Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Допустимо ли е въззивното решение, с което в производство по съдебна делба съдът се е произнесъл по съединени искове с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, чл. 42 ЗЗД, чл. 40 ЗЗД и чл. 87, ал. 3 ЗЗД?
Съдебната делба е уредена в ГПК като особено исково производство, протичащо в две фази, всяка от които завършва със съдебно решение. Една от особеностите на производството е възможността за обективно съедниняване на искове с конститутивния иск за прекратяване на съсобствеността, както в първата, така и във втората фаза на делбата.
Преценката кои спорове могат да се разглеждат в първата фаза на производството по съдебна делба се извършва с оглед нормата на чл. 342 ГПК (общо уреждаща допустимост на оспорване по въпросите, по които съдът дължи произнасяне с решението по чл. 344, ал. 1 ГПК), нормата на чл. 343 ГПК (изрично предвиждаща допустимост на предявяване на определени спорове в делбата) и задължителните за съдилищата разяснения в т. 3 на ППВС 7/73 г. (съдебна делба може да се иска само на вещ, която при предявяване на иска е съсобствена, поради което искът за делба не може да бъде съединен с иск за създаването на съсобственост или за създаване на различни от законните дялове).
От посочените норми и тълкуването в ППВС 7/73 г. следва, че в първата фаза на делбеното производство е допустимо предявяване и разглеждане на спорове, които са установителни по своя характер и са свързани с правата, чиято съсобственост се прекратява в делбения процес (не и спорове, които нямат връзка с главния предмет на делото), но е недопустимо предявяване на конститутивни искове с изключение на изрично предвидените в чл. 343 ГПК искове за унищожаемост на завещание и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения.
Когато с исковата молба или в срока по чл. 342 ГПК се предявят искове, които е недопустимо да се разгледат в делбата, съдът съгласно нормата на чл. 210, ал. 2 ГПК следва да ги отдели за разглеждане в самостоятелно производство, като извърши преценка и дали са преюдициални за делбата. Когато в първата фаза на делбеното производство се предявят обективно съединени искове, някой от които е допустимо да се разгледат с делбата, а други е недопустимо, съдът дължи преценка на вида на съединяване на исковете (кумулативно или евентуално, което в редица случаи се определя не от страната, а е въпрос на правна квалификация, а следователно и задължение на съда) и връзката на обусловеност между тях, следваща от естеството на правоотношението. Следва да се отдели в отделно производство и иск, чието разглеждане е допустимо в делбата, щом той е обуславящ за иск, явяващ се обуславящ за делбата, чието разглеждане е недопустимо в делбеното производство.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение е и възрастта на увредения, общественото му положение, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
За предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване.
Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Относно задължителния характер на влязлата в сила присъда за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието.
За предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя.
1. Рразпоредбата на чл. 300 ГПК предвижда, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Изпълнителното деяние /външно обективирани фактически действия, изразени като съзнателен волеви акт, проявен във външно действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка/ е основен признак от обективна страна от състава на конкретното престъпление, очертан в конкретните норми на НК, които по отношение на престъпленията по транспорта, в значителната си част /вкл. нормите определящи съставите на престъпленията по чл. 432 НК и чл. 433 НК/ имат бланкетен характер и се запълват от съответните норми на ЗДвП и ППЗДвП, съдържащи задължителни правила за поведение към участниците в пътното движение. Наказателният съд с присъдата си изяснява кои от посочените в обвинителния акт правила за движение по пътищата виновно са били или не са били нарушени от подсъдимия /с кои негови фактически действия и/или бездействия това е извършено/, като при извод за осъществено нарушение, от което са настъпили съставомерните последици, регламентирани в наказателния закон, нарушението се превръща в изпълнително деяние на съответния състав на престъпление по НК. Приетото с присъдата за осъществено или не фактическо действие/бездействие на подсъдимия, очертаващо изпълнителното деяние, е задължително за гражданският съд, който разглежда гражданските последици от присъдата.
2. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес.
Terms
Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
Дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди на сестра на починал при непозволено увреждане /пътно-транспортно произшествие/ в случаите, когато починалият и сестра му са имали трайна емоционална връзка помежду си и сестрата е търпяла продължителни болки и страдания от смъртта на брат си?
В Тълкувателно решение №1/21.06.2018 г. по тълк. д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че обезщетение за неимуществени вреди от смърт на брат или сестра се дължи само по изключение, когато претендиращото обезщетението лице е създало постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия /когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породят особена близост и привързаност, която е станала толкова силна, че смъртта на родственика е причинала на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка/ и когато ищецът докаже, че действително е претърпял от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Тоест, обезщетение се присъжда при доказани особено близки отношения с починалия, надхвърлящи нормалните отношения между брат и сестра, и действително претърпени от смъртта вреди.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Длъжен ли е въззивният съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност при спазване правилата на формалната и правната логика?
Съдът е длъжен да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. Въззивната инстанция се е отклонила от това свое задължение, като са останали необсъдени своевременно направени с жалбата доводи, вкл. относно релевантни за преценката обстоятелства /напр. лица, на които се осигурява издръжка/ и относно лишаването им от достъп до съд.
Terms
II. Предстояща практика
Няма публикувани съдебни актове в тази категория.
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Вероятност въззивното решение да е недопустимо поради липса на правен интерес за предявяване на искане на основание чл. 542 ГПК.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
За настъпилите в чужбина факти по чл. 542 ГПК, разпоредбата на чл. 548 ГПК предвижда, че могат да бъдат установявани по реда на гл. 15, само ако молителят докаже по указания в нормата ред, че не може да се снабди с необходимия му документ или със заместващото го удостоверяване от органите на държавата, на чиято територия е настъпил фактът.
На първо място, отказът да бъде издадено удостоверение за наследници подлежи на административно обжалване и изключва приложението на гражданскопроцесуалния ред. На второ място, при настъпила в чужда държава смърт на лицето и издаден там смъртен акт, както е в случая, са приложими разпоредбите на чл. 71 и чл. 72 Закона за гражданската регистрация. Ако уредената там процедура по препращане на акта за смърт на МВнР и впоследствие на общината по постоянния адрес на починалия не е изпълнена, за молителката съществува възможност сама да поиска от длъжностното лице по гражданското състояние в общината по постоянния адрес на починалата да състави акт за смърт, като представи изискуемите документи (приложени в копие по делото) – така чл. 70, ал. 2 ЗГР. Във всички случаи отказите по чл. 72, ал. 3 ЗГР (вкл. мълчаливите) на длъжностното лице по гражданското състояние да състави акта за смърт, като впише в него въз основа на получения препис съответните данни, подлежи на обжалване по административен ред.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
На база на какви факти и доказателства следва да се направи преценка от страна на съда за пределите при упражняване на правото свободно да се изразява мнение по смисъла на чл. 39 КРБ и чл. 10 от КЗПЧОС и налице ли е превишаване на тези предели при изказани негативни оценъчни съждения, засягащи конкретно лице, както и при предаване на информация, станала известна на деликвента посредством трети лица?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Свободата на словото по чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 Конституцията на Република България трябва да бъде упражнявана при съблюдаване на необходимия баланс с правото на достойнство и добро име на личността, закрепено в чл. 32, ал. 1 Конституцията.
Съдебната практика е създала критерии, по които може да се определи дали изявленията, направени в публичното пространство, са в рамките на законосъобразното упражняване на свободата на словото. Преценява се дали изявленията могат да бъдат квалифицирани като обида и клевета; дали те съдържат неверни твърдения и внушения и дали само предават мнението на лицето, което прави изявленията. Когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди от изявление, нарушаващо чл. 39, ал. 2 Конституцията, гражданският съд съобразява съответно практиката на наказателния съд за съставите на обидата и клеветата по чл. 146 и чл. 147 НК, при отчитане на спецификите на гражданската отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Според практиката по наказателни дела правото на мнение е защитено само в пределите, в които държавата не е имала право да го ограничи чрез наказателно преследване.
