Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 16 февруари 2024 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационното издание за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта?
Как се прилага необходимостта от наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените неимуществени вреди?
Как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на подсъдимия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди; кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ППВС №4/1968 г.?

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както е разяснено принципно в ПП 4/1968 г. на ВС РБ, от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелства по делото, съдът следва да преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Допустим ли е установителният иск за собственост, когато същият е предявен единствено срещу правоприемника на имота, без по делото да са конституирани неговите праводатели, в полза на които е издаден констативен нотариален акт за собственост?

Съгласно приетото в т. 2 ТР №8/2012 г., в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. Тълкувателно решение №4/2014 год. /в частта му по т. 3Б/ е постановено с оглед противоречивото произнасяне в съдебната практика при разрешаването на правни спорове в хипотеза, когато един имот е бил предмет на разпоредителна сделка преди предявяване на иск за собственост за него. Различни становища са застъпвани по въпроса, дали ищецът има правен интерес да привлече като ответник само приобретателя по сделката, или такъв правен интерес той има и от установяване правото си на собственост срещу праводателя на ответника, който с действията си фактически оспорва правото му. В мотивите си общото събрание на ГК на ВКС изрично подчертава, че правен интерес от търсената защита ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. В тази хипотеза, ако собственикът предяви иск само против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото. Това ще наложи воденето на нов процес отделно срещу него, което би било процесуално неикономично. Затова действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя. Последното по никакъв начин не означава, че праводателят и приобретателят са необходими задължителни другари – единствената хипотеза, в която участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост – общото предявяване на иска от или срещу всички другари, чието участие в производството е задължително, представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която производството е недопустимо. В ТР №3/29.06.2017 год. по т. д. №3/2016 год. на ВКС, ОСГК, е прието, че задължителното необходимо другарство е налице както в изрично предвидените в закона случаи, така и когато естеството на спора налага това, защото с решението се засягат правата на всички другари, което предполага извършване на преценка с оглед естеството на спора. И. в обжалваното решение извод в този смисъл е необоснован и неправилен. Предявяването на иска за собственост зависи от волята на ищеца с оглед диспозитивното начало в процеса, като праводателят и приобретателят не са необходими другари като ответници по него.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Допустимо ли е въззивният съд да събере доказателства, които страната не е представила пред първата инстанция поради процесуална небрежност, които не са новооткрити или нововъзникнали и за тях не е налице изключението по чл. 266, ал. 3 ГПК и да се позове на тях в решението си?

Трайно и последователно в практиката на ВКС се приема, че с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая искането във въззивната жалба за събиране на нови доказателства е обосновано с отказа на първоинстанционния съд да изиска и приложи делото по спора за законосъобразност на предходното уволнение на служителката, в който според страната са събрани доказателствата, чието събиране се иска във въззивната жалба по настоящия трудов спор. Видно от данните по делото за извършените от страните и съда процесуални действия в първата инстанция обаче, искането за прилагане на предходното дело е направено от ищцата и първоинстанционният съд се е произнесъл по нейното искане, а ответникът по иска не е направил доказателствени искания с отговора на исковата молба. Отделно от това, приетите от въззивния съд доказателства, представени с въззивната жалба на ответника по иска, не са относими съм някое от твърдените от него обстоятелства в първата инстанция, а към заявено едва с въззивната жалба обстоятелство, че договореното място на работа на служителката е Община Две могили. Т. е. не се касае за доказателства, които страната да не е могла да посочи своевременно, както и че липсват данни събирането им да е отказано поради процедиране на първоинстанционния съд в разрез с процесуалните правила.

