Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 29 февруари 2024 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационното издание за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2024

Как се прилага задължението на съда да даде точни, ясни и изчерпателни указания за дължимата държавна такса в хипотезата на чл. 262, ал. 1 ГПК, вр. чл. 261, т. 4 ГПК? (Обжалване на разпореждане за връщане на въззивна жалба)

Неизпълнението на неправилни или неясни указания на съда не влече след себе си неблагоприятни последици за страната, на която са били дадени указанията.

В този смисъл, за да бъде върната подадена въззивна жалба поради непредставянето на документ за внесена държавна такса, с разпореждането по чл. 262, ал. 1 ГПК, вр. чл. 261, т. 4 ГПК на съда трябва да бъдат дадени точни указания относно размера на таксата, как тази такса да бъде платена, в какъв срок да се представи документ за плащането и какви са последиците от неизпълнение на указанията.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Нищожно ли е нотариално завещание на основание чл. 42, б. б ЗН, във вр. с чл. 24, ал. 1 ЗН поради неспазена форма, ако е налице несъвместимост на свидетел съгласно чл. 584, т. 3 ГПК?

Завещанието е едностранна сделка, с която завещателят се разпорежда с имуществените си права за след своята смърт. Завещанието е формален акт. Формата е елемент от фактическия състав на сделката, изискване за нейната валидност. Законът предвижда две форми – нотариално и саморъчно завещание. Завещателят може да избира между тях свободно, но избирайки едната, следва да спази всички предписани от законодателя изисквания. Първоначалната липса на форма или на някой от нейните елементи не може да бъде попълнена; завещанието е нищожно и не може да бъде санирано. Дори да няма съмнение, че волята на завещателя е била наистина такава, каквато е изразена в акта, щом не отговаря на формалните изисквания, той няма да породи действие.
Относно нотариалното завещание, в чл. 24, ал. 1 ЗН е въведено императивното изискване то да бъде извършено в присъствието на двама свидетели. При липса на друга уредба в ЗН, като специален закон, приложение намират общите правила на нотариалните производства – глава петдесет и четвърта ГПК. Следователно по отношение на т. нар. инструментарни свидетели, в чието присъствие се извършва нотариално завещание, е приложимо ограничението, въведено в чл. 584, т. 3 ГПК. По силата на тази разпоредба се забранява в нотариалното производство да бъдат свидетели лица, които се намират в определени отношения с участниците и страните в производството или с нотариуса. Целта и смисълът на забраната е при съставяне на завещанието да не присъстват лица, които могат да са заинтересовани от имущественото разпореждане на завещателя и да въздействат върху волята му. С въвеждането на забраната се обезпечава в максимална степен удостоверяването на действителната воля на завещателя за разпореждане с имуществото му. Следователно нормата на чл. 584, т. 3 ГПК защитава интереса на завещателя и осигурява правото му свободно, несмущавано и неповлиявано да направи своето завещателно разпореждане.
След като законодателят изрично е предвидил, че „не могат да бъдат свидетели“ тези, за които е налице несъвместимост, присъствието на такова лице/лица при извършване на нотариалното завещание е равнозначно на липса на свидетел. Липсата на свидетел е нарушение на императивно изискване за форма на нотариалното завещание, уредено в чл. 24, ал. 1 ЗН, и води до нищожност на завещанието на основание чл. 42, б. б ЗН.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

За проверка дали въззивното решение не е вероятно недопустимо поради липса на правен интерес от предявяване на иска, предвид приетото в ТР №8/27.11.2013 г. по тълк. д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК (както и нотариалният акт за сделка) притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Ако превозвачът, на който е възложен обществен превоз, прилага по-големи от нормативно указаните намаления по Наредба, приета с приета с ПМС 163/29.06.2015г. и чл. 1, ал. 1, т. 1, б. а и б Постановление 66/1991г., следва ли се компенсация в полза на превозвача за съответната разлика в стойността на извършената услуга?
Дължи ли общината в качеството си на възложител, компенсации към превозвача в размер на пълната стойност на картата за превоз на определена категория лица, ползващи нормативно уредено намаление?

