Добър ден! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 10 януари 2024 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2024 по дело №****/2022

Кои са допустимите доказателствени средства за установяване по смисъла на чл. 181 ГПК на достоверна дата на частен документ?

Недопустимо е със свидетелски показания да се установява самата достоверна дата на частния документ.

Трети лица по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК са тези, „неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. По отношение на документи, в които датата е част от изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, какъвто е договорът като частен диспозитивен документ, е прието, че опровергаването на верността на датата е допустимо, като свидетелските показания се събират само при спазване на изискванията по чл. 164, ал. 2 ГПК или при твърдения за съзнателно антидатиране – по чл. 165 ГПК, но ако датата не е елемент от изявленията на страните – гласните доказателствени средства са допустими. В посочените решения е проведено разграничение и относно това дали точната дата на съставяне се установява по отношение на страните по документа или между някоя от тях и трето лице.

Настоящият състав на ВКС намира, че даденото разрешение за недопустимост със свидетелски показания да се установява „самата достоверна дата на частния документ“, на което се е позовал въззивният съд, следва да се прецизира с оглед на това, за кои факти е недопустимо събирането на гласни доказателства. При конкретното произнасяне на ВКС се е целяло доказването със свидетелски показания едновременно на достоверността на датата и на действителността на договора, като датата се е свързвала със съставянето на документа – сключването на договора.

На първо място, следва да се уточни, че достоверната дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК не е датата на съставяне на документа, а последваща по време дата, на която е настъпил факт, установяващ предхождащото съставяне на документа.

На второ място, посочената в документа дата на съставяне може да е вярна или невярна. Датата на съставяне на документа подлежи на доказване при оспорването й. Достоверната дата подлежи на доказване в случай, че се цели противопоставяне на документа на трети лица по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК.

На трето място, приложимите процесуални правила за разпределение на доказателствената тежест и допустимите доказателствени средства по отношение на датата на съставяне и достоверната дата са обусловени от това дали лицето, което черпи права от документа, е участвало в съставянето му и дали тези права се противопоставят на друг участник в съставянето на документа или на трето лице, което не е издател. Преди да разпредели доказателствената тежест съдът следва да изясни дали датата на документа е от значение на правата на страните по спора, както и да изиска от оспорващата страна да посочи конкретни факти, на които е основано оспорването – настъпили или ненастъпили към датата на съставяне на документа.

При оспорване на датата на съставяне на документа от лице, което е участвало в издаването му и оспорването на датата представлява опровергаване на съдържанието на документа или е въведено твърдение, че изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими при спазване на разпоредбите на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК във връзка с ал. 2 ГПК или по чл. 165, ал. 2 ГПК. Ако датата не е част от изявленията в документа за доказване на оспорването й гласните доказателствени средства са допустими. При оспорване на датата на съставяне на документа от лице, което не е участвало в издаването му, свидетелските показания са допустими.

При оспорване на документа от лице, което не е участвало в съставянето му, но това лице черпи права от някой от издателите и може да бъде увредено от антидатирането му, доказването, че посочената в документа дата на съставяне е вярна, не създава противопоставимост на документа на това „трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК. За да се противопостави документът на третото лице, достоверната дата следва да се докаже от лицето, ползващо се от документа. В този случай оспорването на датата представлява възражение, че документът не е противопоставим на третото лице и съответно доказването трябва да е, че документът има достоверна дата.

В разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК са посочени факти, с настъпването на които документът придобива достоверна дата, когато тези факти установяват по безсъмнен начин предхождащото ги съставяне на документа. Доказването на достоверна дата представлява доказване на факти, с чието настъпване документът може да се счита за противопоставим на третото лице. Допустимостта на свидетелските показания се определя според подлежащите на доказване твърдени факти. За част от тези факти свидетелските показания са допустими, като например настъпила физическа невъзможност на лицето да подпише документа, но за други са недопустими – извършена нотариална заверка на подписа на лицето. Общото изискване, за да бъде документът противопоставим на третото лице, е установяването по безсъмнен начин на последователността във времето, първо – съставянето на документа и след това – настъпването на факта. При липса на твърдения за настъпването на конкретни факти от кръга на посочените или при недоказването им достоверността на датата може да се определи от съда по реда на чл. 181, ал. 1 ГПК, ако са установени други относими за достоверността на датата факти.

Ако на лицето, ползващо се от документа, оспорващото трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК противопостави друг документ с достоверна дата, при което и двете лица черпят права от един и същ издател, за да се противопостави документът на оспорващото лице, фактите следва несъмнено да са настъпили след съставяне на оспорения документ, но и да предхождат по време достоверната дата на документа на третото лице. При оспорване и на двата документа правата се считат за възникнали за лицето, което ги е придобило от документа с по-ранна достоверна дата.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Налице ли са предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото заради висящо друго производство по реда на ЗПКОНПИ, което се развива между различни страни и ще бъдат ли обвързани от силата на пресъдено нещо на решението страните по спряното производство?

