Dictum – “ГПК” Плюс – 1 март 2024 г.

Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато със свое противоправно поведение (действие или бездействие) пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Това тълкуване се поддържа в трайната и непротиворечива каузална практика на Върховния касационен съд. Съгласно тази практика конкретният принос трябва да е установен от ответника, включително застраховател, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице по предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, съответно чл. 432, ал. 1 КЗ от 2016г. При определянето на степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия.

В т. 7 Постановление №17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС е изрично подчертано, че в случаите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вина. Затова когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпването на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо, че такова лице не може да действа виновно. Тази постановка е възприета и в Тълкувателно решение №88 от 12.09.1962г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което член чл. 51, ал. 2 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато пострадалото при злополуката малолетно дете е допринесло за настъпване на вредоносния резултат поради неупражнен от него надзор от родителите му. Достатъчно е вредоносният резултат да бъде в причинна връзка макар и с невиновното действие или бездействие на пострадалия.

Като пътници в превозно средство децата, включително малолетните, са участници в движението и за тях са установени задължения, едно от които е при движение на моторно превозно средство да бъде използвана система за обезопасяване или обезопасителен колан, с които превозното средство е оборудвано (чл. 137а – чл. 137д, вр. чл. 1 ЗДвП). Превозването със система за обезопасяване (специална седалка) в зависимост от възрастта, ръста и теглото на детето, както и категорията на превозното средство е поради особеностите в психофизическото развитие на децата, чийто живот и здраве може да бъде застрашен и от най-лекия инцидент. При установеното законово задължение за използване по време на движение на система за обезопасяване или обезопасителен колан, с които МПС са оборудвани, бездействието това задължение да бъде изпълнено представлява неправомерно поведение.

Задължението на малолетното дете като пътник в превозното средство да използва система за обезопасяване или обезопасителен колан не е изключено от установеното самостоятелно задължение на водача по чл. 132, т. 2 ЗДвП при превозване на пътници преди да потегли да се убеди, че са осигурени всички условия за безопасното им превозване (в редакцията на разпоредбата към 27.12.2015г., датата на пътния инцидент). Неизползването на система за обезопасяване или обезопасителен колан не изпълнява условието за безопасен превоз при пътуване, но паралелно с това е установено и съществува самостоятелно задължение по чл. 137а – чл. 137д, вр. чл. 1 ЗДвП за пътника, намиращ се в превозното средство, за обезопасяване. Законът обаче вменява завишена грижа, при управлението на автомобил при превоз на деца, аргумент за което е предвидената административно-наказателна отговорност на водач, който превозва деца в нарушение на изискванията на глава 2, раздел ХХV от ЗДвП (чл. 183, ал. 4, т. 10 ЗДвП), каквато отделна административно-наказателна отговорност по отношение на превоз на други пътници не е предвидена. Така когато при пътен инцидент по причина на водач на МПС, не е осъществен надзор от родителя малолетното дете да използва система за обезопасяване или обезопасителен колан, е приложима разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съответно на общата постановка, че е достатъчно вредоносният резултат да бъде в причинна връзка макар и с невиновното бездействие на увредения, но при съобразяване на задълженията на водача по чл. 132, т. 2 ЗДвП за завишена грижа. Това е и когато водачът е упражняващият надзор родител. Задълженията по чл. 132, т. 2 ЗДвП и тези за обезопасяване по чл. 137а и сл. от ЗДвП съществуват едновременно, без да е необходимо установяването на вина на увредения или на упражняващия надзор негов родител при изпълнение на задължението за обезопасяване.

В този смисъл настоящият съдебен състав не споделя възприетото, че малолетното дете не може да формира правно-валидна воля и няма установеното от закона задължение да пътува с поставен предпазен колан, поради което не е налице неправомерно бездействие. Не се споделя и възприетото в решения по постановените в сходни хипотези на превозващ малолетно дете водач – родител, съгласно които завишената грижа на водача по чл. 132, т. 2 ЗДвП има превес (изключва) общото задължение на всеки родител да упражнява постоянен надзор над малолетното си дете. Според настоящия съдебен състав при съпоставяне на поведението на увреденото лице с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, нарушението на водача по чл. 132, т. 2 ЗДвП е от значение за обема на отговорността му в аспект на завишение, като резултат от съпричиняването.