Добър ден! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 26 март 2024 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационното издание за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, понесени от увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, по покрития риск гражданска отговорност“ на автомобилистите (чл. 432 КЗ, вр. чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ)?

Имуществената застраховка гражданска отговорност“ на автомобилистите има обезщетителен характер. С нея се дава застрахователна закрила срещу риска за застрахования да възникне деликтна по характера си отговорност вследствие на притежаването или използването на моторното превозно средство по време на движение или престой. Предназначението й е да репарира в рамките на застрахователната сума/покритие/лимит вредите на увреденото лице, за които отговаря застрахования. По прекия иск на увреденото лице за обезщетение на неимуществените вреди от настъпилото застрахователно събитие – за претърпените болки и страдания от телесните и/или емоционални увреждания, съдът следва да вземе предвид както техния характер и тежест, така и интензитетът и продължителността на понесените болки и страдания, прогнозите за проявлението им в бъдеще. В мотивите на решението съдът е длъжен не само да посочи всички тези обективно проявени обстоятелства, които са в причинна връзка със застрахователното събитие, но и да ги прецени в тяхната съвкупност с оглед особеностите на конкретния случай и съобразно икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са застрахователните лимити към деликта/към събитието, да определи обезщетението за неимуществени вреди, без да надхвърля застрахователното покритие.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2021

При иск за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС за разглеждане и решаване в разумен срок по приключило дело и на други неимуществени вреди, които се обезщетяват по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, длъжен ли е съдът да определи дължимото обезщетение глобално?

По иска за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) съдът определя обезщетението по справедливост след преценка на всички конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства с оглед особеностите на конкретния случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи по приключилото наказателно дело. Съдът е длъжен да съобрази тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконното обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитетът, с който мерките на процесуална принуда са засегнали личната и/или имуществената сфера на увреденото лице, начинът, по който обвинението и принудителните мерки са се отразили на личността, общественото доверие и професионалната реализация на увреденото лице. Когато като основание на иска са включени и твърдения, че правозащитните органи са нарушили и правото по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, а съдът установи правопораждащите факти по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, забавеното правосъдие е обстоятелство, което утежнява отговорността на държавата и води до по-голям размер на обезщетението. За да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, е необходимо в мотивите на решението: 1) да приложи критериите за бавно правосъдие – фактическа и правна сложност на наказателното дело, поведението на правозащитните органи и поведението на носителя на правото и на неговия адвокат, за да установи допуснатото нарушение, и 2) да изясни дали и в каква степен незаконно обвиненото лице се е обезпокоило и от това, че се е намирало твърде дълго в положение на несигурност за съдбата си, и дали и в каква степен е изгубило доверието си в правозащитните органи, т. е. дали от нарушеното право по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС са настъпили неимуществени вреди, които държавата дължи да обезщети. Когато в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е включено твърдение за „неразумен срок“, критериите и тези неимуществени вреди са извън предмета на доказване, а установената дълга продължителност на незаконното наказателно преследване се преценява наред с другите конкретно проявени обективни обстоятелства, които налагат по-висок размер на обезщетението. И в двата случая обаче понесените физически и душевни болки, страдания и неудобства от незаконното обвинение не могат да се разграничат с точно парично остойностяване от тези от неоснователно приложените мерки на процесуална принуда, нито от онези от по-дългата, респ. от „неразумно“ дългата продължителност на наказателното дело. Всички те имат за първопричина незаконното обвинение и проявяват общ противоправен резултат. Не е необходимо в решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ те да се остойностят поотделно, но когато дава защитата и на правото по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, е необходимо в мотивите съдът да посочи кои имат по-голяма относителна тежест за определеното общо/глобално обезщетение според критериите за справедливост (чл. 52 ЗЗД).

