Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2019
От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 ТР №2/26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?
Погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г., ОСГТК, ВКС.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства?
Когато за отделен факт липсват преки доказателства, следва ли да се приеме, че този факт не се е осъществил?
Следва ли съдът да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който според опитните правила, т. нар. презумпция ад хоминем, съпътства друг, установен по делото факт?
Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Съдебният състав е приел, че пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства.
Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт.
Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.
Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица/ като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 ГПК от 1951 г. /отм./ и съответно чл. 235 и чл. 12 ГПК от 2007 г. В заключение съдебният състав е приел, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Следва ли ищецът да посочи изрично цената на обратния иск, при положение, че цената на главния иск е ясно цифрово посочена?
Следва ли цената на обратния иск да съвпада с цената на главния иск?
Обратният иск се дефинира като иск на една от страните срещу третото лице-помагач – чл. 219, ал. 3 ГПК. Обратният иск има за предмет регресно притезание, което значи, че съдът го разглежда само и до размера, до който е уважил главния иск срещу ответника – ищец по обратния иск. Той е винаги евентуален на главния, като при уважаването му се създава условно изпълнително основание – едва след като главното задължение към ищеца-кредитор по главния иск е погасено чрез изпълнение от привличащия ответник, той може да бъде удовлетворен от привлеченото трето лице – ответник по обратния иск. От тази характеристика на обратния иск следва, че неговата цена винаги е в зависимост от цената на главния иск, която е определяща. Следователно цената на обратния иск се равнява на цената на главния иск. Посочването на цената на обратния иск е задължение на ищеца, съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК. Процесуалният закон изисква посочване на конкретна цена. Но доколкото обратният иск има за предмет едно евентуално регресно вземане, изискването на чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се счита изпълнено и в хипотеза, при която ищецът по обратния иск поиска от съда да осъди ответника да му заплати сумата, която е присъдена по главния иск. В този случай посочената по делото цена на главния иск е и цената на обратния иск.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Поради вероятна недопустимост на въззивното решение – като постановено по нередовна искова молба, съдържаща противоречие между обстоятелствена част и петитум по отношение на това за какво конкретно се претендира: за собственост върху реална част от имот или за идеални части от този имот.
Постановеното решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, съдържаща противоречие между обстоятелствена част и петитум по отношение на това за какво конкретно се претендира.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани по делото, заедно и поотделно, да отговори на всички възражения и доводи на страните и при произнасянето си да вземе предвид всички факти от значение за правния спор?
Въззивният съд е задължен да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона – чл. 236, ал. 2 вр. чл. 273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен – поражда основанието по чл. 281, т. 3 ГПК.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Поради очевидна неправилност на въззивното решение поради необсъждането на всички събрани и частично изброени от въззивния съд доказателства, относими към обжалваната отхвърлителна част на първоинстанционното решение, смесване на сумите и основанията, на които се претендират, както в мотивите, така и в диспозитива, което води до неразбираемостта му. (По иск на осн. чл. 422 ГПК, вр. с чл. 203, ал. 2 КТ, за установяване на вземането на ищеца като работодател на ответника за обезщетение за имуществените вреди – разходите за поправка на управлявания от работника автомобил на дружеството, нанесени с виновно причиненото от водача на автомобила ПТП)
Въззивното решение е очевидно неправилно, когато мотивите му са вътрешнопротиворечиви, изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика и почиват на предположения. Очевидна неправилност на съдебния акт, във формата на очевидна необоснованост е налице, когато се констатира логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на решението и направения въз основа на тях фактически извод.
Тези предпоставки в случая са налице – въззивният съд е приел, че една от описаните в протокола и фактурите вреди – счупеното ляво огледало, все пак е в причинна връзка с поведението на ответника. Формирал е извод за неустановеност на останалите повреди по автомобила в противоречие със събраните доказателства и правилата на формалната логика.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Относно значението на установяване наличието на съответствие между разстоянието на видимост и опасната зона за спиране и изискването – при управление на МПС на къси светлини, в нощно време, да се управлява с по-ниска скорост, която да е съобразена с дължината на осветеност на фаровете, както и за необходимостта от съобразяване с поведението на пешеходец, придвижващ се по извънградски път, който е в близост до населени места.
Въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване са свързани с приложението на нормата на чл. 20 ЗДвП, чиято ал. 1 изисква от водачите да: „контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“, а в ал. 2 се съдържа установеното за водачите на пътни превозни средства задължение: „при избиране скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Законодателят изрично е формулирал преследваната цел – с оглед осигуряване безопасност на движението, водачите трябва да контролират управляваните от тях превозни средства по начин, че да е възможно да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Настоящият съдебен състав споделя установената съдебна практика, съгласно която – преценката за това дали водачът се е съобразил с посочените изисквания на чл. 20 ЗДвП или виновно ги е нарушил, е конкретна и зависи от установените по делото факти. Съдът извежда правният си извод относно това – дали обективно и субективно е било възможно водачът да възприеме дадено препятствие като опасно за движението, въз основа на установените факти относно пътната обстановка, мястото на удара, поведението на водача и на пешеходеца. При предвидима опасност, задължението на водача по чл. 20, ал. 2 ЗДвП не се ограничава само с реакцията, необходима от негова страна за избягване на произшествието чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за конкретните пътни условия скорост. Установената съдебна практика приема, че на водачът на ППС е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция дори и на възникнала, но все още невъзприета от него опасност /например когато е възникнала опасна ситуация в невидимата за водача зона/. Приема се и че „при избиране на скорост на движение съобразно атмосферните условия и частта от денонощието, в която се извършва придвижването, водачът на моторното превозно средство трябва да държи сметка за близостта на населеното място, респективно възможността на пътното платно или непосредствено до него, на банкета, да се придвижват пешеходци“.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Относно момента, от който се дължи обезщетение от ползвателя в полза на собственик на имот за ползване на имота без основание.
С разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране на гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на обедняването; когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва – той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги, поради което търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало – то не се е увеличило само защото облагата е останала в патримониума на другото, което, без да притежава правно основание, т. е. неправомерно, е ползвало чуждия имот; пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага, следва да бъде присъдена на собственика на вещта; неоснователността на преминаването на благата се осъществява при самото преминаване, а не в някой последващ момент, поради което и вземането по чл. 59 ЗЗД.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Относно задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими по делото доказателства, възражения и доводи на страните. (Производство по съдебна делба)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Въззивният съд е инстанция, която решава спора по същество, затова е длъжна да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените с ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г.?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/25.05.1961 г. и Постановление №5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия (когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породят особена близост и привързаност, която е станала толкова силна, че смъртта на родственика е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка) и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Тоест, обезщетение се присъжда при доказани особено близки отношения с починалия, надхвърлящи нормалните отношения между брат и сестра, и действително претърпени от смъртта вреди. В мотивите на тълкувателния акт е посочено, че възможността за обезщетяване на други лица извън изброените в двете постановления следва да се допусне по изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. Разяснено е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и неговите внуци, баба/дядо или братя/сестри. Традиционно в българското общество тези връзки се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но когато поради специфични обстоятелства тези традиционни отношения станат изключителни, тогава смъртта на единия от родствениците може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. Предвид на тези съображения се налага извод, че за да се признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най-близките (по смисъла на двете постановления на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г.), в частност между братя и сестри, за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, е необходимо те да са доказали, че, поради конкретни житейски ситуации и обстоятелства, са имали създадени с починалия особено близка духовна и емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от традиционно съществуващата при подобен вид родствена връзка, като житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, както и, че интензитетът и продължителността на търпените от тях болки и страдания по повод загубата на близкия човек надвишават тези, които е нормално да се понасят в случай на смърт при подобен вид родствена връзка. Преценката за наличие на такива обстоятелства се извършва въз основа на съответните конкретни доказателства по всяко отделно дело. Обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък родственик следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Очевидна неправилност поради това, че липсата на пълна индивидуализация на спорния предмет, което изисква посочване на координатите на граничните точки, между които се заключва процесната реална част от поземлен имот, неправилно заснета като част на друг имот, поражда съмнение дали решението на първоинстанционния съд е ясно, което от своя страна би довело до невъзможност да бъдат приложени неговите правни последици/зачитане на формираната по делото сила на присъдено нещо относно принадлежността на правото на собственост/.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР има за цел да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. В процесния случай предмет на иска е реална част от поземлен имот, която грешно е заснета в границите на записания на името на ответника поземлен имот, вместо в границите на записания на името на ищеца поземлен имот. Тази реална част следва да бъде надлежно индивидуализирана в диспозитива на решението, тъй като заверен препис от влязлото в сила съдебно решение, придружено от проект за изменение, изготвен от правоспособно лице по кадастър, е основание за изменение на кадастралната карта по реда на чл. 53а, т. 1 ЗКИР.
