Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационното издание за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното каузално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?
При определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия следва да се установи тяхното обективно, казуално участие за настъпване на вредоносния резултат, като се съобрази в каква степен противоправното поведение на всеки един от тях е естествена, закономерна, присъща предпоставка за настъпване на вредите (при необходимата пряка причинно-следствена връзка в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност). При тази преценка следва да се вземе предвид както тежестта на допуснатите от тях нарушения на предписаните правила, така и тяхната казуална връзка с вредоносните последици.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Как следва да се тълкува волеизявление на работник, в което той единствено изразява воля да бъде освободен от заеманата длъжност без да посочва условия на прекратяване: като молба без правно значение, като предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ или като предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ и какви са юридическите последици от такава молба?
Преценката какъв е характерът на направено от работника/служителя волеизявление за прекратяване на трудов договор-дали е предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ или е предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ следва да се извършва от съда във всеки отделен случай въз основа на конкретното съдържание на волеизявлението и на фактите и обстоятелствата по конкретното дело. Когато предложението за прекратяване на трудовия договор е подадено от работник или служител, без в него да са посочени условията на прекратяването, искането следва да се приеме за предизвестие по инициатива на работника или служителя, съгласно чл. 326, ал. 1 КТ. Срокът на предизвестието е законоустановен, поради което не е необходимо да се съдържа във волеизявлението по чл. 326, ал. 1 КТ. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор, на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Относно правните последици от подаване на такова предизвестие от страна на работника съдебната практика е категорична, че с изтичане срока на предизвестието трудовото правоотношение се прекратява, без да е необходимо издаване на някакъв акт от страна на работодателя.
По взаимно съгласие (чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ) трудовият договор може да се прекрати, ако и двете страни се изразили писмено воля за това. Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор означава липса на взаимно съгласие. В случаите, в които предложението на работника или служителя съдържа изрично изявление, че той желае прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие, при неприемане от страна на работодателя, изявлението на работника не може да се счита за предизвестие по чл. 326 КТ, тъй като волята на предложителя е да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 1 КТ и е недопустимо тя да се тълкува в друг смисъл. Предложението на работника да се прекрати трудовия договор по взаимно съгласие, би могло да се приеме за изявление по чл. 326, ал. 1 КТ, когато в него изрично е записано, че при отказ от страна на работодателя, то следва се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ. В случаи, че са изпълнени изискванията на чл. 325, т. 1 КТ-работникът е отправил предложението и в седмодневния срок от получаването работодателят го е уведомил, че го приема, заповедта за прекратяване може да се издаде и в по-късен момент, защото съгласието за прекарятаването на ТПО вече е постигнато, а заповедта само го констатира.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Как се прилага принципът на справедливост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди? (По иск за обезщетяване на неимуществени вреди от побой по хулигански подбуди)
Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно по своя характер, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Примерно са посочени обективни обстоятелства при телесни увреждания и причинена смърт – характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнителното влошаване състоянието на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Подчертава се, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Заключено е, че при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд, с която се приема, че обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице за конкретно претърпените неимуществени вреди, без да се превръща в източник на неоснователно обогатяване, като размерът се определя при съобразяване възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Прекъсва ли се погасителната давност, когато кредиторът е поискал съответното изпълнително действие, заплатил е таксата, но то е извършено от съдебния изпълнител след изтичане на давността?
Съгласно Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 10, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите на решението е разяснено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Разяснено е също, че взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Видно от тези мотиви, активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Единственото, което взискателят може да направи, е да иска от съдебния изпълнител извършването на това действие и затова давността се прекъсва от момента на искането, стига действието да е извършено. Затова в последващата практика на ВКС изрично се приема, че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, независимо дали е настъпила перемпция, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания способ. Искането прекъсва давността без оглед дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Прието е също, че давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането /дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство/. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Допустим ли е иск с правно основание чл. 155, т. 3 ТЗ – за прекратяване на ЕООД в хипотезата на смърт на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството при бездействие на неговите наследници?
При смърт на едноличния собственик на капитала, който е и управител на едноличното дружество с ограничена отговорност, и при бездействие на наследниците му по смисъла на чл. 157, ал. 1, предл. последно ТЗ, дружеството се прекратява по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ, вр. чл. 154, ал. 1, т. 5 ТЗ“. В мотивите към т. 1 на тълкувателното решение е формиран извод, че смъртта на едноличния собственик на капитала не е абсолютно, пряко и автоматично действащо прекратително основание, а единствено относително и непряко такова, тъй като зависи от наличието на две отрицателни предпоставки – да не е предвидено друго в учредителния акт или наследниците да не са поискали продължаване на дейността на дружеството. Подчертано е, че липсата на изявление в посочения смисъл води до състояние на висящност и очакване, което е пречка да настъпи действието на предвиденото с разпоредбата прекратително основание. Според ОСТК на ВКС в периода от смъртта на собственика на капитала до волеизявлението за продължаване на дейността по смисъла на чл. 157, ал. 1, предл. последно ТЗ, дружеството не може да се счита за прекратено като при това положение остава открит пътят за прекратяването му от съда по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ – по иск на прокурора, поради това че в течение на три месеца ЕООД -то няма вписан управител. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
За проверка дали решението не е вероятно недопустимо от гледна точка наличието на правен интерес на ищеца от предявяване на отрицателния установителен иск срещу община Варна.
