Добър ден! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 24 ноември 2023 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

С цел преценка допустимост на постановените по делото съдебни актове по исковете с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН, предвид данните за неучастие в производството на необходими другари, чието участие е било задължително.

Правото да се иска признаване на делбата за нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗН и/или извършване на нова делба принадлежи на участниците в съсобствеността – на лишения от участие съсобственик и на всеки друг съсобственик. Реализирането на това право се извършва в нов процес с участие на всички носители на правото на собственост. Задължение на съда е да следи за конституиране в производството на необходимите задължителни другари. Постановеното решение без участието им е недопустимо. Когато въззивната инстанция установи, че не са участвали задължителни другари, следва да обезсили решението и да върне делото на първоинстанционния съд за конституирането им и разглеждане на делото с тяхно участие.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на постановения от него акт да обсъди всички доказателства, събрани по делото, както и да обсъди всички доводи и възражения, релевирани от страните и относими към предмета на спора?

Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по всички своевременно въведени в процеса доводи и възражения на страните, като изложи изрични мотиви. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че липсват изложени мотиви по отношение въведени доводи и възражения и делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд е длъжен да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235 ГПК, ал. 2 и 3, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Относно определяне наличието на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

При определяне на обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 ЗЗД, приложим и в случаите на определяне на обезщетение на основание чл. 557 КЗ, съдът следва да вземе предвид редица обективни факти. В т. II от ППВС 4/68 г. ВС е постановил, че при приложение на чл. 52 ЗЗД, съдилищата следва да установят обективните факти, за да могат да определят точния размер на паричното обезщетение за претърпените неимуществени вреди от пострадало лице. При телесни увреждания, релевантни за размера на обезщетението, са специфичните за всяко дело обстоятелства, като това са: характера на увреждането, начина на извършването, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания. Посочените критерии са възприети от трайната практика на ВКС и са доуточнени, като в редица съдебни решения е посочено, че от значение за определяне на точния размер на обезщетението за неимуществени вреди е и наличието на трайно възстановяване или липсата на такова. Като спомагателен критерий в практиката относно определяне на точния паричен еквивалент на обезщетението е и икономическото състояние на държавата, израз на която са и непрекъснато нарастващите нива на застрахователно покритие, определени на основание чл. 492 КЗ. Посочените нарушения на материалния закон са основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, предл. първо ГПК.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените с Постановление №4/25.05.1961г. и Постановление №5/24.11.1969г. на Пленума на ВС.

Съобразно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 Конституцията на Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление №4/61г. и Постановление на 5/69г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи – когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

Житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби/дядовци и внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина. Тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. Цитираната практика изцяло се споделя от настоящия състав на съда.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно допустимостта на иск на основание чл. 517, ал. 4 ГПК (изпълнение върху дял от търговско дружество).

Въззивното решение в обжалваната му част е недопустимо поради недопустимост на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПК по следните съображения:

Искът по чл. 517, ал. 4 ГПК е конститутивен и с него се упражнява потестативното право на кредитора на едноличния собственик на капитала да прекрати търговското дружество, за да удовлетвори вземането си от ликвидационният дял на длъжника. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска е наличието на висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество на трето задължено лице, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения дял, както и наличието на изрично овластяване на взискателя за предявяване на този иск.

Прекратяването на изпълнителното производство в хода на съдебния процес по предявен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК има за последица отпадане на абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на конститутивния иск – ищецът няма качеството на взискател в изпълнителния процес, както и е отпаднало овластяването му да предяви иска, което води до недопустимост на образуваното по иска съдебно производство.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Дали при спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, въззивният съд е дал с решението си съдебна защита именно на конкретното, заявено за такава защита субективно гражданско материално право /притезание/ на ищеца, определено чрез описаните от ищеца в исковата му молба, негови правноиндивидуализиращи белези /срв. чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5/, или не – в отклонение от същия принцип?

С предявяването на иск ищецът заявява за съдебна защита свое конкретно субективно гражданско материално право, което след сезирането на съда с редовна искова молба, става и предмет на делото. Това право се индивидуализира с носител /титуляр/ и съдържание, и целта на образуваното по предявения иск гражданско съдебно производство е възможността за упражняването му от страна на съдебно признатия негов носител /титуляр/, да бъде скрепена, съответно – и гарантирана, със средствата на държавната принуда.