Приложимата нормативна уредба допуска изплащане на компенсации за обществена услуга на оператора /превозвача/, в случай че параметрите, въз основа на които се изчислява компенсацията, не са конкретно уговорени в самия договор, но са установени предварително по обективен и прозрачен начин в общи правила, които определят размера й. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че отговорът на поставените правни въпроси, които са взаимосвързани, е в следния смисъл:
На превозвача, на когото е възложен обществен превоз и който прилага по-големи от нормативно указаните намаления по Наредбата, приета с приета с ПМС 163/29.06.2015г. и чл. 1, ал. 1, т. 1, б. а и б Постановление 66/1991г., се следва компенсация за разликата в стойността на извършената услуга, ако такава е уговорена изрично между страните в съответствие с договорната им автономия по чл. 9 ЗЗД. Когато в сключения договор за обществена услуга по превоза не е уговорена по размер и начин на определяне дължимата компенсация, са приложими съответните общи нормативни правила относно определянето й, като тя не може да надвишава нетния финансов ефект. Възложителят не може да бъде задължен да заплати разликата до пълната стойност на абонаментната карта, когато превозвачът по своя собствена инициатива е счел за икономически целесъобразно да предлага намаления на определени категории лица, по-големи от установените с нормативния акт минимални такива, освен ако това не е изрично уговорено в сключения между страните договор или тази разлика се следва от начина на определянето на компенсацията съобразно нетния финансов ефект.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, поради явна необоснованост и в противоречие с формалната логика по иск на основание чл. 76 ЗН.

Видно от мотивите му, въззивният съд явно необосновано и в противоречие с формалната логика е приел, че въпреки че тези два обекта /дворното място и плевнята/ не са част от наследството на В. С., починал на 26.07.1997 г. /а са индивидуална собственост по наследство и делба на неговата съпруга Т. С., починала след него/, разпореждането на наследника на В. С.- Я. В. С. в полза на М. Г. с 1/8 ид. ч. от тези вещи е относително недействително по чл. 76 ЗН по отношение на наследниците на В. С., като разпореждане с наследствени на В. С. имоти. След като дворното място и плевнята не са част от наследството на В. С., разпореждането с 1/8 ид. ч. от тях, извършено с договора за дарение от 11.11.2008 г., не представлява разпореждане с наследствен имот на В. С., поради което и не може да бъде обявено за относително недействително спрямо наследниците на В. С. на основание чл. 76 ЗН.

С оглед на гореизложеното, решението на въззивния съд в допусната до касационно обжалване част следва да бъде отменено на основание чл. 281, т. 3 ГПК като необосновано и вместо него следва да бъде постановено решение за отхвърляне на иска по чл. 76 ЗН по отношение на дворното място и изградената в него плевня.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на съдебното решение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, както и въведените от страните доводи и възражения? (Отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК)

В решението си въззивният съд следва да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, както и въведените от страните доводи и възражения.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Относно предпоставките, при които контактите на дете с неговия дядо следва да бъдат прекъснати.

регламентираното от разпоредбата на чл. 128, ал. 1 СК право на лицата, които са баба или дядо на лични контакти с техните внуци, винаги следва да бъде съобразено с интереса на детето, като конкретно приложение на принципа за всестранна защита на децата, който винаги трябва да е водещ. С нормата на чл. 128 СК законодателят е признал на бабата и дядото самостоятелно право на личен контакт с детето. Принципът е, че в интерес на детето е да расте в нормална семейна среда, контактувайки с всеки един от близките си роднини и поддържайки близки човешки отношения. /Никое дете не може да има интерес се отчужди от близките си/. Обичайно, между дядото/бабата и техните внуци, се изгражда специална връзка. По принцип бабата и дядото притежават опит и знания, разполагат със свободно време и когато имат и желание да използват част от това време за да го прекарват със своите внуци, полагайки грижи за тях, това е в интерес и за двете страни – за дядото и бабата това е извор на радост, а внуците получават повече внимание, добро отношение и обич, които те ценят. Създаването на добри отношения чрез осъществяването на личен контакт между внуците и техните баба и дядо, следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителите и техния приятелски кръг, от роднините и институциите.

