Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 18 януари 2024 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационното издание за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Дали разпоредбите на чл. 56 ЗУТ и чл. 120 ППЗТСУ /отм./, касаещи хипотезите на временни преместваеми обекти, разположени в поземлени имоти в урбанизирани територии, са приложими и по отношение на постройки, изградени в земеделски земи, включени в стопански дворове на ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации?

За преценката по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ дали са налице пречки за възстановяване на собствеността върху земеделски имот е достатъчен обективният факт на извършено строителство или осъществено друго мероприятие на държавата. Прието е, че разпоредбата на чл. 10б ЗСПЗЗ не въвежда изискване да са били спазени процедурите по отреждане на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, за законност на строителството, както и за предоставяне на сградите или другите съоръжения за стопанисване на определена държавна организация и че е достатъчен обективният факт на извършено строителство или осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече възможността да възстановяване на собствеността върху земята в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Прието е също, че преценката по чл. 10б ЗСПЗЗ се извършва към момента на влизане в сила на реституционния закон, а към този момент ЗУТ не е бил приет, поради което и даденото в пар.5, т. 38 ДР ЗУТ легално определение на понятието „строежи“ е неприложимо. Преценката проведено ли е мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността, се извършва въз основа на легалните определения в пар. 1в, ал. 1 и 2 ДР ППЗСПЗЗ, съответно отреждане или проведено мероприятие за задоволяване на важни държавни нужди на науката, културата, на сигурността и отбраната на страната, екологични и благоустройствени нужди на държавата и общините, относими към хипотезите на чл. 24 ЗСПЗЗ.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Може ли и в кои случаи запис на заповед да служи като доказателства за сключен между страните по него договор за заем, съответно за предаване на посочената в него сума, като такава по договор за заем и как следва да бъде доказано това предаване?

Zаписът на заповед е абстрактна и формална сделка, като изискванията за съдържанието на същата са въведени в чл. 535 ТЗ. От това съдържание е видно, че записът на заповед установява и може да служи като доказателство само за задължението на издателя му да заплати посочената в него сума, както и за падежа и начина на нейното заплащане. Той обаче не може да служи като доказателство за други, съществуващи между страните, каузални правоотношения, дори и да е издаден като обезпечение на същите. Това следва от обстоятелството, че цитираната разпоредба не изисква записът на заповед да съдържа посочване на съществените елементи на състава на каузалното правоотношение. Наред с това, тъй като установеното в записа на заповед задължение за плащане може да възникне на различни правни основания, записът не може да служи и като доказателство за предаването на сумата от кредитора на издателя. Законът не съдържа нито презумпция или фикция, която да предвижда, че задължението за плащане по записа на заповед възниква само ако сумата е предадена от кредитора на издателя на записа, нито пък, че записът се издава единствено за обезпечаване на задължения по сключен между страните договор за заем. Предвид на това нередовния запис на заповед сам по себе си не може да служи като доказателство за сключен между страните договор за заем и за това, че сумата по този договор е предадена от заемодателя на заемателя. В този случай записът на заповед трябва да бъде преценяван в съвкупност с останалите доказателства по делото. Нередовния запис на заповед може да служи като доказателство за сключен между страните договор за заем и за това, че сумата само ако в него изрично е отбелязано основанието за предаването на сумата. В останалите случаи доказването на сключването на договора на заем и предаването на сумата трябва да бъде осъществено с други допустими от закона доказателствени средства, стоящи извън записа на заповед, който няма и характера на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2019

Приложима ли е санкцията по чл. 126 ТЗ по отношение на съдружник за действия, визирани в чл. 126, ал. 3 ТЗ, т. 1-3, но извършени от него в качеството му на управител, или отговорността му може да бъде реализирана само по реда на чл. 145 ТЗ?

Противоречивата съдебна практика по въпроса „приложима ли е санкцията по чл. 126 ТЗ по отношение на съдружник за действия, визирани в чл. 126, ал. 3, т. 1-3 ТЗ, но извършени от него в качеството му на управител, или отговорността му може да бъде реализирана само по реда на чл. 145 ТЗ“ е уеднаквена с Тълкувателно решение №1/2020 от 31.05.2023 г. по тълк. дело №1/2020 г. на ВКС, ОСТК, точка 3, съгласно която санкцията по чл. 126 ТЗ е приложима по отношение на съдружник за действия, извършени от него в качеството му на управител, когато същите могат да се квалифицират като нарушения по смисъла на чл. 126, ал. 3, т. 1 – т. 3 ТЗ. В мотивите към т. 3 от посоченото Тълкувателно решение са изложени съображения, че управителят, притежаващ и качеството на съдружник, е носител на две групи задължения – първите произтичат от членственото му правоотношение, а вторите – от органното и мандатното му правоотношение с дружеството. При неизпълнение на задълженията както управителят, така и съдружникът отговарят имуществено за нанесени на дружеството вреди: първият – по чл. 142, ал. 3 и чл. 145 ТЗ, а вторият – съгласно общите правила на ЗЗД, но съдружникът може да бъде санкциониран и с прекратяване на членственото му правоотношение по решение на общото събрание при условията на чл. 126 ТЗ.

