Добър ден! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 12 декември 2023 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Длъжен ли е съдът да съдейства на страната при издирване на адресите на свидетел по делото и да предприеме ново призоваване на вече допуснат свидетел, ако първото призоваване е неуспешно не по вина на посочилата го страна?

Макар и да не е посочено изрично в закона, съдът е длъжен с оглед разпоредбата на чл. 10 ГПК, приложима по аналогия, да окаже съдействие на страната, изразяващо се в издирване на данни за адресите на страните и свидетелите, при издаване на данъчни оценки и т. н., като съдът е длъжен и да предприеме ново призоваване на вече допуснат свидетел, ако призоваването е било неуспешно не по вина на посочилата го страна.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Очевидна неправилност, за преценка на направения от въззивния съд извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца съобразно посочената приложима нормативна уредба, и за съответствие на този извод с действителния смисъл на приложима императивна материално правна норма на закона, определяща задължението на общината да управлява имотите и вещи-общинска собственост, с грижата на добър стопанин, и такава, определяща задължение на общината по управление на отпадъците на нейна територия, и с действителния смисъл на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2, вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС вр. пар. 7, т. 4 ПЗР ЗМСМА, улиците в рамките на населеното място, които не са част от републиканската пътна мрежа, представляват публична общинска собственост, и общината е длъжна да ги управлява и поддържа в интерес на населението и с грижата на добър стопанин (чл. 140 КРБ и чл. 11, ал. 1 ЗОС), вкл. с дейности по изграждане, ремонт и поддържане на улиците, така и полагане на грижи за чистотата им, в т. ч. почистване от отпадъци, също и от сняг и лед, и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и пътни превозни средства по смисъла на тези понятия, дадени в пар. 6, т. 14 ДР ЗДвП. Предвид легалните дефиниции на „път“ по пар. 1, т. 1 ДР ЗДвП и по пар. 6, т. 1 ДР ЗДвП – приравняващ и улиците на път, легалната дефиниция на „тротоар“ по пар. 6, т. 6 ЗДвП, и на „платно за движение и граници на платното за движение по пар. 6, т. 3 и т. 4 ДР ЗДвП, се налага извод, че тротоарът и платното за движение са части от пътя. Общината изпълнява задълженията си за поддържане на пътищата-общинска собственост и на чистотата на територията на съответната община чрез свои служители или чрез трети лица, като на вторите може да възлага тази дейност по силата на чл. 8 Закона за нормативните актове с наредба – такива са специализирани предприятия, работещи по договор с общината, също и собствениците или ползвателите на имоти на територията на общината, но за причинените на трети лица вреди от техни противоправни действия или бездействия от неизпълнение на възложените им задължения, отговорността е на общината като обективна, безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД, в която насока е и трайната съдебна практика. В хипотезата, обаче, когато собственикът или ползвателят на имот на територията на общината не изпълни възложеното му с наредба на общинския съвет да поддържа чистотата около имота си, и от това неизпълнение са причинени вреди на този собственик или ползвател, а не на трето лице, то това негово поведение следва да се преценява с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т. е. дали поведението на това задължено по наредбата лице, има отношение към настъпване на собственото му увреждане, когато възражение за съпричиняване на вредата е направено от общината в съдебен процес.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Равнозначно ли е непосочването в диспозитива на основанието, на което са разгледани исковете, на произнасяне по непредявен иск, като във въпроса се визира възражение за съдебно прихващане, отхвърлено с диспозитив?

Основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице само при разгледан непредявен иск (т. 9 на ППВС №1 от 10.11.1985г.) За точното прилагане на тези указания са от значение и разясненията в т. 18 ТР №1 от 04.01.2001г на ОСГК и формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС.