Обикновената хипотеза, която е и основен, законоустановен принцип при търсенето и реализирането на защита на субективни граждански материални права на гражданските субекти по съдебен ред е, че всеки е легитимиран да търси, и законът му предоставя възможност да получи такава тяхна, съдебна защита, само когато става въпрос за негови собствени такива права /чл. 26, ал. 2 ГПК/. Изключенията от този принцип са ограничени /numerus clausus/, нарочно са предвидени и изрично са уредени в закон, като съответните разпоредби на този закон в тези му части, с оглед характера им на норми – изключения, уреждащи специални хипотези, не подлежат на разширително тълкуване, нито би следвало да могат да се прилагат по аналогия.

Предявеният в случая конкретен иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 452, ал. 3 ГПК. Същата ясно, безпротиворечиво и категорично легитимира не друг, а взискателя /в случая – ищеца по делото/ и присъединилите се в изпълнителното производство кредитори, да искат /т. е. – и да предявят иск за това пред съда/, плащане от третото задължено лице /ответника/ в случай, че същото е платило на свой кредитор след налагането на запор върху вземането на последния към ответника, за обезпечаване или реализиране /осребряване/ на това вземане за удовлетворяване на кредиторите на титуляра му.

Според чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В исковия процес това определяне се осъществява чрез предявяване на иск, който представлява неделимо единство от фактически твърдения /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ и искане /петитум – т. 5 от същия законов текст./

Доколкото в случая законът изрично предоставя иск, като предявеният процесен, на разположение на ищеца /както това е и в други случаи – пр. чл. 74, ал. 1 ТЗ, чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ и др. п./, а и доколкото в случая искът е осъдителен /в отлика от установителните, при които винаги се следи и за наличието на конкретен правен интерес от предявяването им/, съдът в дейността си по дело като настоящото, следва да се ограничи в проверката и преценката си само досежно основателността на иска.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Дали предвидените в общите условия на застрахователя „изключения от покрит риск“, изключват отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение поради липса на застрахователно събитие, или дават възможност на застрахователя да откаже плащане на застрахователното обезщетение при наличието на условията, визирани в чл. 408 КЗ?

Приложението на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ – понастоящем чл. 408 КЗ, е обусловено от установяването на пряка причинна връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в ОУ към застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от него. Посочената практика е значима за настоящия правен спор, доколкото исковата претенция е за вреди от покрит по силата на застрахователния договор риск „пожар“, а възраженията на ответното дружество се основават на предвидените в ОУ „изключения от застрахователно покритие.

При сбъдването на застрахователното събитие, обусловило покрития със застраховката застрахователен риск „пожар“, за да бъде изключена отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение е необходимо или реализирането на предвидено конкретно изключение от застрахователно покритие, касаещо именно застрахователния риск „пожар“, или наличието на някое от основанията по чл. 408, ал. 1 КЗ.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по посочените във въззивната жалба доводи? (По предявен по реда на чл. 422 ГПК иск на „УниКредит Булбанк“ АД за установяване на дължимостта на произтичащи от договор за банков кредит вземания)

Мотивите на въззивната инстанция следва да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Въззивният съд е длъжен за извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, както и че уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а – решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Относно задължението на съда да се произнесе по фактите, установими към момента на произнасянето си в закрито заседание.

Съдът дължи преценка досежно всички обстоятелства, включително и материално правната легитимация на страната, не към момента на предявяване на иска, а към момента на приключване на устните състезания. Преценено към спецификата на частните производства, които се развиват в закрити заседания без провеждане на устни състезания, следва да се приеме, че съдът дължи преценка за всички релевантни факти и обстоятелства към момента на постановяване на своето определение.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Допустим ли е иск с основание чл. 75, ал. 2 ЗН на неучаствало в делбата лице, за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба на повече от една вещи, само частично – само по отношение делбата на една от поделените вещи, на която само вещ ищецът твърди да е съсобственик?

