Dictum – “ГПК” Плюс – 6 декември 2023 г.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т. е. да не постановява решение свръх петитум, както и че именно защото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, то съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, нещо, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало в гражданския процес. Когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава в тази част решението му е недопустимо.

По настоящото дело въззивният съд е бил сезиран с искове за присъждане на обезщетение до 11.02.2019 г. – датата на премахване на незаконния строеж. Съдът е установил, че в отклонение от градустройственото предвиждане, подземния електропровод е прокаран през процесния имот, за който няма такова предвиждане по плана, респ. – върху него не е учредено и не е възникнало сервитутно право в полза на енергийното дружество, но последното е държало и полазвало електропровода в имота през процесния период. Изводът, че дружеството дължи обезщетение, по чл. 59 ЗЗД на собствениците на имота са правилни. Когато енергиен обект е изграден в чужд недвижим имот, за който няма такова предвиждане в подробния устройствен план, по аргумент за противното от чл. 64, ал. 4 ЗЕ, в полза на енергийното предприятие не възниква сервитутно право върху този имот. В този случай енергийното предприятие държи енергийния обект в чуждия имот, респ. – ползва последния или съответната засегната част от него, върху която е изграден енергийният обект, без да има правно основание за това, като по този начин лишава собственика от възможността безпрепятствено да ползва по предназначение имота си, респ. – съответната засегната част от него. Поради това, отношенията между тях се уреждат от общата хипотеза на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД – енергийното предприятие дължи на собственика на имота обезщетение, което се съизмерява със средната пазарна наемна цена за имота, респ. – за засегнатата част от него, за съответния период от време, през който енергийният обект продължава да се намира в имота, без да е налице предвиждане за това в подробния устройствен план, респ. – без да е налице учреден сервитут.