Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021
Дали при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, дадени от експерти в хода на делото, съдът трябва да обсъди всяко от заключенията и да прецени съответствието му с другите събрани по делото доказателства, като изложи аргументи кое кредитира, защо и по какви причини не възприема останалите? (По иск с правно основание чл. 108 ЗС с искане да се признае за установено, че ищецът е собственик на основание договор за покупко-продажба на таванско помещение, съставляващо принадлежност към собственото жилище на ищеца и за предаване на владението му)
В практиката на ВКС по приложението на чл. 202 ГПК последователно се приема, че като всяко доказателствено средство, заключението на вещото лице трябва да бъде обсъдено наред с другите доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението, дори и когато страната не е направила възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила, съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. При наличие на различни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, на основание чл. 202 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички заключения и да изложи аргументи, защо възприема или не всяко едно от тях.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Налице ли ca пpeдпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по гражданско дело, в което се търси гражданската отговорност на деликвента спрямо пострадалото лице, при липса на висящо наказателно производство срещу него?
Производството по гражданско дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато твърдените престъпни обстоятелства имат значение за решаването му и те са предмет на установяване в наказателно производство в съдебна фаза, а в случаите, когато наказателното производство е в досъдебна фаза е налице основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Определението е очевидно неправилно, защото мотивите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика и почиват на предположения.
Едно от решаващите съображения на апелативния съд за потвърждаване на прекратителното определение на СГС представлява обстоятелството, че ищците не са конкретизирали правния си интерес от предявяване на деликтните искове срещу държавата (носителя на претендираната имуществена отговорност) и срещу БНБ (неин субституент). Надлежната пасивна процесуална легитимация по предявени деликтни искове по ЗОДОВ е пряко изводима от самия закон – на уредените в ЗОДОВ правни основания държавата отговаря чрез държавните учреждения, чиито органи са причинили твърдения вредоносен резултат – като нейни процесуални субституенти, поради което надлежен ответник в настоящото исково производство, притежаващ пасивна процесуална легитимация, е единствено БНБ. А въззивният съд, при проверка правилността на преграждащото първоинстанционно определение, е приел, че част от указанията на СГС за изправяне нередовността на исковата молба е свързана с непосочването на конкретните действия или бездействия, които органите на Централната банка на Република България са осъществили, вследствие на което е извършено твърдяното нарушение на европейското законодателство.
От друга страна, без да изследва фактическите твърдения, очертаващи правопораждащите спорните материални права юридически факти, и вида и обема на търсената съдебна защита, апелативният съд общо е изразил своето правно съждение, че ищците не са посочили за какви конкретни противоправни действия/бездействия на служители на БНБ се търси отговорност от юридическото лице. Напротив, той е изградил своето вътрешно убеждение въз основа на предположения, а именно че от изложените правни доводи за неправилност на обжалваното преграждащо определение не може да се направи обосновано предположение за неговата неправилност, което противоречи на принципа за основаване на правосъдната воля само на действително установените по делото факти (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК).
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Поради очевидна неправилност по въпроса за определяне дела от общите части към апартамента, предмет на иска за делба.
Нормата на чл. 40 ЗС е императивна. Тя определя начина, по който се изчислява дела от общите части на сградата и дворното място, когато е обща част към момента на възникване на етажната собственост. Към всеки самостоятелен обект от етажната собственост принадлежи дял от общи части и той не може да е различен от определения съобразно съотношението, посочено в чл. 40 ЗС. Етажните собственици не могат по своя воля да определят /намаляват или увеличават/ дела от общите части към самостоятелен обект, не могат и да се разпореждат само с общи части или с различен дял от общите части от този, който се следва за конкретния обект, определен по правилото на чл. 40 ЗС. Принадлежност към апартамента са и избите и таваните към него, които не съставляват самостоятелен обект на правото на собственост. До делба не може да се допуска част от самостоятелен обект или обект с различен от определения по правилото на чл. 40 дял от общите части. Те са принадлежност към обекта по смисъла на чл. 98 ЗС и го следват в законово определения обем. Нормата на чл. 40, ал. 3 ЗС дефинира как се определя дела от общите части когато собственикът на етаж или част от етаж прехвърли отделна част от своя имот на друго лице – като съотношение между стойността на прехвърлената и стойността на запазената част по време на прехвърлянето, като това правило се прилага и при делба.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Поради постановяване на въззивния акт при прилагане на закона във видимо противоречие с неговия смисъл и нарушаване на основни принципи на съдопроизводството. (По иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за разходи на ищеца за преместване на комуникационни табели, предназначени да обслужват работата на системите на държавното предприятие)
Съгласно т. 9 ППВС №1/1979 г., когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Правото да се претендира равностойността на обедняването по реда и на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване – чл. 59, ал. 2 ЗЗД, тоест когато няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно разместване на имущество. Възможността да бъде предявен друг иск не води обаче до недопустимост на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД поради това, че преценката дали ищецът има право да се ползва от реда за защита по тази разпоредба представлява въпрос по същество на спора, а не по неговата допустимост, тъй като изисква произнасяне на съда по отношение на съществуването на материалното право и юридическия факт, от който то е породено, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства.