Неправилно въззивният съд не е отдал значение на отправеното от възстановената на работа служителка до кмета на Община Две могили изявление в срока по чл. 345 КТ, което обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място, каквато е трайната и неотстъпно следвана практика на ВКС, която се възприема и от настоящия съдебен състав, се приема, че еднократно отправеното изявление на работника обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място за изпълнение на съответните на заеманата длъжност трудови функции. Добросъвестността налага работодателят, до когото е достигнало волеизявлението на работника за намерението да заеме длъжността, на която е възстановен, да го допусне незабавно до изпълнението й или да стори това в разумен срок, съобразно спецификата на работа. Следва да се спазва практиката, посочена в решенията, приемащи, че не е необходимо работникът ежедневно да се явява, за да осъществи възстановяването си и че е задължително само да изяви желанието си да заеме отново длъжността, на която е възстановен, а че това желание може да се изрази и с една писмена молба и че: задължение на работодателя е било да посочи кога, къде и при какви условия ще упражнява трудовите си задължения, ако е имало някакво изменение на обстоятелствата докато е траел процеса на обжалване на заповедта за уволнение, разбира се без да се променят условията на трудовия договор.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Кои са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление №4/25.05.1961 г. и Постановление №5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд?

В Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело №1/2016г на ОСНГТК на ВКС са изведени предпоставките, които следва да бъдат изпълнени, за да се присъди обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт в полза на други лица, извън очертания с ППВС №4/61 г. и ППВС №5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/61 и №5/69 на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Според практика на ВКС, от посочените в ТР разяснения следва категоричен извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете постановления на Пленума на ВС, се присъжда само по изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение, са: да е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и да са налице действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС №4/61 г. и №5/1969 г.

Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини /заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др./, а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Приложима ли е разпоредбата на чл. 62, ал. 2 изр. 2 ГПК, когато е подадена молба по електронен път до компетентния съд, но е посочен различен номер на делото?

Съгласно чл. 100, изр. 2 ГПК, извършваните от страните процесуални действия извън съдебно заседание се извършват в писмена форма. Когато страна в процеса трябва да извърши определено процесуално действие извън съдебно заседание, т. е. в писмена форма, и за това действие е предвиден или указан от съда срок, то спазването на срока се преценява с оглед разпоредбите на чл. 62 ГПК. По правило, писмените изявления на страните, с приложения – ако такива има, се подават физически в съда – чл. 62, ал. 1 ГПК, но тогава срокът се счита спазен, ако документите са подадени до изтичане работното време на съда в последния ден на срока-чл. 62, ал. 1, изр. 2 ГПК. С чл. 62, ал. 2 ГПК и разпоредбите на гл. ХIа ГПК, са предвидени и други, дистанционни начини на подаване на писмени изявления с приложения – по пощата или в електронна форма. За тези два дистанционни начини на подаване на писмени изявления с приложения, срокът следва да се счита изтичащ до края на 24-тия час на последния ден по арг. от чл. 62, ал. 2, вр. ал. 1, изр. 1 ГПК. Правната фикция на чл. 62, ал. 2, изр. 2 ГПК приравнява подаването на документите в друг съд или в прокуратурата на подаването им в компетентния съд, като предпоставя отсъствие на съмнение относно достоверността на датата на изпращане чрез пощата или по електронен път. Законът не се интересува от причината за подаване молбата при грешен адресат, а от специфичния характер на този адресат – той да е само от посочените в чл. 62, ал. 2, изр. 2 ГПК държавни органи – друг съд или прокуратурата. След като подаването на молбата в срок до друг съд е счетено от закона за валидно, то на по-малкото основание следва да се приеме, че и подаването на молбата в срок до компетентния съд (независимо от начина на подаването й), но с погрешно посочен номер на делото, също следва да се счита за валидно извършено процесуално действие в срок. Общото и в двата случая е това, че поради отправяне на молбата до грешен адресат, особено когато това е станало в края на изтичане на срока, тя не може да достигне своевременно до компетентния съд или до съответния съдебен състав, разглеждащ делото (предвид реда по Правилника за администрацията в съдилищата за разпределение и докладване на съдията-докладчик на новопостъпили молби по висящи дела), така че извършеното в срок процесуално действие да бъде зачетено от този компетентен съд или този съответен съдебен състав на съда, при преценката му за спазване на срока и евентуално прилагане на санкционната последица от това неспазване. Следователно фикцията по чл. 62, ал. 2, изр. 2 ГПК се прилага и в случай, когато молбата с приложенията е подадена в електронна форма в компетентния съд, но погрешно е посочен в молбата друг номер на дело.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Какви са правомощията /служебната компетентност/ на въззивния съд при констатация за дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация на спорното право?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато първоинстанционният съд се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението /постановяването му в нарушение на материалния закон/, но не и до неговата недопустимост, поради което въззивният съд следва сам да определени точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на делото, т. е. да разреши материалноправния спор по същество. Обезсилването на неправилно първоинстанционно решение представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя неправилност на въззивното решение.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно възражението за допринасяне на вредоносния резултат от пострадалото лице?.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