При обидата се засяга чувството на лично достойнство и се цели да бъде изменена обществената му оценка. За да се засегне лицето, то трябва да възприеме пряко или опосредствено унизителното отнасяне към него с обидни думи или действия. Обида има и тогава, когато лицето не присъства на мястото, но чуе обидните изрази по телефон, по радиото и телевизията, или ги прочете в публикация в пресата или интернет.
Докато обидата представлява негативна оценка на дадено лице, клеветата се свързва с факт, чието разгласяване води до засягане на честта и достойнство на пострадалия, авторитета му и оценката на околните за него. Разгласените при клеветата факти и обстоятелства са неистински и позорни. В практиката на ВКС по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД се приема, че като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. В същото решение се приема, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Следователно – дори дадени фактически твърдения и изявления да засягат личното достойнство на другиго, ако те са верни, не възниква отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. По дефиниция клевета може да има само при отнасяне на конкретни неверни и позорни факти към определена личност. Начинът на поднасянето на фактите не може да е основание същите да се считат за клеветнически, след като те са верни.
Извън обхвата на клеветата остават случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка или извод, изразява становище или упражнява право на искания, като например да сигнализира компетентните органи при закононарушение или престъпление, да търси защита на свои накърнени права, като реализира предоставени му за тази цел правни възможности и др. Оценъчните твърдения не могат да се проверяват за тяхната вярност, те могат да ангажират отговорността на автора им само ако засягат достойнството на личността, т. е. ако съставляват обида.
Създадена е богата практика на ВКС по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД за отговорността на журналисти и на медийни издания за клеветническо съдържание на техни публикации. Приема се, че когато твърденията за конкретни факти изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал и в текста коректно е предадена дадената от тях информация, няма основание за ангажиране отговорността по чл. 45 ЗЗД на автора. В определени случаи обаче източникът на информация може и да не бъде посочен. Тогава, за да се освободи от отговорност по чл. 45 ЗЗД, авторът на информацията следва да е извършил добросъвестна проверка на съдържащите се нея факти. Приема се също, че добросъвестна проверка е налице тогава, когато информацията е проверена от поне два независими източника.
Публичните изказвания на политиците следва да отговарят на посочените по-горе изисквания за законосъобразно упражняване на свободата на словото. Въпреки че политиците не са журналисти, създадената практика на ВКС за необходимост от предварителна добросъвестна проверка на истинността на изнесената информация следва да бъде отнесена и към политиците. Заради отговорността на осъществяваната от тях дейност, стандартът в политическото говорене следва да е по-висок и да се приравни на журналистическия. Изявленията на политиците могат да засегнат честта и достойнството на другиго, но ако съставляват верни твърдения, те не носят отговорност за причинени неимуществени вреди. Изказаните от политиците мнения също трябва да почиват на обективна основа и да не целят преднамерено уронване на достойнството на другите.
Журналистите не са длъжни да разкриват своя източник на информация и това тяхно право изрично е регламентирано в чл. 15, ал. 2 Закона за радиото и телевизията. В съдебния процес по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД е достатъчно да се докаже, че такъв източник съществува и че журналистът е извършил добросъвестна проверка за достоверност на информацията в разяснения по-горе смисъл.
