Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационното издание за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
За проверка на допустимостта на въззивното решение, във връзка със засиленото служебно начало в производството за делба, което задължава съда да конституира по делото всички лица, за които са налице данни, че притежават право на собственост върху общите имоти, както и да определи правилно квотите на всеки един от тях, като съобрази разпоредбите на чл. 5 ЗН – чл. 10 ЗН.
Решението на окръжния съд в частта, в която са определени квотите на съделителите е неправилно и следва да бъде отменено, като бъде постановено друго по същество, доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, с което квотите на съделителите се определят според вида и степента на родствената връзка на всеки един от тях и общите им наследодатели.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Налице ли е задължение на съда да изложи мотиви при преценка на прието по делото експертно заключение, когато не го възприема?
Когато на съда липсват специални знания, той трябва да ползва експерти, за да установи релевантните за спора факти. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещите лица дори и когато страните не са направили възражение срещу него. При всички случаи той трябва да обсъди заключението заедно с другите доказателства по делото и да изложи мотиви обосноваващи преценката му за годността на експертното становище независимо дали го приема или не. При противоречиви становища на вещите лица по изслушани в исковото производство експертизи по въпрос, за отговор на който се изискват специални знания, съдът следва да вземе обективно и законосъобразно решение, което да не почива на негови собствени предположения. Настоящият състав изцяло споделя дадените разрешения по поставения за разглеждане въпрос. В процесния случай въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по релевантния въпрос и в разрез с разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, които изискват съдът да постанови решението си въз основа на приетото от него за установено, да обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, да прецени доказателствата и направи фактически констатации и правни изводи, които да изложи в мотивите към решението. Отделно, съдът е нарушил правилата, регламентирани в чл. 195, ал. 1 ГПК, чл. 202 ГПК и чл. 203 ГПК, които го задължават да ползва помощта на вещи лица, когато изясняването на спорен въпрос изисква специални знания, и да вземе становище по разногласията на вещите лица като изложи подробни мотиви защо приема, респективно не приема едно експертно заключение, а не да постанови решение, обосновано с предположения относно въпроси, за разрешаване на които съдът не притежава специални знания.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател?
Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност?
Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съгласно постоянната практика на ВКС, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането.
Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
При мотивиране на решението си съдът дължи да извърши анализ на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като задълбочено изследва както общите, така и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите – възрастта на пострадалия, броя, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, да отчете дали вредите продължават да се търпят към момента на постановяване на решението и в каква степен, има ли остатъчни поражения за здравето на пострадалия и какви са прогнозите за по-нататъшното му състояние, да съобрази конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат /смърт или телесна повреда/ от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, в случаите, когато водач на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение и ако пешеходецът е нарушил правилата на чл. 113 ЗДвП и чл. 114 ЗДвП?
Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, следва ли да се упражнява при спазване правилата на чл. 113 ЗДвП и чл. 114 ЗДвП?
Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като това право се упражнява при спазване правилата на чл. 113 ЗДвП и чл. 114 ЗДвП и че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на пешеходна пътека в случаите, когато не само водачът на МПС е нарушил правилата за движение относно скоростта за движение по ЗДвП, но и ако пешеходецът е нарушил правилата на чл. 113 ЗДвП и чл. 114 ЗДвП.
В разглеждания случай установеното по делото поведение на ищеца към момента на ПТП осъществява хипотезата на чл. 113, ал. 1 и ал. 2, предл. второ ЗДвП – същият, след като е бил стъпил на платното за движение, е спрял върху пешеходната пътека в лентата за насрещно движещите се автомобили /спрямо посоката на движение на участващия в ПТП автомобил/, след което е тръгнал и навлязъл в лентата за движение на автомобила, без да се съобрази с приближаването му и без да прецени дали моторното превозно средство намалява скоростта си, за да спре, въпреки че е имал достатъчна видимост; тази преценка не е направил поради състоянието му на средно алкохолно опиянение /1,6 промила алкохол в кръвта/, в което се е намирал към момента на настъпването на ПТП, водещо до стесняване на периферното му зрение и потискане на възможностите му да съобрази светлинните и звукови сигнали, с което сам се е поставил в опасност.