ри обжалване на решението в отхвърлителната му част от ищеца поради неправилно прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната жалба и относимите към тях възражения на ответника, релевирани своевременно в отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба. Възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалата за собственото си увреждане, представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение. Въззивното производство, образувано по въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която частично е отхвърлен иска по чл. 432 КЗ, поддържа висящността на процеса относно размера на дължимото застрахователно обезщетение, поради което въззивният съд е длъжен да разгледа своевременно направеното от ответника- въззиваем в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за принос на пострадалото лице за собственото си увреждане, независимо, че решението не е обжалвано в осъдителната му част от ответника. Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат е от значение за размера на застрахователното обезщетение, предвид разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Когато ответникът е съгласен с размера на присъденото застрахователно обезщетение като краен резултат, той не би могъл да обжалва само мотивите на решението на първоинстанционния съд. Поради това във въззивното производство, образувано по жалба на ищеца, въззивният съд е длъжен да обсъди възражението за съпричиняване, ако в отговора на въззивната жалба ответникът се позовава на него и то е релевирано в първоинстанционното производство в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, тъй като по отношение на него не е формирана сила на пресъдено нещо. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези съображения, приложими и за прекия иск на увреденото лице по чл. 432 на действащия КЗ, аналогичен на чл. 226 КЗ /отм./.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Нищожно ли е съдебно решение, подписано от съдия с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно; правилото на чл. 102а, ал. 1 ГПК за съставяне на съдебните актове в електронна форма и подписването им с електронен подпис, приложимо ли е по дела, които са образувани преди 30.06.2021г., когато е влязло в сила изменението на ГПК и е приета тази нова нормативна уредба?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

След влизане в сила на измененията в ГПК ДВ бр.110/2020г., не е нищожно съдебно решение, издадено в електронна форма и подписано с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. То е валидно, също както и подписаното с ръкописен подпис писмено решение. Разпоредбата на чл. 102а ал. 1 ГПК за издаване на съдебни актове в електронна форма при условията на ЗСВ е приложима за съдебните решения, постановени след влизане в сила на измененията в ГПК /ДВ бр.110/2020г./, уреждащи извършване на процесуални действия и издаване на актове от органите на съдебната власт в електронна форма. Нормата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ няма отношение към издаваните в електронна форма съдебни решения, тъй като тя се съотнася към чл. 102а ал. 1 ГПК като общ към специален закон. Приложението на специалния закон изключва приложението на общия. До влизане в сила на измененията в ГПК, извършени със ЗИДГПК ДВ бр.110/2020г., издаденото само в електронна форма съдебно решение не би могло да породи действие, предвид изричната разпоредба на чл. 235, ал. 4 ГПК. След влизане в сила на разпоредбата на чл. 102а ал. 1 ГПК обаче, с подписването на издадено в електронна форма съдебно решение с електронен подпис е удовлетворено изискването за издаването му като валиден съдебен акт, който поражда същите правни последици, както и изготвеното в писмена форма и подписано със саморъчен подпис съдебно решение.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които са от значение за определяне дължимото обезщетение в хипотезата на настъпила смърт при условията на трудова злополука, съответно за задължението на въззивния съд да изложи конкретни мотиви във връзка с тях?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

За обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане е прието Постановление №4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд. В него е изтъкнато, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се свързва с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и всяко друго обстоятелство по делото, което има отношение към определянето на справедлив размер на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.