Искът с основание чл. 75, ал. 2 ЗН е иск за установяване нищожност на договор за доброволна делба и може да бъде предявен самостоятелно в отделно исково производство (т. 1 ТР №3/2013 г. по тълк. д. №3/2013 г. на ОСГК на ВКС). Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки има право да предяви иск, за да установи съществуването на едно свое право, когато има интерес от това. Както е изяснено в правната теория и в съдебната практика, правният интерес представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на установителните искове, за която съдът следи служебно, вкл. и въззивния съд, съгласно чл. 269 ГПК, което изискване се прилага и в производството по частните жалби -чл. 278, ал. 4 ГПК. Съдът е длъжен да даде възможност на ищеца по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК да обоснове правния интерес от иска и да съобрази петитума на иска с този правен интерес. Правният интерес винаги се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор и с оглед изложените от ищеца в исковата молба обстоятелства. Както е разяснено с ТР №3/19.12.2013 г. по т. д.№3/2013 г. на ОСГК на ВКС и ТР №5/29.12.2014 г. по т. д. №5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, договорът за доброволна делба е самостоятелен вид възмезден договор, с който се прекратява съсобствеността върху общата вещ /или вещи, този договор има вещнопрехвърлително действие за предмета на делбата – притежаваните в обикновена съсобственост идеални части от делбения имот /или имоти/ се превръщат в право на собственост върху отделни реално обособени обекти и общото имущество се разпределя между съделителите, съобразно правата им в съсобствеността, като целта на договора е всеки съсобственик да получи реален дял от общото имущество, доколкото това е възможно, и съсобствениците при този договор са свободни да уредят отношенията си по начина на уравняването, стига да е спазена изискуемата за това форма по чл. 35, ал. 1 ЗС, ако уравнението не е с друг делбен имот или с пари. Материалноправната норма на чл. 75, ал. 2 ЗН сочи, че делба на наследствени вещи, извършена без участието на някой съсобственик, е изцяло нищожна, като законодателят не е поставил ограничение или изискване това правило да се прилага само когато се дели една наследствена вещ, а не повече такива. При делба на наследство, вкл. и доброволната такава, целта е в делбата да участват всички наследствени имоти, за да може да се осигури възможност за формиране на реални дялове за всеки от сънаследниците по възможност- чл. 69, ал. 2 ЗН. Когато сънаследниците изберат с договор за доброволна делба между тях да поделят повече от една сънаследствени вещи, така че един или повече от тях да получат в реален дял сънаследствена вещ (независимо от наличие или не на парично уравнение или друго уговорено за сънаследника, който не получава реален дял), то те извършват взаимно заменяне на притежаваните от всеки един идеални части от имотите, срещу което получават идеалните части на другите съсобственици в реалния дял, който получават при делбата, или парично уравнение или друго по вид уравнение, съгласно уговорките при делбата / напр. договор за издръжка и гледане, или безвъзмездно/. Или волята на страните по договор за доброволна делба, тълкувана съгласно чл. 20, изр. 1 ЗЗД, когато поделят повече от една вещ, като всяка от делените вещи се получава в дял от някой от съсобствениците чрез взаимното отстъпване на идеални части от съсобствеността във всяка от тези вещи, е неделима, защото е формирана съобразно наличието на повече от една вещ предмет на делба, и договорът за такава доброволна делба на повече вещи е единен. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна част от договор може да доведе до нищожност на целия договор, само ако не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона или ако не може да се предположи, че би бил сключен и без недействителната част. В светлината на изложеното по-горе относно характера на договора за доброволна делба, при съобразяване и на специалните разпоредби на чл. 69 ЗН и чл. 75, ал. 2 ЗН, следва, че когато договорът за доброволна делба на повече от една вещ, е нищожен на основание чл. 75, ал. 2 ЗН само относно делбата на една от поделените с него вещи поради неучастието на съсобственик на тази вещ, то тази нищожност опорочава и прави нищожна и цялата делба на основание чл. 75, ал. 2 ЗН. За неучаствалия в такава делба съсобственик е налице правен интерес да иска установяване нищожността на целия договор за доброволна делба, и иск по чл. 75, ал. 2 ЗН за установяване частична нищожност на договор за доброволна делба на повече от една вещ, само в частта за делба на една от поделените с този договор вещи, на която само вещ ищецът твърди да е съсобственик, се явява недопустим. Този извод е относим и към делбата на вещи, съсобствеността на които е възникнала от друг факт, различен от наследяване, съгласно чл. 34, ал. 2 ЗС.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно началния момент на забава на работодателя по отношение на вземането за обезщетение за неизползвана почивка от военнослужещия.

Вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск, като от същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност за вземането. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че удължаването на работното време на военнослужещ, даващ дежурства по график, се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Компенсацията се изчислява и заплаща като извънреден труд (чл. 136а, ал. 5 КТ). Тъй като няма определен ден за изпълнение, задължението е безсрочно и длъжникът изпада в забава след покана по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, обикновено – с подаването на искова молба в съда.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно момента, към който следва да се установи правото на собственост при предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Настоящият състав споделя, в които е прието, че ищецът по иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР има правен интерес да установи правото си на собственост върху грешно заснетата в кадастралната карта част от имота към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество. Само по изключение за него е налице правен интерес да установи това си право към минал момент- момента на одобряване на кадастралната карта на населеното място. Например, в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ, когато се касае за грешка в кадастралната карта, послужила като основа на приет първи подробен устройствен план на населеното място, в който случай грешката в кадастралната карта има значение за размера на имотното обезщетение на бившия собственик, част от чийто имот се отчуждава по силата на този първи подробен устройствен план за обособяване на необходими площи за изграждане на обекти на социалната инфраструктура или на мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

За допустимостта на приемане на доказателства от въззивната инстанция, които страната е могла да посочи и да представи пред първоинстанционния съд, без да изложи и обоснове причините, поради които не е сторила това.

