Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 17 ноември 2023 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Конституирането на нов взискател по образувано изпълнително дело поради частно правоприемство по реда на чл. 429, ал. 1 ГПК, представлява ли изпълнително действие, годно да прекъсне погасителната давност на основание чл. 116, б. в ЗЗД?

Съгласно чл. 116, б. в ЗЗД погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането.

С ТР №2/2013/26.06.2015г., т. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност се прекъсва с всяко валидно изпълнително действие. Разяснено е, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо дали е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя /чл. 18 ЗЧСИ/. Самото искане да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнителен е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането му. Като примери за такива изпълнителни действия, макар и неизчерпателно, са посочени: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ и т. н. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки и т. н. Изрично е изтъкнато, че молба за изпълнение, в която не е посочен изпълнителен способ или няма възлагане по реда на чл. 18 ЗЧСИ, е нередовна съгласно чл. 426, ал. 2 ГПК и ако не бъде поправена подлежи на връщане на основание чл. 426, ал. 3, вр. чл. 129 ГПК. Върнатата нередовна молба за принудително изпълнение не прекъсва давността.

В постановената след приемането на тълкувателното решение съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК се приема, че ако искането за предприемане на изпълнително действие е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, независеща от волята на кредитора/ взискателя, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на поисканото действие, т. е. прекъсването е едно- с предприемането на действието, но считано от искането. Валидно изпълнително действие по смисъла на горецитираното тълкувателно решение, означава действие за принудително събиране на паричното притезание, предприето от съдебния изпълнител по редовна молба за изпълнение, т. е. по молба, в която взискателят е посочил изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника или е възложил това на ЧСИ /чл. 18 ЗЧСИ/, вкл. и когато нередовността е била поправена в срок.

Надлежни страни в изпълнителния процес са лицата, които са посочени в изпълнителния лист като кредитор и длъжник по вземането. Разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК урежда изключенията от това правило, като регламентира разпростирането на субективните предели на изпълнителния лист и спрямо лица, които не са посочени в него, но притежават надлежна легитимация да поискат образуване на изпълнително дело с представяне на изпълнителния лист, в който не фигурират, както и да поискат заместването на взискателя по изпълнително дело, образувано по молба на кредитора по изпълнителния лист. За разлика от хипотезата на образуване на изпълнителното дело по искане на лице от посочените в чл. 429, ал. 1 ГПК, когато молбата следва да отговаря на изискванията на чл. 426, ал. 2 ГПК – да е посочен изпълнителен способ или да има възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, като съдебният изпълнител е длъжен да следи за редовността й и да даде съответни указания /чл. 426, ал. 3 ГПК, вр. чл. 129 ГПК/, конституирането на правоприемника като взискател на мястото на първоначалния в хода на вече образуваното изпълнително производство не изисква посочване на начин на изпълнение и само по себе си не представлява изпълнително действие- част от конкретен изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника. Независимо в коя хипотеза- на универсално или частно правоприемство, вкл. суброгация в правата на кредитора /в случаите на платил дълга поръчител или друг солидарен длъжник/, новият взискател придобива правото на вземане и встъпва в правото на принудително изпълнение на първоначалния взискател- кредитор по изпълнителния лист, а при вече образувано изпълнително дело- и в неговото процесуално качество и положение /приемство в процеса/. Именно поради встъпването в процесуалното право на принудително изпълнение на първоначалния кредитор и в процесуалното качество на първоначалния взискател, по чиято молба, отговаряща на изискванията на чл. 426, ал. 2 ГПК, е образувано изпълнителното дело, за редовността на молбата на правоприемника, претендиращ конституирането му като взискател, не се изисква да е посочен начин на изпълнение, т. е. конкретен изпълнителен способ. В този смисъл самото искане за конституиране на правоприемника като взискател, респ. конституирането му от съдебния изпълнител в хода на висящото изпълнително дело, не представлява по своята същност изпълнително действие и не води до прекъсване на погасителната давност за вземането. Прекъсване на погасителната давност ще настъпи, само ако в молбата за конституиране на правоприемника като взискател е посочен и изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника, т. е. изрично е поискано извършването на валидно изпълнително действие. Този изпълнителен способ може да е нов или да е подновено искането на първоначалния взискател, но следва да е изрично обективирано в молбата до съдебния изпълнител.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