Така установените задължителни указания относно приложението на критерия „справедливост“ последователно се възприемат и доразвиват в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Съгласно редица съдебни актове, при обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на работника следва да бъде съобразен начинът, по който е понесена загубата: последици, продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, общественото му и социално положение, евентуалното негативно отражение върху физическото здраве и психиката, контактите и социалния живот на близкия, който търси обезщетение, икономическото положение в страната и въобще всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Изброяването не е изчерпателно доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука.

Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД за база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Недопустимо ли е съдебното решение, постановено по непредявен иск – по отношение на иска, квалифициран от въззивния съд като иск с правно основание “чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относително недействителен“ на договор за покупко-продажба на недвижим имот?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Произнасянето но непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защитна. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум, като е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран. Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав, който не се твърди в исковата молба или по искане, различно от това, с което по надлежен ред е сезиран. Предвид на това, когато съдът се произнесе извън заявеният предмет на делото и обем на търсена защита, т. е. по непредявен иск, неговото решение е недопустимо. Само в случай, че съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Нищожно ли е съдебното решение, постановено от състав, различен от състава, участвал в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

За да е валидно въззивното съдебно решение, съставът на съда, който следва да го постанови се състои от тези членове на съда, които са участвали в съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания във въззивната инстанция, при условията на чл. 268, ал. 4 ГПК. Липсата на неизменност на състава от съдии, разгледал делото в откритото съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото и постановил съдебното решение, води до неговата нищожност.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Когато се претендира обезщетение за вреди от деяние, установено с акт на наказателния съд (влязла в сила присъда или одобрено от съда споразумение), необходимо ли е в този акт да бъдат отразени и деянията, с които пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, за да могат да бъдат съобразени от гражданския съд при определяне размера на обезщетението; осъждането за престъпление по чл. 128, ал. 2 НК изключва ли възможността за съпричиняване от страна на пострадалия или такова може да се доказва в гражданския процес? Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД и за задължението на съда да изложи мотиви, основани на конкретните за случая обстоятелства, установени по делото?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Приема се в практиката на Върховния касационен съд, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданскоправните последици от деянието, относно това дали то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен – това разпорежда чл. 300 ГПК. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, подлежат на установяване със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако се касае за съпричиняване, което е елемент от състава на престъплението. Дори когато наказателният съд е изследвал съпричиняването с оглед обхвата на наказателната отговорност и размера на наказанието, мотивите му в тази част на присъдата не са задължителни за гражданския съд. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите относно съпричиняването на вредоносния резултат подлежат на доказване пред гражданския съд.

Трайно възприето и провеждано в практиката е разбирането, че принципът за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД, изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. В понятието „неимуществени вреди” се включват телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, в това число и негативните изживявания поради причинения от увреждането социален дискомфорт. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази събраните доказателства, които са относими към тези правнорелевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест за размера на обезщетението.

Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен; съпричиняване е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици; съпричиняването може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране; необходимо е приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем, като за определяне степента на съпричиняване следва да се съпоставят броят и тежестта на нарушенията, извършени от делинквента и от пострадалия, както и тяхното значение за причиненото увреждане.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Как се прилага принципът на справедливост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Според задължителните постановки на ППВС №4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно по своя характер, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Примерно са посочени обективни обстоятелства при телесни увреждания и причинена смърт – характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнителното влошаване състоянието на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Подчертава се, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Заключено е, че при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд, с която се приема, че обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице за конкретно претърпените неимуществени вреди, без да се превръща в източник на неоснователно обогатяване, като размерът се определя при съобразяване възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната.

Terms

Българското прецедентно право