И при законно обвинение държавата дължи обезщетение за вредите от нарушеното право по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. Компенсаторни мерки/национални средства за защита са административното производство по реда на глава III а ЗСВ, искът по чл. 2б ЗОДОВ и възможността наказателният съд да компенсира вредите от забавеното правосъдие с намаляване на наказанието на осъденото лице. Когато наказателният съд прилага мярката, е необходимо: 1) да признае неспазването на изискването за разумен срок по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС; 2) да предостави обезщетение като намали присъдата по изричен и измерим начин и 3) да установи тази възможност като право на осъденото лице – т. 128 от решението на ЕСПЧ по дело „Димитров и Хамънов срещу България“ по жалби №48059/06 и №2708/06 и другите решения, цитирани в него. Следователно както ТР №1/27.11.2023 г. по тълк. д. №1/2022 г. ОСГК на ВКС, така и решенията на ЕСПЧ, на които е основано, не изискват във всеки случай на дадена защита на правото по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС съдът да придаде парично изражение на обезщетения противоправен резултат.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Очевидно неправилен, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, ли е извода на съда, че ответникът не е приел, изрично или с конклудентни действия, наследството от баба си по завещание, който извод е направен въпреки констатацията на съда, че с подаване на отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за придобиване, на основание универсално завещание, на 3/4 идеални части от собствеността върху процесната сграда?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Правото на наследяване е притезателно имуществено право, което предоставя възможност на призования към наследяване да приеме или да се откаже от оставено наследство. То е непрехвърлимо, но е наследимо. Поражда се при наличие на следните факти: откриване на наследство и определена семейноправна връзка с наследодателя или универсално завещание. Няма установен в закона срок за отказ от наследството или за приемането му, от което следва, че правото на наследяване не се погасява по давност и призованият към наследяване може да приеме наследството или да се откаже от него без ограничение във времето. Съдът обаче може, в хипотезата и при условията на чл. 51 ЗН, да определи срок на призования към наследяване да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Отказът от наследство е само изричен и се извършва с писмено изявление на наследника, което се вписва в особена книга в районния съд по местооткриване на наследството (чл. 52 ЗН), а приемането на наследство може да е изрично или чрез конклудентни действия (чл. 49, ал. 1 и ал. 2 ЗН). Изричното приемане на наследство се извършва с писмено изявление на наследника, което се вписва в особената книга в районния съд по местооткриване на наследството. Мълчаливото приемане на наследството се извършва чрез действия (правни или фактически), сочещи недвусмислено намерение за приемане на наследство. Приемането на наследството има обратно действие – наследникът става правоприемник на наследодателя и придобива наследството от откриването му (чл. 48 ЗН). След приемане на наследството наследникът не може да се откаже от същото, тъй като приемането има за последица прекратяване на правото на наследяване.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Дали в случаите, при които в основното производство е прието наличие на съпричиняване, този принос в приетото негово изражение/ степен/ следва да бъде зачетен при компенсиране на вреди, произтичащи от ексцес?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

При ексцес, за увредения възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече репарираните. При ексцес е налице допълнително обстоятелство по едно вече възникнало облигационно правоотношение. В този смисъл, вече установеното с влязлото в сила решение за извършването на деликта, за съпричиняване на вредите от пострадалия и за неговото дялово (процентно) участие в уврежданията, се ползва със сила на присъдено нещо и не е предмет на установяване по новото дело.

Същото, но за хипотезата, когато не е установено съпричиняване при първоначалното обезщетяване на вредите, се приема в практиката на ВКС, където се посочва: в предходното (основното производство) по чл. 226, ал. 1 КЗ не е било прието наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – наличието на вина от страна на пострадалия за настъпването на пътно-транспортното произшествие, от което са произлезли вредоносните за него последици. Поради това, въпросът за установяване на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и по-конкретно, чия е вината за настъпване ПТП е преклудиран и той не може да бъде пререшаван в последващото производство за ексцес. В производството по чл. 51, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 226, ал. 1 КЗ, предмет на установяване е друг фактически състав – влошаване състоянието на увредения и причинната връзка на това влошаване с увреждането, за което е била ангажирана отговорността на застрахователя в предходното производство. По отношение на него, би било възможно застрахователя да направи възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но само по отношение отговорността за ексцес – дали увреденият е допринесъл за новите последици от увреждането, ако такива са налице. Или ако в първоначалното производство е установено съпричиняване на вредите от пострадалия с конкретно процентно участие в увреждането, то следва да се зачете и в производството по обезщетяване на вредите от ексцес.

Terms

Тъмен/светъл фон