Пълната индивидуализация на спорния предмет изисква посочване на координатите на граничните точки, между които се заключва процесната реална част. Съгласно чл. 4, ал. 2 Наредба №РД-02-20-5 от 15.12.2016г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, кадастралната карта и специализираните карти се изработват в приетата и дефинирана за територията на цялата страна геодезическа система с използването на Ламбертова конична конформна проекция с два стандартни паралела, както и система от правоъгълни равнинни координати /х, у/, въведена чрез нея. Площите на поземлените имоти, на сградите, на съоръженията на техническата инфраструктура и на зоните на ограничения се изчисляват чрез координатите на определящите ги подробни точки/чл. 4, ал. 2/.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Поради съмнение за очевидна неправилност, произтичащо от задължението на съда да спазва предвиденият от закона алгоритъм при преценяване основателността на иска по чл. 30 ЗН, който алгоритъм изисква освен конкретните изчисления, също и преценка как да бъде възстановена запазената част на наследник, който не може да я получи от останалото в наследството на наследодателя чист актив имущество, също и начина, по който волята на съда при уважаване на иска трябва да бъде обективирана в диспозитива на съдебното решение, за да може да се породи преобразуващия (потестативен) ефект на съдебното решение по иска по чл. 30 ЗН.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Въззивният съд е процедирал в противоречие с установения от закона алгоритъм по чл. 32 – чл. 36 ЗН, вр. чл. 30, ал. 1 ЗН. По въпроса за начина на възстановяване на запазената част на наследник, когато съдът е преценил, че тя е накърнена с безвъзмездни разпореждания на наследодателя, е налице богата съдебна практика по приложението на материалния и процесуалния закон, в която е посочен алгоритъма, който съдът следва да спазва при преценяване начина на допълване на размера на това накърняване. Произнасянето на съда по искането за възстановяване на запазената част от наследството включва следователно не само произнасяне по размера на превишението /определен като парична сума /, което накърнява запазената част на наследник, но и за начина, по който следва да бъде извършено възстановяването на запазената част на наследник, поискал това – в дроб, връщане на имота в наследството, или в пари, съгласно правилата на чл. 32 – чл. 36 ЗН. Посочените норми са императивни и спазването на предвидения в тях алгоритъм гарантира постановяване на законосъборазен съдебен акт. Съответно и в диспозитива на съдебното решение по предявен по реда на чл. 30 ЗН иск следва да намери ясно и недвусмислено отражение формираната воля на съда за това, каква е правната последица от установеното накърняване на запазената част от наследството – отделяне и връщане в наследството на това, с което се надвишава разполагаемата част, а ако това е невъзможно: задържане на имота от страна на облагодетелствания, при направено изрично искане в тази насока и заплащане стойността на накърнението на запазената част по цени към момента на намалението, или връщане на имота в наследството за разпределение между наследниците и заплащане стойността на разполагаемата част по цени към момента на намаляването. Съображения в тази насока, обаче, не са изложени от въззивният съд, извън общия извод, че дарението следва да се намали с посочената парична сума, равна на размера на накърнението запазените части на ищците, но без съображения на коя от хипотезите по чл. 36 ЗН следва да стане възстановяването им, нито диспозитивът на въззивното решение има изискуемото съдържание, което да посочва недвусмислено как се възстановяват запазените части на ищците от наследството на баща им според гореизложеното, и така не позволява да се направи преценка каква част (дробна част) от дарението в полза на ответника се възстановява на всеки от ищците, които този пороци са установими пряко от съдържанието на въззивното решение и сочат на неговата очевидна неправилност.
Terms