По реда на пар. 7 ПЗР ЗМСМА в собственост на общините преминават имотите, които към момента на влизането му в сила са били използвани за посочените в тази разпоредба нужди. Ако за имота към този момент (17.09.1991 г.) е налице отреждане по действащ ЗРП, преценката за приложението на пар. 7 следва да се извърши с оглед това отреждане, а ако подобно отреждане липсва, следва да се има предвид фактическото ползване на имота. Последващи или предходни отреждания са ирелевантни, тъй като обособяването на общинската собственост като самостоятелна е обусловено от изисквания, установени към определен, точно фиксиран момент – влизане в сила на пар. 7 ПЗР ЗМСМА.
По делото се установява по безспорен начин от неоспорените актове за държавна собственост №11910/29.08.1973 г. и №978/14.03.1991 г., и съдебно-техническа експертиза, че процесният имот представлява част от терен, отчужден по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗТСУ /отм./ и предоставен за ползване на държавно предприятие за „хлебозавод – 2“. Така същият е заварен при влизането в сила на ЗМСМА, като от събраните доказателства, вкл. гласни, не може да се направи извод той да е бил ползван за нужди от местно значение на общината към този момент, конкретно – като общински път, улица или паркинг, или друга от хипотезите на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА. Едва след релевантния момент 17.09.1991 г. е налице отреждане на имота за нужди на община Варна и ползването му като част от уличната мрежа на [населено място].
Така изложеното обуславя извода, че към 17.09.1991 г. не са били налице предпоставките на ЗМСМА за преминаване на имота от държавата в собственост на община Варна. Следователно, не е било налице посоченото правно основание (пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 ЗП) за издаване на актовете за общинска собственост, представени по делото.
Поради липса на твърдения и доказателства, че имотът е бил придобит на друго основание от общината или от друг правен субект, чужд на спора, следва да се приеме, че той е останал държавна собственост.
При това положение предявеният отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК се явява недопустим поради липса на правен интерес. Съображенията на съда за такъв извод са следните:
Съгласно постановките на ТР №8/27.11.2013 г. по тълк. д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т. е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Кои са критериите, които съдът е длъжен да съблюдава при определяне упражняването на родителските права спрямо малолетни деца?
Постановление №1 от 12.11.1974г. на Пленума на ВС обобщава и насочва практиката на съдилищата по предоставяне упражняването на родителските права и определяне на личните отношения между децата и родителите, като дава указанието упражняване на родителски права и мерките да бъдат определени след задълбочена съпоставка на всички съотносими в конкретния случай обстоятелства. Тази съотносимост е зададена в изведени по тълкувателен път критерии, които не са изчерпателни и търпят развитие в обемането на съпоставимите факти. Част от критериите, от които се ръководи съдът са вече нормативно закрепени в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК, като изброяването е примерно. Установено в практиката на Върховен касационен съд остава разбирането за степенуването им по решаваща значимост с оглед най-добрият интерес на детето, който се определя в съответствие с легалната дефиниция по пар. 1, т. 5 ДР Закона за закрила на детето и той е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права. Именно за да охрани този интерес съдът съобразява възпитателските качества на родителите – тяхното наличие и конкретното им проявление, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, моралния облик, начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от родителя грижи към детето, неговата зрялост, изразената му готовност да живее с детето не само като желание и заявление, но и като реално проявление, обощено определяна като родителски капацитет. От значение са пола, възрастта, здравословното състояние на детето с оглед неговите нужди, създадената привързаност към значимите за него възрастни, от значение е разполага ли родителят с помощта на трети близки за детето лица, на които при нужда може да разчита. Децата имат интерес упражняването на родителските права да бъдат възложени на този родител, който е по – способен да полага грижи както за бита, така и за тяхното добро възпитание и изграждане като личности, като при деца в ранна възраст родителския капацитет се проявява в полагане на грижи за отглеждане на детето в подходяща среда, създадената емоциона връзка и чувство за сигурност, с позитивно участие във формиране личността на детето. При критериите комплексно се съобразяват всички предпоставки за отглеждане и възпитание. Проявената готовност да се отглеждат и възпитават децата не само декларативно, но и като поведение, е указание за степента на загриженост за тях ППВС №1/12.11.1974г. задължава съдилищата да изясняват действителните отношения относно децата. Показател за осъзнаване и поемане на съответните отговорности като съдържание на родителския дълг са реално полаганите конкретни грижи в най-добър интерес на детето, което не изключва осъществяването им при подпомагане от възходящи най-близки роднини от обкръжението на родителя. Подпомагането също е значим показател при коплексната оценка, като водеща остава личната ангажираност, капацитет и способност на родителя да полага основните грижи по отглеждане и възпитание на детето в подходяща за него с
Terms
II. Предстояща практика
Няма публикувани съдебни актове в тази категория.