Изпълнявайки задължението си да следи за интереса на детето, ако съдът установи наличието на проблем във взаимоотношенията между дядо/баба и внук/внучка, той е длъжен да предприеме подходящи мерки, включително и като ограничи периодът, в който се осъществява контакта или като постанови той да се осъществява в присъствието на представител на Дирекция “Социално подпомагане, която институция се утвърди, като гарант за защита на публичния интерес при осъществяване на държавната политика за закрила на децата. Контактите на дете с неговите дядо и баба следва да бъдат прекъснати само, ако по надлежния ред бъде установено, че с поведението си дядото/бабата/ въздействат на детето по опасен за неговото здраве или за психическото и физическото му развитие начин. Когато се установи, че емоционалната връзка между дядото /бабата/ и детето е прекъсната или до момента такава не е изграждана, съдът следва да положи усилия за създаването й, регламентирайки контактите между тях по адекватен начин, включително и чрез защитни мерки, за да е възможно изграждането на връзката да става поетапно и постепенно. Наличието на влошени отношения между дядото/бабата и родителите на детето не е критерий, възпрепятстващ установяването на връзка с детето. Когато за дядото/бабата е установено поведение, което накърнява интересите на родителите, но не е установено, подобно поведение спрямо детето, не е в интерес на последното, то да бъде лишено от възможност за лични отношения със своите дядо и баба. Настоящият съдебен състав споделя установената практика, съгласно които възрастта на детето и здравословното състояние на неговите баба и дядо са едни от определящите фактори дали и с какво продължителност следва да бъдат определени мерките по чл. 128 СК. В хипотеза, когато продължително време не са осъществявани контакти между дядо/баба и внуче, за да не възникне неоправдан риск, съдът – когато прецени, че въпреки прекъсването, контактите са в интерес на детето – следва да определи защитни мерки, които да са в присъствието на определено лице или на определено място.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2024

Очевидна необоснованост предвид явното вътрешно противоречие в мотивите на въззивното определение – от една страна, съдът цитира съдебна практика, според която обуславящо местната подсъдност е обичайното местопребиваване на детето към момента на подаване на исковата молба, но не обсъжда документите и становищата на страните, които касаят този факт, а от друга, заключава, че компетентният съд е РС Благоевград, защото там е определеното със съдебното решение за утвърждаване на споразумението между страните (чиито изменение се иска) местоживеене на детето.

Според разпоредбата на чл. 127, ал. 2 СК спорът относно родителските права се разрешава от районния съд по настоящия адрес на детето. В съдебната практика на Върховния касационен съд е изяснено, че за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковете по чл. 127, ал. 2 СК. По аргумент от чл. 120 ГПК фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност следва да се преценяват към момента на подаването на исковата молба.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

За справедливия размер на дължимото обезщетение, с оглед евентуалното му разрешаване в противоречие с Постановление №4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС /т.ІІ/, съгласно което понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя съобразно критерият за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД. Паричният еквивалент на моралните вреди се определя след изясняване на засегнатите блага и оценяване на стойността, които те са имали за своя притежател. Справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда след съвкупна преценката на всички конкретно установени по делото обстоятелства – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност, степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и решението на съда е в съответствие с посочения принцип, когато са съобразени всички установени релевантни обстоятелства чрез ангажираните по делото доказателства. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането, чиито промени намират отражение и във все повече нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Какви са правомощията на съда в случаите, когато се констатира недопустимост на едновременното водене на положителен и на отрицателен установителен иск за собственост – възможно ли е съдът сам да реши по кой от двата иска да прекрати производството?

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора, като съдът определя силата, с която страната по делото е доказала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност, което означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено, с оглед условията, при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички, респ. част от свидетелите, са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, тъй като обстоятелството, че единият свидетел твърди нещо различно от това, което казва другият свидетел, само по себе си не може да обуслови извода, че казаното от последния не отговаря на истината. С оглед на това, показанията следва да бъдат съпоставяни и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства.

В горния смисъл е и утвърдената практика на ВКС по чл. 290 ГПК. в която е прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.