В настоящия случай искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, чието прекратяване е предмет на обжалване, е предявен като евентуален и е съединен с главен иск за същата сума, претендирана на договорно основание. С решението си първоинстанционният съд е приел, че предявеният на договорно основание главен иск е неоснователен като погасен по давност, с оглед на което се е произнесъл по евентуалния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, прекратявайки го като недопустим поради наличието на друг иск, с който ищецът е разполагал. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което предявеният главен иск е бил отхвърлен, и с частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по евентуалния иск. Въззивният съд е спрял производството по въззивната жалба до произнасяне по частната жалба с влязъл в сила акт и с обжалваното определение е потвърдил прекратителното определение на първоинстанционния съд. При тези обстоятелства е неправилен изводът на въззивния съд, че предявеният евентуален иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява недопустим и производството по него подлежи на прекратяване. Съдът дължи произнасяне по съществуването на материалното право и юридическия факт, от който то е породено, и с оглед на това – по основателността на предявените при условията на обективно евентуално съединяване искове, в решението си.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
За значението на изявлението на наследодателя имотът да остане на един от наследниците по закон, ако имотът е притежаван в режим на СИО от наследодателя – важи ли това изявление и за преживелия наследодателя съпруг по отношение на неговата част от имота и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Когато един имот принадлежи на двама съпрузи в режим на СИО, изявлението на единия от тях, че желае имотът да остане на едно от техните деца, не би могло да има за последица предаване на владението върху целия имот, нито на предаване владението върху идеална част от този имот, тъй като имотът се съпритежава в неделима съсобственост. Изявлението на единия от съпрузите не обвързва другия съпруг. В подобна хипотеза, за да се приеме, че е налице предаване на владението, е необходимо както изявление и на двамата съпрузи, които притежават имота в режим на СИО.
Изявлението само на един от съсобствениците в хипотеза, при която имотът се съпритежава в неделима съсобственост, че съсобственият имот следва да остане на един от техните низходящи поради това, че са дарили другия си низходящ със сума пари за закупуване на жилище, не може да бъде приравнена на предаване на владение. Предаване на владението в подобна хипотеза може да се осъществи само при наличието на изявление в този смисъл изходящо и от двамата съсобственици (съпрузи). Изявлението на единия родител, че желае имотът да остане на едно от децата, не може да ангажира волята и на другия родител за притежаваната от последния идеална част от имота, придобит в режим на СИО. Разпореждането с притежаван в режим на СИО недвижим имот трябва да се извърши съвместно от двамата съпрузи, както и предаването на владението, което има за последица придобиване на правото на собственост, ако бъде упражнявано явно, необезпокоявано и непрекъснато за период от 10 години.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Следва ли съдът да извежда качеството на кредитор от съдебно /в случая арбитражно/ решение, без да обсъжда доводите и доказателствата за наличието на облигационно правоотношение, от което ищецът черпи правата си на кредитор?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато П. иск е обективно съединен с иск за вземането)/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Относно прилагането на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД/. В задължителната практика на ВКС е разяснено, че справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; в мотивите към съдебното решение трябва да се посочат релевантните конкретни за случая обстоятелства и значението им за присъдения по справедливост размер на обезщетението. Такива обстоятелства при обезщетяване на неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението на незаконното обвинение върху личния, обществения и професионалния живот на ищеца; разгласата и публичността на обвинението; причиняването на здравословни увреждания и др.. Неразумната продължителност на наказателното производство има решаващо значение за негативното отражение на обвинението върху неимуществената сфера на ищеца; тя е обстоятелство, което след изменението на ЗОДОВ, в чл. 2б /нов, ДВ бр.98/12/ законът посочва като основание за отговорност на държавата независимо от основателността на обвинението, а когато то е незаконно, се увеличават вредните последици за обвиняемия, което е от значение при глобалното определяне на обезщетението по справедливост в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Може ли да бъде извършено прихващане между цедирано парично вземане и активно парично притезание, породени от едно и също правоотношение, когато изискуемостта на активното парично вземане настъпва след съобщаването на извършената цесия и длъжникът не е дал съгласие за нея?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 2 ТР №2/18.03.2022 г. на ВКС по т. д. №2/2020 г., ОСГТК, по възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението само когато възражението е основателно, тъй като с отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализира пасивното, но и активното вземане по основание и размер, а не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск.
