Dictum – “ГПК” Плюс – 22 януари 2024 г.

Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в който случай се прилага чл. 78, ал. 9 ГПК. В практиката на ВКС последователно се приема, че ответникът има право на разноски не само когато предявеният срещу него иск е отхвърлен (чл. 78, ал. 3 ГПК), но и при прекратяване на делото, при това независимо от причината, поради която съдът е десезиран – по волята на ищеца (при оттегляне или отказ от иска), поради недопустимост на иска (изначална или настъпила в хода на процеса) или неотстраняване в срок на констатирани нередовности на сезиращата молба. По правило (чл. 78, ал. 2 ГПК) поведението на ответника при завеждане на делото има правно значение за отговорността за разноските само при приключването му с решение, с което изцяло или частично са уважени исковете, но не и в хипотезата на прекратяването му.

Съгласно практиката на ВКС, изключение правят случаите, когато ответникът е дал повод за предявяване на иска, а производството е било прекратено поради предприето от ищеца оттегляне или отказ от иска, мотивирани с факти, които са новонастъпили след предявяването му, не зависят от ищеца, а от ответника и погасяват заявеното за защита спорно право (например – извършено в полза на ищеца плащане в хода на висящия процес). Това тълкуване е аргументирано с принципа, на който почива разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК – че и в такъв случай извънпроцесуалното поведение на ответника е поводът за завеждането на делото, а необходимостта от съдебна намеса е отпаднала с последващото погасяване на задължението, предмет на търсената с иска защита.

Това тълкуване може да намери съответно приложение и за случаите на възлагане на отговорността за разноските, направени преди прекратяването на производството по иск по чл. 440, ал. 1 ГПК – когато бъде направен положителен извод, че ответник по този иск е дал повод за предявяване на иска, а прекратяването на производството е резултат от новонастъпили факти, чието осъществяване не зависи от ищеца. При произнасянето по чл. 78 ГПК следва на първо място да се държи сметка за възможността предявяването на иска да е наложено от собственото поведение на ищеца (какъвто например е случаят при пропуск своевременно по надлежния ред да се позове на придобити вещни права, в резултат от което да не е възможно за ответник по иск по чл. 440, ал. 1 ГПК да узнае, че друг, а не длъжника в изпълнението, е собственик на имуществото, срещу което е насочено изпълнението). Освен това (доколкото съобразно разпоредбата на чл. 440, ал. 2 ГПК длъжникът и взискателят са задължителни необходими другари и конституирането им като страни в процеса е условие за неговата допустимост, независимо от извънпроцесуалното поведение на всяка от двете групи ответници) преценката за поведението на отделните ответници в контекста на отговорността за разноските следва да бъде строго диференцирана предвид принципната възможност повод за завеждане на делото да са незаконосъобразни действия на длъжника, а взискателят да няма принос в тази връзка, както и обратното.