Съгласно разпоредбата на чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата група са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, когато не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата и съответно в срока за отговор. Когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на тази разпоредба (когато страната, въпреки че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата), той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

За приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания, понесени от малолетни и непълнолетни деца от загубата на тяхната майка.

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

За задълженията на въззивния съд да прецени и обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните и в контекста на дадените разяснения в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело №1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. (По искове на основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на Агенция „Пътна инфраструктура да заплати обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие смъртта на сина на ищците, причинена от пътнотранспортно произшествие)

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

В решението си въззивният съд е длъжен да обсъди всички допустими и относими доказателства заедно и поотделно, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила, като изложи в мотивите си изводи относно правно релевантните факти, твърденията, възраженията и доводите на страните.

По изрична разпоредба на закона – чл. 30 Закона за пътищата, дейността по поддържане на пътищата от републиканската мрежа е вменена в отговорност на Агенция „Пътна инфраструктура. Пар. 1, т. 14 ДР към същия закон я дефинира като дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата. Понятието за „препятствие на пътя“ от друга страна е дефинирано в пар. 6, т. 37 ЗДвП като нарушаване целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението. След като в разглеждания случай е установено безспорното наличие на разпилян по пътното платно чакъл и пясък, то соченото от ищците правонарушение е налице. Бездействието на АПИ и нейните служители във връзка с предприемането на мерки за осигуряване безопасността на пътния участък чрез обозначаване на опасността и предприемане на съответните мерки за нейното отстраняване установяват първия елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди /т. 6 ППВС №7/1959 год./.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Има ли кредитор с прието вземане в производството по банкова несъстоятелност включено в сметка за разпределение правен интерес да предяви отрицателен установителен иск по общия ред срещу банка в несъстоятелност/синдика й, за да установи нищожността на противопоставено му във фазата на разпределение на осребрено имущество възражение за прихващане?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

За да отговори на поставения въпрос, настоящият състав на съда има предвид даденото от ВКС разяснение относно правната природа на иска за нищожност на правна сделка, а именно, че става дума за отрицателен установителен иск, който е с различен предмет от положителния иск за установяване съществуването на правоотношение или от осъдителния иск за реално изпълнение. Отделно от това, съставът съобразява дадените разяснения в мотивите към т. 1 на ТР №8/2013 г. по тълк. д. №8/2012 г. на ОСГТК, ВКС и предхождащата го казуална практика, цитирана от касатора, а именно, че всеки, който претендира да е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. Проява на диспозитивното начало в гражданския процес е възможността на ищеца, като участник в правен спор, да определи кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от повдигане на спор пред съда винаги произтича от конкретни обстоятелства, за които е заявено твърдение, че са от естество да засегнат правната сфера на ищеца. Защитата на засегнатата правна сфера при предявен отрицателен установителен иск се постига чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. При тълкуване на поставения въпрос ОСГТК излага и допълнителен аргмент за допустимостта на отрицателния установителен иск и това е правопредпазващото действие на силата на пресъдено нещо. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. Въпросът за интереса от предявяване на отрицателен установителен иск с цел установяване нищожността на обвързващ договор е доизяснен в ТР №1/7.03.2019 г. по тълк. д. №1/2018 г. на ОСТК, ВКС. В него е изведено, че всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим. За наличие на неяснота, създаваща несигурност в правното положение на ищеца, отстранима със съдебното решение по установителния иск, е достатъчно той, като титуляр на материално право, да е направил „разумна субективна преценка.

Отнесени към формулирания въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, тези разяснения дават основание да му бъде даден положителен отговор. След като ищецът, като кредитор с признато вземане в производството по несъстоятелност, включено в сметка за разпределение, не е получил очакваното плащане поради извършено от страна на лицата, осъществяващи функцията синдик, изявление за прихващане, той има защитим правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо, че това изявление не е породило присъщите му правни последици, респективно не е погасило вземането му. Преценката дали твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение касае основателността на предявените искове.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Как следва да бъде формиран размерът на внесените дялови вноски, дължими при прекратяване на членство в кооперация на основание чл. 14, ал. 1 ЗК?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Размерът на дяловите вноски, дължими при прекратяване на членство в кооперация на основание чл. 14, ал. 1 ЗК, следва да бъде определен като пропорционална величина между размера на дяловите вноски на членовете съотнесен към имуществото на кооперацията, разбирано като разлика между активи и пасиви, след приспадане стойността на нормативно или уставно определените фондове.

Terms

Тъмен/светъл фон