Dictum – “ГПК” Плюс – 9 януари 2024 г.

Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Техният размер се определя според вида, характера, тежестта, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – вид, характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. Съдът трябва да посочи в мотивите си конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на присъжданото обезщетение за неимуществените вреди. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Също съгласно константната практика на ВКС, горното се отнася и за въззивната инстанция, което следва и от разясненията, дадени в мотивите към т. 2 ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

В противоречие с цитираната практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, и в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК, при обсъждане размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд не е извършил преценка на установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определянето на този размер. Вместо това, в разрез с правомощията си на въззивна инстанция – такава по съществото на правния спор (а не контролно-отменителна), окръжният съд единствено лаконично е обсъдил възраженията (оплакванията) във въззивната жалба на ищцата относно размера на обезщетението. Това от своя страна е довело и до необоснованост на изводите на въззивният съд, че съгласно свидетелските показания, ищцата била претърпяла „типичните морални страдания – притеснение и стрес, като от мотивите към обжалваното решение не става ясно и какво има предвид съдът в конкретния случай под „обичайни по интензитет“ негативни изживявания и „надхвърлящи“ обичайните, каквито – също необосновано е приел, че ищцата не била доказала по делото. Неясни и необосновани са и мотивите на окръжния съд, че размерът на обезщетението от 500 лв. съответствал както на частта от неизпълнения договор, за която ответното дружество отговаря, така и на тежестта на неизпълненото задължение. Посочил е също, че размерът бил съобразен както с интензитета, така и с продължителността на времето, през което са търпени неимуществените вреди, без да обсъди никакви конкретни обстоятелства и в тази връзка. Така допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения и необосноваността на мотивите му относно размера на процесното обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, са довели и до нарушение на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, като настоящата инстанция намира за основателно и основното касационно оплакване на ищцата, че присъденият с въззивното решение размер на обезщетението е съществено занижен спрямо действителния размер на вредите. Единственият правилен извод на окръжния съд относно размера на процесното обезщетение е, че същият не следва да се съобразява с инфлационните процеси в страната към момента на присъждане на обезщетението, но и в тази връзка напълно неясно е посочено в мотивите, че размерът следвало да е съобразен „с момента на неизпълнение по процесния договор“.