Възприето е разбирането, че е възможно действията на управителя – съдружник да осъществят някоя от хипотезите на чл. 126, ал. 3, т. 1 – т. 3 ТЗ, като в тези случаи няма основание да се ограничат правомощията на общото събрание да го освободи като управител и да го изключи като съдружник. Посочено е, че задълженията на управителя могат строго да се разграничат от тези на съдружника, само когато управителят е трето за дружеството лице. Ако управителят е и съдружник в същото дружество, двата вида задължения съществуват едновременно, като понякога съвпадат – например както съдружникът, така и управителят са длъжни да се въздържат от действия срещу интересите на дружеството и да оказват съдействие за осъществяване на дейността му. Изложени са съображения, че неизпълнението на задължение на управителя, произтичащо от конкретно решение на Общото събрание на съдружниците, може също да накърнява интересите на дружеството или да представлява неоказване на дължимото съдействие. След като едно физическо лице съвместява качествата на съдружник и на управител, е без значение при упражняването на коя от двете функции са накърнени дружествените интереси по смисъла на чл. 126, ал. 3, т. 1 – т. 3 ТЗ. Поради това в Тълкувателното решение е направен извод, че съдружникът може да бъде изключен и за действия, извършени от него в качеството му на управител, когато същите могат да се квалифицират като нарушения по чл. 126, ал. 3 ТЗ, т. 1 – т. 3.

Terms

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Прилага ли се разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ относно съпричиняването на вредоносния резултат при допусната груба небрежност при настъпване на трудовата злополука при предявен от пострадалия иск по чл. 200 КТ за обезщетяване на ексцес на пострадалия, което е в причинна връзка с първоначалната трудова злополука?
Допустимо ли е във въззивното производство страната да иска събиране на доказателства-разпит на свидетел, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения?

Ексцес при непозволено увреждане, съответно трудова злополука е налице когато впоследствие настъпят нови вреди или съществено влошаване на състоянието на пострадалия, които обстоятелства не са съществували или не биха могли да бъдат взети предвид при определяне на първоначалното обезщетение.

Същевременно съпричиняването по чл. 201, ал. 2 КТ възлага на увреденото лице задължението да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за работодателя и не може да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от трудовата злополука. Касае се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 ГПК съдът не е задължен да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от самата разпоредба на чл. 201, ал. 2 КТ, където е посочено, че обезщетението може да бъде намалено, а не че се намалява задължително. С оглед на това, за да бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от трудова злополука, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства.

Съгласно т. 10 ППВС №4/30.10.1975 година при наличието на ексцес за увреденото лице възниква ново право на обезщетение за новите вреди, на само ако те се намират в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение тези вреди не са били взети предвид или съобразени. Следователно настъпването на ексцес от трудова злополука не поражда само по себе си право на обезщетение за вреди, ако не са налице останалите предпоставки за реализиране на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ. Поради това отговорността на работодателя за новите вреди е в рамките, в които той носи отговорност за всички вреди, настъпили в резултат на злополуката. Допуснатото от работника съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ прекъсва причинната връзка между трудовата злополука и настъпилите вреди, съответстващи на размера на съпричиняването, поради което работодателят не носи отговорност за тази част от същите. Касае се до действия на самия увреден, а не за вреди причинени от неколцина по смисъла на чл. 53 ЗЗД, в който случай работодателят би носел пълната отговорност за вредите. Поради това в случаите на установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ на намаляване с размера на съпричиняването подлежат не само първоначалните вреди, но и последващите такива при ексцес. Наред с това е възможно работникът да е допринесъл за настъпването на ексцеса с последващи действия, които дават основание за намаляване на отговорността на работодателя по реда на чл. 201, ал. 2 КТ. В този случай обезщетението ще подлежи на намаляване не само с оглед първоначалното, но и с оглед последващото съпричиняване.