По изложените по-горе съображения политиците също могат да не разкриват самоличността на лицата, от които черпят дадена информация, стига тази информация да е добросъвестно проверена. При граждански спор по чл. 45 ЗЗД те трябва да докажат достоверността на информацията. В гражданския процес пълното главно доказване може да се осъществява и чрез система от косвени доказателства, стига те да установяват достоверно подлежащия на доказване факт. Казаното от свидетел на събитията, чиято самоличност не се разкрива в гражданския процес, ако е възприето от други свидетели, разпитани в гражданския процес, представлява косвено доказателство, което не може априори да бъде игнорирано от съда. То трябва да се съпостави с други доказателства по делото и да се прецени дали обсъдени в съвкупност те установяват релевантния факт. Макар да е политически некоректно и морално осъдително информация за вътрешните отношения и събития в една политическа партия да се черпят от анонимен информатор, неговите изявления, възприети от друго лице, което ги предава на съда в свидетелските си показания, представляват годно доказателство, макар и косвено.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Длъжен ли е съдът да възприеме експертно заключение, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства по делото; да обсъди противоречията в събраните експертизи и обясненията на вещите лица, с оглед наведените във въззивната жалба и отговора доводи на страната?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съобразно нормата на чл. 202 ГПК заключението на експертизата като доказателствено средство следва да бъде обсъдено в съвкупност с другите доказателства по делото. Когато съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от неговия предмет са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача. При наличие на противоречия в събраните експертизи и обясненията на вещите лица, същите трябва да бъдат обсъдени във връзка с доводите на всяка от страните, наведени във въззивната жалба и отговора.
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023
Относно задължението на съда да изложи собствени мотиви по предмета на спора, след анализ на всички относими доказателства и обсъждане на въведените от страните доводи и възражения във връзка с тях.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
С т. 19 на ТР №1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като въззивният съд, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В последвалата трайна практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е прието, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои – за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните.
При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които, преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Признанието на факт, съдържащо се в изявление пред държавен орган, е извънсъдебно и има същата доказателствена сила като съдебното признание. Обясненията на страната, които съдържат признание на неизгодни за нея факти, се включват в кръга на доказателствата, които следва да бъдат обсъдени от съда при спор относно релевантни за делото факти
Terms
Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2022
За обхвата на силата на пресъдено нещо в случаите на повторно заведен иск по чл. 422 ГПК, когато първият е бил отхвърлен поради липса на предсрочна изискуемост на вземането по чл. 417, т. 2 ГПК, съгласно указанията на т. 18 ТР №4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и за задължението на съда да я зачете.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
ВКС вече е дал отрицателен отговор на процесуалноправен въпрос, изцяло относим и по настоящото дело, а именно дали при отхвърлен по съображения за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредит иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е допустимо при нов иск със същото правно основание и твърдение за обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете доведена до знанието на длъжника с връчването на препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща твърдение за наличие на предпоставките за отнемане преимуществото на срока.
За да достигне до този отговор съставът на касационния съд е изходил от момента, към който се формира силата на пресъдено нещо, а именно – датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила. По тази причина е приел, че при отхвърлен с влязло в сила решение иск по чл. 422, ал. 1 ГПК поради липса на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, между страните е установено и че правото на ищеца да претендира предсрочно изискуемо вземане не е възникнало към момента на приключване на съдебното дирене. В този случай е допустимо в нов процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът да предяви срещу същия ответник вземанията си, основани на същия договор за кредит, като твърди новонастъпил факт – осъществяване на условията и предпоставките за предсрочна изискуемост на остатъка от кредитното задължение след края на устните състезания по предходното дело. В новия процес съдът не е обвързан от твърдяната от ищеца дата на отнемането на преимуществото на срока и може да приеме различна от посочената от ищеца дата на нейното настъпване с оглед събраните по делото доказателства, но във всички случаи е длъжен да зачете, че тази изискуемост не е настъпила преди датата на приключване на устните състезания по предходното производство, в което е отречено вземането на кредитора за вноските с ненастъпил падеж. В последващото производство съдът не може да приеме наличие на предсрочна изискуемост към дата, към която с влязлото в сила решение настъпването на този факт е отречено.
Следователно, ако с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК поради ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит, недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК, при нов иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за доведена до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело искова молба.
Terms