Dictum – “ГПК” Плюс – 7 декември 2023 г.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следните отговори на поставените въпроси:

Материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите, бабите и дядовците, и внуците, е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения посочените родственици са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, т. е. касае се за изключително силна връзка като тази между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., тогава е справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с горепосоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, е призната правната възможност обезщетяването и на такива лица, които са извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи – когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

Възприетите с ТР №1/21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС разрешения са нормативно закрепени в разпоредбите на чл. 493а, ал. 4 КЗ. В постановената въз основа на тях съдебна практика е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно. Като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби и дядовци и внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по различни причини – заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина. За изключителна връзка между братя и сестри като примери са изведени израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина (решение №372 от 14.01.2019 г. по т. д. №1199/2015 г. на ВКС, II т. о.); отглеждането на малолетните деца на починалата сестра след смъртта й от претендиращата обезщетение сестра в дома й, заедно с приятеля й; особено близка, трайна и дълбока връзка между двама братя, при която действителните морални болки и страдания, надхвърлят по времетраене нормално присъщите такива, причинени от преждевременна и нелепа смърт на единия брат; особено дълбока емоционална връзка, надхвърляща обичайната между брат и сестра, която в много отношения е заместваща бащините функции. Приема се, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. Пример за такава изключително близка родствена връзка между братя, които не са навършили пълнолетие, е поставянето им в житейска ситуация, при която отсъствието на двамата родители (напр. бащата, напуснал семейството при раждането на по-малкото братче, а майката, работеща продължително в чужбина) е заместено от фактически грижи по отглеждане и възпитание на децата единствено от баба им, при което по-големият брат полага за по-малкия грижи, надхвърлящи грижите, които би полагал, ако отглеждането на децата се осъществяваше от двамата му родители. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, в горепосочения контекст, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай въз основа на конкретните факти и доказателства по делото. Във всички случаи горепосочената връзка и търпените неимуществени вреди от деликта следва да са доказани чрез пълно и главно доказване в процеса от претендиращия обезщетението.

Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като визираният в чл. 52 ЗЗД принцип на “справедливост” не е абстрактно понятие. По своето естество той представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава на конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, икономическата конюнктура към момента на деликта и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между починалия пострадал и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната им преценка, да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В мотивите на съдебното решение следва да бъдат посочени тези конкретни обстоятелства, както и значението им за определения размер на претендираните неимуществени вреди. Гореизложеното е приложимо и по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на деликвента по застраховка гражданска отговорност“ с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вкл. когато той е предявен от брат и/или баба на починалия.

По иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетението за неимуществени вреди на по-далечния кръг роднини на починалия пострадал не трябва да бъде определяно по правилото на пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ, обн. в ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018 г., което ограничава размера на обезщетението до сумата от 5 000 лв.. Тази сума е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5/ЕИО от 30.12.1983 г. на Съвета относно сближаването на законодателствата на държавите-членки, свързани със застраховките гражданска отговорност“ при използване на МПС, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г., относно застраховката гражданска отговорност” при използване на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, а също така и от посочените в чл. 9, ал. 1 от втората, минимални суми, които са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 КЗ. С решение на СЕС (втори състав) от 24.10.2013 г. по дело №С-277/2012 г. е дадено тълкуване, че чл. 3, пар. 1 Директива 72/166 и чл. 1, пар. 1 и пар. 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка гражданска отговорност” при използването на МПС да покрива обезщетение за неимуществени вреди за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5 ЕИО. В подобен смисъл на този в решение по дело С- 277/2012 са и решение на СЕС от 23.10.2012 г., Vitor Hugo Marques Almeida (С-300/10), решение на СЕС от 24.10.2013 г., Katarina Haasova (С-22/12), решение на СЕС от 23.01.2014 г., Enrico Petillo (С-371/12), съгласно които държавите- членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на ПТП, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в Директивата, съответно че националната правна уредба не трябва да изключва или ограничава несъизмеримо правото на пострадалото лице на обезщетение чрез задължителната застраховка гражданска отговорност” при използването на МПС. Решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за националния съд (чл. 633 ГПК), който е длъжен да съобрази даденото тълкуване на правото на ЕС. Доколкото с пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ, дължимото обезщетение по застраховка гражданска отговорност” се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, пар. 2 от Втора директива 84/5 ЕИО, то съгласно даденото СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ. Освен това правилото на пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ създава възможност за непряка дискриминация на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ в сравнение с лицата по чл. 493а, ал. 3 КЗ, като определя на първите по-ниско обезщетение в сравнение с вторите, макар че и за двете групи лица се изискват едни и същи условия за възникване на правото на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като не е установена основателна причина за това. Изводът е, че нормата на пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ противоречи на чл. 6, ал. 2 КРБ и на правото на ЕС и като такава не може да се прилага по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определя при спазване на правилото на чл. 52 ЗЗД и при съобразяване със застрахователната сума по застраховката гражданската отговорност“, която не може да е по-ниска от посочените минимални размери в приложимите актове от правото на ЕС и в чл. 492 КЗ.

Приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, което не е необходимо да е виновно или противоправно, и вредоносния резултат. Във всички случаи приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, направила възражение за съпричиняване, т. е. от ответника. Недопустимо е прилагане на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно и главно доказване, а е само предполагаем. В нарушение на процесуалните правила досежно процеса на доказване в гражданския процес би било признаване на съпричиняване на вредоносния резултат при деликт от съда въз основа на предположения. Като критерий за намаляване на обезщетението при съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да се съобрази степента на съпричиняване, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението може да се използва и степента на вината, при което от значение са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. Водещ при определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да е критерият на справедливостта, при който съдът по свое усмотрение, след преценка на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на деликта и степента на вредоносния резултат, при съвместно прилагане на горепосочените критерии, определя размера на съпричиняването, с което да се намали обезщетението за вреди.