Когато се претендират вреди от ексцес, то на доказване подлежат новите вреди и дължимото се за тях обезщетение. В случаите, когато отношенията между страните по повод на първоначалните вреди са разрешени с влязло в сила решение, въпросът за наличието на основанието за реализиране на отговорността на работодателя и обема, в който той е задължен да обезщети вредите е разрешен със сила на присъдено нещо. Така ако в първоначалното исково производство не е направено възражение по чл. 201, ал. 2 КТ или същото е оставено без уважение, такова възражение не може да се прави в последващото производство за обезщетяване на вреди от ексцеса. Съответно когато възражението е било уважено то страните са обвързани от посочения в съдебното решение размер на съпричиняването и в производството по обезщетение на вредите от ексцеса. В двата случая работодателят може да прави възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ с действия на работника извършени впоследствие, които са допринесли за настъпването на новите вреди, извън действията по първоначалното съпричиняване. Различно е положението в случаите когато вредите от ексцеса се претендират без между страните да е налице предшестващо производство за обезщетение на първоначалните вреди от трудовата злополука. В тези случаи отношенията между страните или част от тях не са установени със сила на присъдено нещо, поради което работникът ще трябва да докаже не само новите вреди и дължимото се за тях обезщетение, но и всички предпоставки за ангажиране на отговорността на работодателя за същите. От своя страна работодателят може да прави всички възражения, които могат да доведат до отпадане или ограничаване на отговорността му, включително и това по чл. 201, ал. 2 КТ, за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника, при самото реализиране на трудовата злополука, а не само за последващо такова свързано единствено с новите вреди. Касае се до възражение, а не до право, поради което същото не може да се погаси по давност.

По отношение на втория въпрос следва да се има предвид разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, съгласно която във въззивното производство може да се иска събиране на доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. При наличието на твърдение във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционният съд процесуално нарушение свързано с допускането на доказателствата и направено във връзка с това искане за събирането им във въззивното производство въззивният съд трябва да прецени дали е налице твърдяното процесуално нарушение и ако е така да допусне събирането на съответното доказателство. По допускането или отказът да се допусне доказателството въззивният съд се произнася с мотивирано определение, в което посочва въз основа на какво е формирал извода си.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Дали въззивната инстанция, при възприемане на различна правна квалификация на исковата претенция от дадената от първоинстанционния съд, следва да обезсили първоинстанционното решение или въззивният съд има правомощието да се произнесе по съществото на спора?

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Очевидна неправилност поради вероятност с решението да е признато вещно право на собственост по отношение на територия, за която не намира приложение релевираното от ищеца придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Как се прилага чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и нарушено ли е правилото на чл. 195, ал. 1 КТ, когато в отношенията между работника и работодателя е ясно за какво работодателят е наложил на работника дисциплинарно наказание?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ – нарушението на трудовата дисциплина трябва да е посочено по разбираем за работника начин, който дава възможност на работника да проведе пълноценно защитата си в съдебното производство; да са посочени осъществените от работника действия или бездействия, които са в разрез със закона или с въведените от работодателя изисквания при осъществяване на трудовата функция. Няма изискване заповедта за дисциплинарно наказание да съдържа всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според класификацията в чл. 187 КТ е извършено. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи. Правилото на чл. 195, ал. 1 КТ не е нарушено, когато в отношенията между работника и работодателя е ясно за какво работодателят е наложил на работника дисциплинарно наказание. В този случай липсата на пълно и подробно описание на фактическите основания за дисциплинарно наказание не биха довели до опорочаване на заповедта. Наличието на яснота се установява от поставените от работодателя въпроси по повод дисциплинарното нарушение, дадените от работника отговори по чл. 193, ал. 1 КТ и доказателствата по спора.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Може ли съдът при уважаване на иск по чл. 109 ЗС да възложи на ответника извършването на действия, чието изпълнение засяга права на трети, неучастващи в спора лица; обвързан ли е напълно съдът от формулирания петитум на иска по чл. 109 ЗС и може ли да осъди ответника да преустанови извършването или да извърши само онези действия, които са достатъчни за адекватна защита собствеността на ищеца?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

При уважаване на иск по чл. 109 ЗС съдът не може да възложи на ответника извършването на действия, чието изпълнение засяга права на трети, неучастващи в спора лица. Съдът не е напълно обвързан от формулирания петитум на иска по чл. 109 ЗС и може да осъди ответника да преустанови извършването или да извърши само онези действия, които са достатъчни за адекватна защита на собствеността на ищеца.

Този отговор се извежда от мотивите на тълкувателно решение №4/06.11.2017 г. по тълк. дело №4/2015 г. на ОСГК на ВКС, според които при положение, че негаторният иск има осъдителен петитум – ответникът да се въздържа от определени действия или да извърши определени незаместими или заместими действия, то предмет на иска е реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. В трайната практика на ВКС се приема, че търсената защита с иска по чл. 109 ЗС трябва да съответства на нарушението и да се ограничава до преустановяване на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да нарушава правната сфера на нарушителя и да ограничава необосновано неговите права. Тази защита не може да засяга и права на трети, неучастващи в спора лица. Постановената защита може да не съответства напълно на обема на търсената такава, а е достатъчно собствеността на ищеца да получи адекватна защита, която включва извършването само на тези действия, които не ограничават необосновано нито правната сфера на нарушителя, нито правата на трети лица.

Terms

Българското прецедентно право