Прехвърляне на вземане (цесия) се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляря на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията. Не е страна по договора за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия, несъмнено пряко го засягат. Затова макар цесията да е договор между цедента и цесионера, с извършването ѝ длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от най-важните средства за неговата правна защита е съхраняване на възраженията му, които може да противопостави – арг. чл. 103, ал. 3 ЗЗД. Длъжникът може да противопостави на цесионера възражението за неизпълнен договор, тъй като разпоредбата на чл. 103, ал. 3 ЗЗД изрично предвижда право на длъжника да упражни срещу цесионера правопогасяващото възражение за прихващане с вземане срещу цедента. По аргумент за по-силното основание длъжникът следва да запази не само правопогасяващите си възражения срещу цедента, но и отлагателните: възражението за отлагателно условие, възражението за неизпълнен договор, правото на задържане. При наличието на две насрещни изискуеми задължения, произтичащи от едно и също двустранно правоотношение, недопустимо е извършената от едната страна цесия да лиши другата страна по правоотношението от предоставения от закона правен способ за осигуряване на реално изпълнение на насрещното задължение. Следователно, възражението за неизпълнен договор е противопоставимо на цесионера, включително и по съдебен ред, освен ако длъжникът е приел цесията.
Когато вземането, предмет на цесията, е възникнало на договорно основание, какъвто е настоящият случай, длъжникът ще се освободи от договорната обвързаност, когато изпълни на надлежния кредитор, на овластено от него, от съда или от закона лице (чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). За да престира надлежно на трето лице (новия кредитор) при прехвърляне на вземането, длъжникът трябва да бъде уведомен именно от своя кредитор – цедента, а не от цесионера, че междувременно е настъпило правоприемство между кредиторите (арг. чл. 99, ал. 3 ЗЗД). В противен случай всяко точно и добросъвестно изпълнение на задължението на първоначалния кредитор – преди той да е съобщил на длъжника за прехвърлянето на вземането, притежава правопрекратително действие. В този смисъл е и правната норма, уредена в чл. 99, ал. 4 ЗЗД, която предписва, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Но с овластяването на новия кредитор да получи изпълнение и уведомяването на длъжника от предходния кредитор за настъпилото частно правоприемство между кредиторите, облигационната връзка не се променя от обективна страна – по отношение на нейното основание и предмет, поради което длъжникът може да противопостави на новия кредитор всички материалноправни възражения, които е могъл да релевира на първоначалния кредитор – преди цесията. Следователно, ирелевантно за пораждане на правната възможност длъжникът с едностранно волеизявление да извърши компенсация на две насрещни еднородни задължения, предмет на едно и също облигационно правоотношение, се явява обстоятелството не само кога е възникнало активното вземане, но и кога е настъпила неговата изискуемост – преди или след съобщението на длъжника от предходния кредитор за извършеното прехвърляне на вземането. Когато длъжникът по облигационното правоотношение, по което вземането е било цедирано, не е дал съобразно чл. 103, ал. 3 ЗЗД съгласие за сключването на тази транслативна сделка, той би могъл да упражни чрез материалноправно възражение (извънсъдебно или съдебно) потестативното право на прихващане със свое насрещно вземане, което е породено от същото облигационно правоотношение, по което е възникнало прехвърленото притезание, в случай че двете насрещни, еднородни и заместими престации са годни за компенсиране.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Поради съмнение за неговата допустимост, като постановено по нередовна искова молба. (По иск за обявяване на договор за замяна на идеални части от недвижим имот за симулативен)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
С решението си съдът дължи произнасяне по предмета на спора, с който е сезиран. В тази връзка в решението на ВКС е посочено, че в случая се иска разкриване симулативността на договор за замяна и разкриване действителната сделка- а именно покупко-продажба. Дадени са разяснения, че при хипотеза, че с обща искова молба е заявен, наред с иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, и установителен иск по чл. 17 ЗЗД за разкриване симулативността на разпоредителна сделка (в случая на договора за замяна) и искане да се признае, че десимулативната сделка е валидно сключен договор за покупко продажба, който иск е преюдициален за възникване правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, то решаващият съд дължи да се произнесе със самостоятелен диспозитив по всеки един от заявените искове и следва да се установи не само, че волята на страните не е такава, каквато е отразена в договора, но и да се установи каква е била действителната воля на страните и дали са налице изискванията за сключване на прикритото съглашение. В заключение в решението на ВКС е посочено, че решаващият съд не е съобразил, че следва да има самостоятелно произнасяне по заявеното преюдициално правоотношение, касаещо симулативността на разпоредителната сделка – замяна, в която е поискано заместване на страната – купувач, едва след като се прогласи, че десимулативната сделка е покупко- продажба.
С диспозитива на обжалваното решение въззивният съд е постановил, че действителната воля на договарящите страни по договора за замяна е била да сключат прикрит договор за покупко – продажба, след като се обяви за симулативен договорът за замяна. Т. е. въззивният съд не се е произнесъл по заявената претенция за разкриване симулативността на явната сделка, а само досежно установяване на прикритото съглашение и то под условие, че се обяви за симулативна явната сделка, каквото искане за уважаване на иска под условие не е отправено до съда и което изначално е недопустимо, доколкото произнасянето относно съдържанието на прикритата сделка е предпоставено от обявяване симулативността на явната сделка.
Terms