Неразглеждането на редовно предявено възражение за съдебно прихващане, по което се формира сила на присъдено нещо съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК, има значение за изхода от спора по съдебнопредявеното вземане на ищеца в процеса. Непроизнасянето по редовно заявено и поддържано в хода на производството по делото възражение за прихващане представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Въззивният съд на свой ред е задължен да се произнесе по направените евентуални възражения на прихващане в поредността, посочена от ответника, до погасяването на претендираното насрещно вземане на ищеца или до отхвърлянето на всички възражения за компенсация, ако същите са неоснователни или са в общ размер, по-нисък от цената на иска. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. Горното се отнася както до неправилната квалификация на предявен иск, така и по отношение на направените възражения от страните, в т. ч. и по отношение на направено възражение за прихващане, независимо от неговия характер на средство за процесуална защита или материалноправно прихващане.

С приемането на Тълкувателно решение 2/2020 от 18.03.2022г. по тълк. дело №2/2020г. на ОСГТК на ВКС относно възражението за прихващане бе разяснено, че възражението е отбранително средство, с което разполага ответникът, което внася допълнителен предмет на делото (чл. 298, ал. 4 ГПК), но действието на решението по него не надхвърля защитата по предявения иск. Разликата между насрещния иск и възражението за прихващане според даденото тълкуване се проявява и в диспозитива на решението. По насрещния иск съдът постановява самостоятелен диспозитив, независим от първоначалния иск. По възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението само когато възражението е основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират пасивното, но и активното вземане по основание и размер. Съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск Съгласно горните разяснения, произнасянето на съда с отхвърляне на възражението поради несъобразяване с тази негова характеристика, не може да се окаже засегнато от порок предвиден в чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, който води до недопустимост на решението по предявения иск и връщане на делото за неговото разглеждане на първа инстанция.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Подлежи ли на прекратяване трудовото правоотношение с педагогически специалист, осъден за умишлено престъпление от общ характер, когато осъждането е станало преди влизане в сила на чл. 215, ал. 1, т. 1 ЗПУО (обн. ДВ, бр. 79/13.10.2015 г., в сила от 01.08.2016 г.) и на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ (обн. ДВ, бр.79/13.10.2015 г.), и приложим ли е в тази хипотеза пар. 27, ал. 1 ПЗР ЗПУО?

Работодателят няма правомощие да прекрати на основание чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ вр. с чл. 215, ал. 1, т. 1 ЗПУО трудовото правоотношение с педагогически специалист, осъден за умишлено престъпление от общ характер, когато осъждането е станало преди влизане в сила на чл. 215, ал. 1, т. 1 ЗПУО и на чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ. Прието е, че в тази хипотеза приложение намира разпоредбата на пар.27, ал. 1 ПЗР ЗПУО, според който завареното трудово правоотношение се запазва, ако лицето е имало право да заема съответната длъжност към момента на възникването му.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Относно допустимостта на исковото производство. (По отрицателни установителни искове за собственост)

Съдържанието на процесуалното правоотношение между ищеца и съда е регламентирано с императивни норми за неговото валидно и допустимо развитие, за прилагането на които норми съдът следи служебно, вкл. и въззивния съд, когато преценява правилността на прекратително определение на първоинстанционен съд, без да е обвързан от оплакванията в частната жалба.

Въззивният съд в случая не е изпълнил вцялост правомощието си да следи дали правния интерес на ищеца от исковете е изложен в исковата молба, и дали ищецът е отстранил констатираните нередовности на исковата молба, в която насока са били дадени на ищеца указания от първоинстанционния съд по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Въззивният съд не е извършил преценка дали исковата молба е редовна и дали ищецът е обосновал правния си интерес от конкретно предявените отрицателни установителни искове, която преценка следва да направи преди да прави тази за наличието на правен интерес длъжникът в изпълнението да оспорва придобитото право на собственост на купувача при публична продан в същото изпълнение. Първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да отстрани нередовността й, като отстрани противоречие между обстоятелствената част – в която сочи ищеца, че е собственик на съответни идеални части от три недвижими имота, и петитума – с който иска признаване за установено, че ответникът не е собственик на целите три недвижими имота, да изложи обстоятелства, от които да е видно интересът му от признаване, че ответникът не е собственик на идеални части, на които ищецът не твърди да е собственик, да изложи обстоятелства за основанието, на което твърди ищеца, че е собственик на съответните идеални части от процесните имоти, да посочи дали е страна в изпълнителното производство, в което имотите са продадени на ответника. Дадени са и указания за посочване цената на исковете и внасяне на държавна такса.