По съмнения за недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне свръх петитум. (По искове на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на равностойността на 10 броя билбордове, предмет на договор за покупко-продажба)

Съгласно приетото в мотивите на ТР №2/29.02.12г. по тълк. д.№2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и в трайната съдебна практика на ВКС, произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум. Само в случай, че съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Какви са правомощията на въззивната инстанция: – при изготвен от първоинстанционния съд непълен или неточен доклад по делото; – когато прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна; – когато установи нередовност на исковата молба. (По искове на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ за обезщетяване за имуществени вреди, претърпени от противоправно поведение на Народното събрание, изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби, с които са създадени разпоредби на ЗЕВИ)

По отношение на втория от посочените по-горе правни въпроси разпоредбата на чл. 5 ГПК задължава съдът да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви-според общия им разум. Съдът трябва да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото, които да подведе под приложимата за тях норма и да приложи произтичащите от нея правни последици.

Ищецът е задължен да посочи обстоятелствата, на които се основава искът, а ответникът тези, на които основава възраженията си. Тези обстоятелства са всички факти, от които произтичат претендираните права и възражения, които следва да се включат от съда в доклада му по делото. Същевременно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да посочи правната квалификация на правата претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника. Касае до задължение на съда, което той трябва да изпълни служебно, като при изпълнението му не е обвързан от евентуално дадената от страните правна квалификация на спорното право. Такова задължение е налице и за въззивния съд, който ако прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства/т. 2 Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК/. В този случай дадената от първата инстанция неправилна правна квалификация не води до недопустимост, а до неправилност на постановеното от нея решение. Неправилната правна квалификация би била основание за обезсилване на първоинстанционното решение само в случаите, когато същата е довела до разглеждането на спора не на посочените от страните обстоятелства.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Поради очевидна неправилност, тъй като видно от мотивите на въззивния съд, същият е достигнал до явно необосновани и противоречащи си фактически изводи.

Предвидената в чл. 537, ал. 2 ГПК възможност за отмяна на констативен нотариален акт, който засяга права на трети лица, не представлява самостоятелен иск, а последица от уважаването на иск за собственост, предявен от засегнатите от акта трети лица срещу лицето, което се ползва от акта. Поради това искането за отмяна на такъв акт не следва да отговоря на изискванията за редовност и допустимост на искова молба като за самостоятелен иск и съответно въззивният съд не може да обезсилва решение само в тази част и да връща делото за конституиране като ответници по такъв иск на други лица, различни от посочените от ищеца в исковата молба като ответници по иска за собственост.

Съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК, констативните нотариални актове се отменят, само когато е разрешен по исков път гражданскоправният спор между лицата, които се ползват от акта, и лицата, които твърдят, че правата им са засегнати от този акт /и то, когато този спор е разрешен в полза на лицата, които твърдят, че правата им са засегнати от акта/. Изрично е посочено, че искът се предявява срещу лицата, които се ползват от акта.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Длъжен ли е въззивния съд да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите, съобразно изискването на чл. 129 ГПК?

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Как се прилага принципът на преклузията в гражданския процес? (Относно задължението на съда да изложи мотиви по направените искания, възражения и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението)