В настоящия случай въззивният съд е дал вяра на свидетелите и на двете страни по спора, въпреки че между тях съществуват противоречия, и въпреки данните за заинтересованост на някои от тях по смисъла на чл. 172 ГПК. Като не е отчел тези противоречия, същият не се и мотивирал на кого дава вяра и защо.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Налице ли е съгласие по чл. 500, ал. 2 ГПК, когато такова е дадено от съсобственик-непълнолетно лице, със съгласието на попечителя му, но липсва разрешение от районния съд по чл. 130, ал. 3 СК?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Публичната продан е способ за принудително изпълнение на паричното изпълняемо право, а постановлението за възлагане представлява едностранен властнически акт на изпълнителен орган, с който приключва проданта и който поражда вещноправни последици. Съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК, от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота.

Правната уредба на публичната продан се характеризира със специалната и засилена защита на купувача по нея, като това е продиктувано от обществения интерес. Разпоредбата на чл. 435, ал. 3 ГПК урежда кои лица и на какви основания могат да обжалват постановлението за възлагане. Същевременно, по силата на чл. 496, ал. 3, изр. 1 ГПК, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред (независимо дали постановлението за възлагане е било обжалвано по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК), само при нарушаване на чл. 490 ГПК и при невнасянето на цената. Извън тези изчерпателно изброени и лимитирано уредени хипотези, не са предвидени други способи за защита срещу постановлението за възлагане. Иск за прогласяване нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане е недопустим. В тази връзка следва да се добави и че тъй като публичната продан върху недвижим имот по чл. 483 – чл. 501 ГПК е уредена като деривативен придобивен способ, транслативният й ефект не се проявява срещу действителния собственик, когато е продаден чужд имот (арг. от чл. 496, ал. 2, изр. 2, чл. 499, ал. 1 ГПК); действителният собственик може да защити правата си чрез иск за собственост.

Когато изпълнението е насочено срещу съсобствен имот за дълг на някой от съсобствениците, имотът може да бъде продаден изцяло, само ако съсобствениците-недлъжници се съгласят с това писмено (чл. 500, ал. 2 ГПК). Ако съсобственият имот бъде продаден на публична продан без наличието на съгласие по чл. 500, ал. 2 ГПК, по отношение на частта на съсобственика-недлъжник ще се счита, че е продаден чужд имот и публичната продан ще му е непротивопоставима.

Ако съсобственикът-недлъжник е непълнолетно лице, тогава то може да направи волеизявление по чл. 500, ал. 2 ГПК със съгласието на родителя или попечителя си (чл. 4, ал. 2 ЗЛС). Доколкото става дума за действия на разпореждане с недвижим имот, необходимо е и разрешение на районния съд по чл. 130, ал. 3 СК. Поставя се въпросът какви ще са последиците, ако не е спазено изискването на чл. 130, ал. 3 СК.

По становище на настоящия съд, когато непълнолетното лице-недлъжник е дало съгласие, със съгласието на родителя или попечителя си, да бъде продадена и неговата част от имота, но липсва разрешение на съда, е налице нарушение на чл. 130, ал. 3 СК, но това нарушение няма за последица липса на съгласие по чл. 500, ал. 2 ГПК. Аргумент за това съдът намира в правната уредба – чл. 27 ЗЗД, по силата на който сключването на договори от недееспособни или от техен представител без спазване на изискванията, установени за тях (в това число дадено разрешение от районния съд), води до унищожаемост на договорите, а не до тяхната нищожност поради липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД).

Следователно, ако непълнолетното лице-недлъжник е дало съгласие, със съгласието на родителя или попечителя си, за продажба на публична продан и на неговата част от имота, без за това да е налице и разрешение по чл. 130, ал. 3 СК, следва да се приеме, че е налице изявено съгласие по смисъла на чл. 500, ал. 2 ГПК и в тази хипотеза няма да е продаден чужд имот.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Как се прилага институтът на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от наследодателите, за приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС и за момента на придобиване на правото на собственост?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. В тази хипотеза действа презумпцията на чл. 69 ЗС.

Terms

Българското прецедентно право