Въпреки, че тези обстоятелства сочат на обективно съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на вредоносните за него последици от съприкосновението му с движещото се МПС, съгласно цитираната по-горе задължителна практика, каквото въззивният съд е отказал да признае и съответно да намали с размера му размера на определеното от него като справедливо обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, решението му, като краен резултат, следва да бъде квалифицирано като правилно, доколкото до такъв резултат води прякото приложение на действащия към момента на ПТП закон.
След приемане на Тълкувателно решение №2/22.12.2016г. по тълк. д.№2/2016 г. на ОСНК на ВКС, законодателят е въвел нова ал. 5 на чл. 119 ЗДвП /обн. ДВ бр.9/2017г. , в сила от 26.01.2017г./, с която изрично е изключил приложимостта на института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо пътно-транспортни произшествия, настъпили с пешеходец на пешеходна пътека в случаите, „когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило на ЗДвП, имащо отношение към произшествието“. Така приетата нова разпоредба на закона е била в сила към датата на настъпването на ПТП /14.02.2020г./, поради което подлежи на съобразяване и прилагане при разрешаването на настоящия спор.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2024
Къде се приема за настъпило увреждането на лице, което е оправдано с влязла в сила присъда, в случаите, когато наказателното производство е започнало в един съдебен район, а внасянето на обвинителен акт и последващата оправдателна присъда са постановени в друг съдебен район?
С разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ законодателят е регламентирал специална местна подсъдност на исковете за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, възлагаща ги в компетентността на съда по мястото на непозволеното увреждане или по настоящия адрес на увредения. Предвидената изборна местна подсъдност е предоставена като право на ищеца и с цел да се улесни достъпа на засегнатото лице до правосъдие по този закон. При предявен иск по чл. 2 ЗОДОВ, предмет на който са претърпени вреди от дейността на правозащитните органи, под „място на увреждането“ се разбира съдебния район, в който е повдигнато и поддържано обвинението.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
За задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спорните въпроси, както и да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по доводите на страните. (По иск на основание чл. 109 ЗС за преустановяване на неоснователните действия на ответниците, с които пречат на ищците да упражняват правата си върху поземлен имот, като премахнат изградената едноетажна мacивна сграда с плосък покрив-тераса, с изграден върху нея парапет от бетонови тухли с височина от около 0. 90 м., разположена до имотната и регулационна граница със собствения на ищците имот)
Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Може ли съдът да се произнесе по евентуално предявен иск, като изхожда от твърденията за правопораждащите факти съставляващи основание по главния иск? (По иск за неоснователно обогатяване)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Когато ищецът, предявявайки иск, търси определен правен резултат, позовавайки се на едно правно основание и моли, ако то не бъде установено, съдът да постанови същия резултат, но поради други правопораждащи юридически факти, е налице обективно съединяване на искове при условията на евентуалност. Предметът на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум. При различие в някои от посочените елементи, са налице отделни претенции. Когато те са предявени за съвместно разглеждане, съдът дължи произнасяне по всяка от тях. При евентуалното обективно съединяване на искове, съдът разглежда претенциите в реда, посочен от ищеца, освен, ако друго не се следва от естеството на спорните права и правоотношения. Евентуалната претенция се разглежда само, ако бъде отхвърлен главният иск. Когато страните и петитумът на евентуално съединените искове са едни и същи, а разликата е единствено в правопораждащите юридически факти, съдът първо се произнася по юридическия състав на главния иск и при отхвърлянето му, разглежда твърденията и възраженията на страните досежно правопораждащите факти, на които се основава евентуалната претенция.