В мотивите към редица тълкувателни дела ВКС се е произнасял по въпроса за преюдициалността по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като основание за спиране, като е посочвал, че връзката между делата е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела – ТР №1/2019 г. по т. д. №1/2017 г. на ОСГТК, както и че преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право на спряното производство – ТР №8/2014 г. по т. д. №8/2013 г. на ОСГТК. За да бъде едното дело обуславящо е необходимо да има не само връзка между предмета на делата, но и между страните по тях, така че страните по обусловеното дело да могат да се позоват на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо по обуславящото дело.

Terms

II. Предстояща практика

Няма публикувани съдебни актове в тази категория.

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

От кога започва да тече погасителната давност за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане, по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е обусловено от наличието на действително вземане, като вземането може да не е изискуемо или ликвидно. Щом правният субект има качеството на кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането. От тук, всяко действие, с което длъжникът създава или увеличава своята неплатежоспособност е увреждащо спрямо кредитора. От този момент за последния възниква правото да иска отмяната му и това е началната дата, от която започва да тече давностният срок за предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, тъй като тогава, съгласно общото правило по чл. 114, ал. 1 ЗЗД, вземането” става изискуемо. Възможността да се претендира тази недействителност се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, с начало – датата на сключване на съответната увреждаща сделка. Незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност, нито е причина за прекъсването или спирането й. Нормите, уреждащи погасителната давност, са императивни. Общото правило е, че не могат да се скъсяват или удължават установените давностни срокове по съглашение между страните, нито да се прави отказ от давност преди тя да е изтекла (чл. 113 ЗЗД). Същото се отнася и до началния момент, от който започва да тече давностния срок – не може са се установява различен от този, който законът е определил.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Как се прилага задължението на съда за обсъждане на релевантните обстоятелства по делото при приложението на чл. 52 ЗЗД?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди /вид, характер, тежест, интензитет и продължителност на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици/, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер; като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда; тези постановки важат и за въззивната инстанция, като се има предвид, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

Кои са критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лице, извън очертания в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Относно активната материална легитимация на ищците и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди съществува задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2016/21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Според т. 1 ТР материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/25.05.1961 г. и Постановление №5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска само като изключение – за случаи, в които житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и претендиращия обезщетение да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и продължителност нормално присъщите за съответната родствена връзка. Относно активната материалноправна легитимация на възходящите от втора степен – баба/дядо – е посочено, че макар в традиционните за българското общество семейни отношения те да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, присъждането на обезщетение в тяхна полза е възможно само по изключение – ако докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността им с починалия е станала толкова силна, че те търпят от смъртта му морални болки и страдания над обичайните /нормално присъщите/ за съответната родствена връзка и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи само на най-близките на починалия. Въпреки че в тълкувателното решение не са дадени дефиниции на понятията „особена близост“ и „трайна и дълбока емоционална връзка (което e невъзможно, предвид разнообразието на житейските отношения), от разясненията в мотивите по несъмнен начин следва извод, че за да породи право на обезщетение в полза на претендиращия родственик, връзката трябва да е изключителна, изпълнена с особено силен емоционален и духовен заряд, а не да е типична за традиционните за българското общество отношения между баби/дядовци и внуци, с характерната за тези отношения взаимна обич, привързаност, уважение, подкрепа и т. н.

Terms

Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

С каква давност се погасява вземането срещу издателя на запис на заповед /тригодишна или петгодишна/, ако кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242 във връзка с чл. 237, б. е ГПК /отм./, и в този случай приложима ли е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

По силата на чл. 237, б. е ГПК /отм./ записите на заповед, менителниците и приравнените на тях други ценни книжа на заповед, както и облигации и купони за лихви по тях, подлежат на принудително изпълнение, като за целта кредиторът следва да се снабди с изпълнителен лист по реда на чл. 242 ГПК /отм./. Производството по издаване на изпълнителния лист започва по молба на кредитора въз основа на посочените актове, като съдът проверява дали несъдебният акт, въз основа на който се иска издаване на изпълнителен лист, е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, против което се иска издаване на листа, и се произнася с определение, с което молбата се отхвърля или уважава изцяло или отчасти и съответно се разпорежда издаването на изпълнителен титул. Според задължителната практика на ВКС, определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ за издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по отменения ГПК се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. Това е така, защото изпълнителният лист по чл. 242 вр. чл. 237, б. в – б. „л“ ГПК /отм./ се издава без да се провежда исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора. По силата на изпълнителния лист кредиторът инициира образуването на изпълнително производство за принудително събиране на вземането. Изпълнителният титул подлежи на оспорване от длъжника – относно редовността на изпълнителното основание по чл. 244 ГПК /отм./ и относно съществуването на вземането – чрез възражение по чл. 250 ГПК /отм./ или чрез отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./. Правните последици на акта по чл. 242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение.

Terms

Тъмен/светъл фон