеното дело със същия предмет.