Указанията са били правилни и съответни на изложението и петитума на исковата молба, в която ищецът е изложил твърдения, че е собственик на 1/2 ид. ч. от механа и на по 1/ 4 ид. ч. от две жилища в една и съща сграда, че тези три имота били СИО на ищеца и съпругата му, че същите имоти били продадени от ЧСИ Т. на ответника в следствие на нищожни действия на ЧСИ Т. поради факта, че били продадени чужди имоти в размер на 1/2 ид. ч. от механата и по 1/ 4 ид. ч. от двете жилища поради неправилно определяне на правото на собственост от ЧСИ и поради други нарушения от ЧСИ, че правният интерес на ищеца от исковете произтича от факта, че ответникът се е вписал като единствен собственик на механата в кадастралната карта на [населено място]. С молбата си от 17.11.2022 г., обаче, ищецът, макар да е посочил цената на иска за трите имота /според съответните ид. части/ и да е привел петитума в съответствие с тези ид. части, и внесъл дължимата държавна такса, не е изпълнил другите указания на съда да посочи от какво произтича правният му интерес от предявените обективно съединени отрицателни установителни искове.

Както е изяснено с ТР №8/27.11.2013 г. по тълк. д. №8/2012 г., ОСГТК на ВКС, интерес от отрицателния установителен иск за собственост е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект, или ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Преценката за допустимост на отрицателен установителен иск се прави на база изложени от ищеца с исковата молба обстоятелства, и ако в последствие ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

За задължението на съда да конституира надлежен ответник при спора с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ.

В ТД №3/2004г. ОСГК на ВКС – т. 3е прието, че Държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДВПГ. Посочва се, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, като елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми. В мотивите към т. 7 от същото тълкувателно решение се разяснява, че прокурорът е държавният орган, който съгласно НПК проверява съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство, събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и пр. Приема се, че ако намери че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт, а ако констатира че деянието не съставлява престъпление или че не е доказано, прокурорът прекратява наказателното производство.

В ТД№.5/2013г. ОСГК на ВКС допълнително е дадено разяснение, че съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ- ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

При какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на Постановление №4/25.05.1961г. и Постановление №5/24.11.1969г.?

В ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС са изяснени критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близко лице, като е обявено за изгубило сила Постановление №2/1984г. на Пленума на ВС, ограничаващо кръга на правоимащите до лицата, изброени в Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС. Според т. 1 ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, „материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/25.V.1961г. и Постановление №5/24. ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и – по изключение – всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди“. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в постановления №4/61г. и №5/69 на Пленума на ВС, следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт); Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови баби/дядовци и внуци, както и братя/сестри; В традиционните за българското общество семейни отношения бабите/дядовците и внуците и братята/сестрите са част от най-близкия семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, е справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди на преживелия родственик; В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек, преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен да обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС, че случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия; Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда въз основа на фактите и доказателствата по делото и обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания.

От изложените мотиви към тълкувателното решение следва, че, за да се признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най-близките (по смисъла на двете постановления на Пленума на ВС от 1961г. и 1969г.), за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, е необходимо те да са доказали, че, поради конкретни житейски ситуации и обстоятелства, са имали създадени с починалия особено близка духовна и емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от традиционно съществуващата при подобен вид родствена връзка, като житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, както и, че интензитетът и продължителността на търпените от тях болки и страдания по повод загубата на близкия човек надвишават тези, които е нормално да се понасят в случай на смърт при подобен вид родствена връзка.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

За осигуряване участието на страна-жалбоподател при обжалване на решението по иск за прекратяване на осиновяване, призована чрез процесуален представител за който във въззивната жалба е посочено, че е освободен като адвокат при това обжалване, същият няма изрично пълномощно за въззивна инстанция, но е получил съобщението за насроченото заседание, на което е даден ход в отсъствие на страната.