Недопустимо е за основателността на евентуалната претенция да се изхожда от твърденията, представляващи основание по главния иск. Съдът дължи произнасяне по всеки иск, така, както е предявен и решава спора въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по вътрешно убеждение.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ (в редакцията й след изменението с ДВ, бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г.), специална ли е и дерогира ли чл. 229, ал. 2 ЗЗД и чл. 229, ал. 3 ЗЗД?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съгласно разпоредбите на чл. 4а, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г.), договор за наем на земеделска земя за срок над една година се сключва от съсобственик или съсобственици, притежаващи повече от 25 % от съсобствения имот, или от упълномощено от тях лице, като в тези случаи отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС.
Разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ се явява специална спрямо общата разпоредба на чл. 32, ал. 1 ЗС, като урежда договор за наем на земеделска земя, обвързващ и останалите съсобственици, да се сключва от съсобствениците, притежаващи повече от 25 % от съсобствения имот. Т. е. налице е изключение от правилото на чл. 32, ал. 1 ЗС, че общата вещ се използва и управлява по волята на съсобствениците с мажоритарен дял в съсобствеността. Целта на законодателя, очевидно, е да се улесни отдаването под наем на земеделска земя, така че да се намали неизползваната такава и същевременно се създадат условия за по-ефективно обработване.
Същевременно разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ не изключва приложението на чл. 229, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД. В частност, макар съсобствениците с дял повече от 25 % от вещта да могат да сключат наемен договор с трето лице, обвързващ всички съсобственици, срокът на този договор не може да надвишава три години съгласно чл. 229, ал. 2 ЗЗД, доколкото в този случай те извършват действия по обикновено управление. Ако договорът е с по-дълъг срок, на основание чл. 229, ал. 3 ЗЗД той има сила за неучаствалите съсобственици за три години.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, при наведени с въззивната жалба или отговора оплаквания за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения на разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен и точен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
Когато съдът не е дал указания за начина на разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, и при въведено във въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, касаещо нарушение на разпоредбите на чл. 146, ал., т. 5 и ал. 2 ГПК, въззивният съд следва да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Съдът с оглед тези указания следва да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, без да се съобразява с ограниченията, предвидени в чл. 266 ГПК.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Реално или фиктивно е съкращаването на щата, когато трудовите функции на съкратената длъжност са запазени изцяло в новосъздадената длъжност, прибавени са допълнителни такива и при наличие на съдебно признание от страна на работодателя (чл. 175 ГПК) за механично обединяване в новата длъжност на трудовите функции на премахнати различни самостоятелни длъжности?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съкращаване на щата е налице тогава, когато престава да съществува трудовата функция за съответната длъжност. Реално съкращаване на щатна бройка за определена длъжност има и когато част от трудовите функции се запазват и преминават към друга длъжност, или трудовите функции изцяло се разпределят между други длъжности. Реално съкращаване на щата е налице също, когато при запазване общата численост на персонала се закриват щатни бройки за определени длъжности и се откриват нови щатни места за длъжности, с различни трудови функции.
Основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ е приложимо в случаите на т. нар. „трансформиране на длъжности. Характерно за трансформирането на длъжност е закриване по щатното разписание на определена длъжност и същевременно създаване на мястото на закритата нова длъжност в щатното разписание, но нова не като наименование, а по трудови функции. Предвид това, съкращаването на щата е фиктивно, ако има промяна само в наименованието на длъжността, а не по същността на извършваната работа, респ. – на съществените й по характеристика трудови функции. Изводът за липса или наличие на идентичност не се извежда от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. От естеството на възложената работа следва дали при едновременно закриване и създаване на длъжности е налице реално съкращаване на щата, като естеството на работата може да се установява с всички доказателствени средства. Признанието на определени факти (чл. 175 ГПК) от работодателя във връзка със същностните трудови функции на новосъздадената длъжност, следва да се преценява в съвкупност с всички установени по делото обстоятелства.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани във връзка с тях доказателства, както и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора? (По иск за неоснователно обогатяване)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.
Terms