Dictum – “ГПК” Плюс – 20 март 2024 г.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Произнасянето но непредявен иск, е налице когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет на делото, с който не е сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правното основание/квалификация на предявения иск, съдът изхожда от обстоятелствата, посочени в исковата молба, и формулирания с нея петитум, като е длъжен да разгледа иска, с който е сезиран. Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът признае или отрече право, което се поражда от фактически състав, различен от твърденията в исковата молба, или по искане, различно от това, с което е сезиран. Когато съдът се произнесе извън заявения предмет и/или обем на търсената защита, т. е. по непредявен иск, решението е недопустимо. Само в случай, че се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно правно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно прилагане на материалния закон. В своята практика Върховният касационен съд приема също, че в преценката по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД съдът не е ограничен до формалното съдържание на договора, а поради естеството на порока – нищожност поради накърняване на добрите нрави, е необходимо да съобрази дали установените, съпътстващи сключването на договора обстоятелства водят до извода, че неговият краен резултат и последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
Следователно когато в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е обосновал правния интерес от предявения иск за нищожност на договор за аренда на земеделска земя с това, че е съсобственик, а със сключения между ответниците договор друг участник в съсобствеността е отдал под аренда общата земя, и твърди, че договорът не произвежда правно действие както според формалното си съдържание, така и според онези съпътстващи сключването му обстоятелства, чиято обща преценка води до извод, че неговият краен резултат и последици са несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, искът за прогласяване нищожността на договора е един, неговото правно основание/квалификация е по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Съдът е длъжен да даде защитата по него, а не да разграничава твърденията, с които основанието по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД е обоснована, като заявени различни, независими едно от друго обстоятелства за прогласяване на нищожността. Така в своята практика Върховния касационен съд разглежда подобни искове за прогласяване нищожността на договор за аренда на земеделски земи.

С нормативното и казуално тълкуване на чл. 3, ал. 4 Закона за аренда в земеделието, извършено Върховния касационен съд е изяснено, че институционализирания със закона договор урежда обществените отношения, свързани със стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете, на които арендаторът става собственик. Създаването на режим на специално регулиране е свързано със съществената специфика на земеделската земя – при ползването (обработването) тя дава плодове. Поради съществения елемент на този договор – придобиване собствеността върху добивите (чл. 2, ал. 2), законът дава специална регулация на отношенията във връзка с плодовете (чл. 2, ал. 2, чл. 10, ал. 3, чл. 31). Засилено е задължението на арендатора за полагане на грижа при ползването и задължението на арендодателя за осигуряване на спокойно ползване на имота. Нормите на ЗАЗ са въведени, за да очертаят правна възможност за по-пълно регулиране на отношенията съобразно спецификата на обекта на ползването, но не и за тяхната изключителност.
Така изяснената цел на уредения договор в отделен закон не дава основание да се приеме, че нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението в ДВ, бр.13 от 07.02.2017 г., предвиждаща, че когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС, е специална и изключва приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. Договори за управление, какъвто е и договорът за аренда на земеделска земя, може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако обаче съсобственикът, сключил договора, не притежава повече от половината от вещта, договорът е непротивопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно, освен ако са го приели.
Когато в обстоятелствената част на исковата молба правния интерес от предявения иск е обоснован с твърденията, че със сключения между ответниците договор друг, различен от ищеца, участник в съсобствеността с миноритарен дял е отдал под аренда обща земеделска земя, договорът е непротивопоставим на ищеца като сключен в нарушение по чл. 3, ал. 4 ЗАЗ, вр. чл. 32, ал. 1 ЗС и ответниците му пречат да упражнява правата си на съсобственик, искането за защита произтича, но не приключва до искане съдът да установи, че договорът няма действие между страните по предявените искове. Когато петитумът на исковата молба е ограничен до такова искане, е необходимо съдът да процедира съгласно чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 127, т. 4 и 5 ГПК и да даде възможност ищецът да приведе искането за защита в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба, като изясни дали предявените искове са установителни, в защита на неговите права на съсобственик на земеделската земя, и/или ревандикационни, включително като се отчете възможността при съответна обстоятелствена част на исковата молба – че с договора ответникът-арендодател привидно се е легитимирал като съсобственик на идеалните части, притежавани от ищеца, и този ответник да е материално легитимиран по иска по чл. 108 ЗС. Правомощията на въззивния съд в такава хипотеза да процедира съгласно чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 127, т. 4 и 5 ГПК са изяснени с т. 5 ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. ОСГТК на ВКС, която утвърди запазеното действие на т. 4 на ТР №1/17.07.2001 г. по гр. д. №1/2001 г. ОСГК на ВКС.