Страната има правото да извършва съдопроизводствени действия лично /чл. 28, ал. 1 ГПК/ или чрез надлежно упълномощен представител/чл. 34 ГПК/. Така законът гарантира правото на участие на страната в съдебното производство с оглед защита на нейните интересите. Гаранция за правото на участие са и разпоредбите, уреждащи начина на призоваване на страните. Понастоящем действащата уредба в чл. 43 ГПК предвиджа възможност за връчване на съдебни книжа и съобщения лично, чрез друго лице, чрез прилагане на съобщението към делото, чрез залепване на уведомление или чрез публично обявление. Законодателят предпочита личното връчване (чл. 45 ГПК), към което е приравнено и връчването на представител. Връчването на призовка на лице, посочено като пълномощник, което обаче не разполага с представителна власт по смисъла на чл. 34 ГПК, както и връчването на съобщение на друго лице при несъобразяване на заявена от страната поредност на лицата с посочен адрес за призоваване, не може да се приеме за надлежно.

Съгласно установената практика на ВКС, следва да съобразява определената в чл. 39, ал. 1 ГПК поредност, изрично предвидена в действията на съда по призоваването на страните и връчването на съобщенията по делото.. В чл. 39, ал. 1 ГПК нормата изисква когато страната е посочила пълномощник, съдебните книжа да се връчват на него, но когато страната е посочила себе си, съдебните книжа съдът следва да връчи на нея или на пълномощника Към другите начини на връчване се пристъпва само ако връчването не може да бъде извършено лично. Поначало когато при сезиращото искане страната е посочила своя адрес за връчване на съобщения, връчването им следва да е на него. Посочването на пълномощник следва се съдържа в сезиращото искане, без което наличието на упълномощен адвокат по делото в предходна инстанция не е достатъчно. Ако страната има съдебен адресат или упълномощен процесуален представител по делото, съдът връчва предназначените за страната призовки или съобщения чрез тези лица. Адвокатът не може да откаже получаването на съобщението на своя доверител, освен след оттегляне на пълномощното по реда на чл. 35 ГПК, отказ от пълномощие по чл. 36 ГПК, както и ако от пълномощното недвусмислено личи, че не се отнася за инстанцията пред която делото е на ход. Когато обаче от съдържанието на пълномощното дадено за завеждане на делото и/или предвид изрични изявления на представляваната страна не може да се направи недвусмислен извод за учредено процесуалното представителство на адвоката при обжалване пред съответната инстанция, съдът следва да прояви активност за изясняване и проверка на представителството, за да обезпечи редовност на своите процесуални действия и надлежно връчване на съобщенията. Предвидена в чл. 39 ГПК поредност в действията на съда по призоваването на страните и връчването на съобщенията по делото е за да се гарантира правото им на участие в съдебното производство за което съдът следи при завишена служебна активност съгласно чл. 7 и чл. 101 ГПК в спорове относно упражняването на потестативни права, засягащи личната правна сфера и гражданското състояние на лицата, при исковете по чл. 106, ал. 1, т. 2 СК включително.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

За задължението на въззивният съд да изложи собствени мотиви и за задължението му да изследва степента на допринасяне от пострадалия при наличие на груба небрежност.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна. Тя може да бъде изключена само при умишлено самоувреждане на пострадалия или при извършване на работа, която не е в интерес на работодателя. Отговорността обаче може да се намали, когато работникът е съпричинил злополуката при груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най- небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, и в нарушение технологичните правила, и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да се изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия. Той следва да изясни и изложи мотиви за това в какво се изразява проявената груба небрежност – кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност, и в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Трябва ли да има подробна разбивка на вноските в погасителния план за потребителски кредит, сключен при фиксиран лихвен процент ца целия срок на договора или е достатъчно да са посочени размера на погасителните вноски, техния брой и датите на плащане?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. Настоящият състав споделя напълно приетото в цитираната практика на ВКС въз основа на тълкуването на нормите на чл. 11, ал. 1, точки 11 и 12 Закона за потребителския кредит, тъй като същото се основава на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2, буква „з“ от Директивата е уредено, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква „и“ и параграф 3 Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a.s. срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл. 10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директивата в насока, че тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

1. Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като формира свои фактически и правни изводи в производството по чл. 127, ал. 2 СК? 2. Необходимо ли е въззивният съд да установи в производство по чл. 127, ал. 2 СК притежават ли родителите необходимите родителски качества в съответствие с ППВС №1/12.11.1974 г., като при нужда допусне служебно доказателства за това с оглед защита интереса на детето, и след това да извърши съпоставка между тях като ги цени в тяхната съвкупност, а не отдавайки приоритет на едно обстоятелство като например големината на населеното място“, в което живеят родителите? Дължи ли въззивният съд с оглед защита на висшия интерес на детето да изследва, обсъжда и преценява психо-физиологическото състояние и развитие на детето, включително при промяна на местоживеенето му при единия и при другия родител през времетраенето на производството по чл. 127, ал. 2 СК, и ако е необходимо служебно да допуска доказателства за това, вкл. психологическа експертиза? 3. Дължи ли на основание чл. 127, ал. 2 СК издръжка родителят, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, за период от време, през който този родител фактически ги е упражнявал?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

1. Въззивната инстанция дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса.

2. Предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни. Установено е разбирането за степенуване на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Според задължителните разрешения в т. 1 ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в ППВС №1/12.11.1974 г., когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, например на малолетните и непълнолетни деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата като в производството по спорна съдебна администрация по чл. 127, ал. 2 СК, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, вкл. експертни заключения на психолог, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето, които са необходими за извършване на преценка за защитимия интерес на детето. Ограниченията в дейността на въззивната инстанция са неприложими, доколкото въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

3. Когато детето живее при родителя, на когото не се предоставя упражняването на родителските права, началният момент на дължимата издръжка е привеждане в изпълнение на решението за родителските права.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Поради съмнение за очевидна неправилност по въпроса за имуществата, които следва да се включат в масата на наследството по чл. 31 ЗН.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Съгласно чл. 30, ал. 1 ЗН, наследник с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове. По въпроса за начина на възстановяване на запазената част на наследник, накърнена с безвъзмездни разпореждания на наследодателя, е налице съдебна практика по приложението на материалния и процесуалния закон, в която е посочен алгоритъма, който съдът следва да спазва при преценяване основателността на иска по чл. 30 ЗН. За тази цел следва да се установи масата по чл. 31 ЗН, която включва от една страна обема и стойността на наследството, а от друга – стойността на даренията, които се прибавят по сметка към него, без обичайните дарения. Има се предвид стойността на всички направени дарения от наследодателя, а не само на извършените в полза на наследника със запазена част – ищец в производството. Даренията, които се включват в масата по чл. 31 ЗН се остойностяват към момента на откриване на наследството, като се изходи от положението, в което те са се намирали по време на отчуждаването им от наследодателя. След като по този ред се определи каква е стойността на масата по чл. 31 ЗН, от нея се определя и каква е стойността, която наследникът трябва да получи като запазена част от наследството. Същата представлява паричната равностойност на запазената му част и едва когато тя бъде определена, може да се извърши преценката за това, дали запазената част е накърнена. Тези положения са застъпени в правната доктрина /проф. П. Венедиков (1994) „Запазената част в наследството“, IV-то изд./ и трайно възприети в установената съдебна практика.

Terms

Тъмен/светъл фон