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Въззивният съд неправилно е приел, че представянето на разписката след първото по делото заседание не е преклудирано процесуално действие. Ищецът е бил длъжен да представи разписката с подаването на исковата молба съгласно чл. 127, ал. 2 ГПК (длъжен е да представи всички писмени доказателства). Нормата на чл. 143, ал. 2 ГПК не дава възможност на ищеца да поправи неизпълнението на процесуалното задължение. Касае се за оспорвания, направени с отговора на исковата молба, по които ищецът може за първи път да даде отговор с действия по чл. 143, ал. 2 ГПК. Извън хипотезата на чл. 143, ал. 2 ГПК са оспорванията на ответника, които не се преклудират и могат да се правят до приключване на делото- оспорване на доказателства, както и оспорване на фактическите и правни твърдения на ищеца. В случая ответникът не е подал отговор на исковата молба, а възражението, че доказателствата на ищеца не са допустими, не се преклудира по чл. 131 и чл. 133 ГПК, поради което това оспорване не попада в хипотезата на чл. 143, ал. 2 ГПК. Ищецът не е имал възможност да представи разписката в първото по делото заседание и на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, защото относно релевантното обстоятелство „предаването на парите, ищецът е поискал изслушването на свидетели още с исковата молба- т. е. не е налице хипотезата да не се ангажират никакви доказателства за релевантно обстоятелство, за да бъдат дадени указания от съда. След определението на съда по чл. 146, ал. 4 ГПК, с което свидетелските показания са определени като недопустими доказателства, ищецът няма възможност да се поправи като посочи доказателства на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, защото определението по чл. 146, ал. 4 ГПК е последващо действие, след настъпването на преклузията.

Принципът на преклузия представлява ранно, поетапно преклудиране на процесуалните възможности на страните да твърдят факти и да сочат доказателства за тях. Задължението на страните за представяне на доказателства е своевременно изпълнено, когато е извършено при първата процесуална възможност да се сочат и представят доказателствата по делото. В случая ищецът е бил длъжен да представи разписката с подаването на исковата молба, и неизпълнението на това задължение води до ранна, етапна преклузия на тази процесуална възможност. Представянето на разписката след първото по делото заседание е преклудирано процесуално действие. Нормите- изключение на чл. 143, ал. 2 ГПК и чл. 146, ал. 2 ГПК не са приложими в настоящия случай и не могат да си прилагат по аналогия или чрез разширително тълкуване.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира?
При установяване на правнорелевантен факт по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и тяхната съвкупност или може да формира изводи за този факт само въз основана едно от всички доказателства?
Задължен ли е въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като вземе предвид при произнасянето си всички факти от значение за спора?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следните отговори на поставените въпроси:

Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Следва ли въззивният съд да даде указания на страните да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Когато съдът не е дал указания за начина на разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, и при въведено с въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, касаещо нарушение разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК, въззивният съд следва да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Съдът с оглед на тези указания следва да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, представени с жалбата или в откритото заседание по разглеждане на делото, без да се съобразява с ограниченията, предвидени в чл. 266 ГПК. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези разрешения.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Очевидна неправилност поради видимо тежко нарушение на материалния закон, изразяващо се в неприлагане на относимия към спора материален закон.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

С влезлия в сила на 7.01.2019 г. ЗИД на действащия Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество /обн. ДВ, бл. 1 от 03.01.2019 г./ е постановено, че „неприключилите проверки и производство пред съда по отменения Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, се довършват по реда на този закон“ – пар.5, ал. 2 ПЗР ЗПКОНПИ. „Редът по този закон“ е разпоредбата на пар.1, т. 3 ЗПКОНПИ, която постановява, че „значително несъответствие” е онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 150 000 лв. за целия проверяван период, от което следва, че при разглеждането на спора по неприключило производство пред съд по отменения ЗОПДНПИ, следва да намери приложение и разпоредбата на пар.1, т. 3 ЗПКОНПИ, съгласно която несъответствието между имуществото и нетният доход следва да надвишава 150 000 лв.

Независимо, че исковата молба е била депозирана в съда на 12.05.2017 г., към който момент е действала разпоредбата на пар.7, т. 7 ДР ЗОПДНПИ /отм./, ред. ДВ, бр.103/2016 г., съдът е приел, че приложима в случая е първоначално действащата редакция, която е предвиждала, че „значително несъответствие е онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 250 000 лв. за целия проверяван период във вр. пар.15 ПЗР ЗИД на ЗОПДНПИ /ДВ, бр.103/2016 г./. Въззивният съд обаче не е съобразил влезлия в сила на 7.01.2019 г. ЗИД на ЗПКОНПИ, според който „неприключилите проверки и производства пред съда по отменения ЗОПДНПИ се довършват по реда на този закон“ – пар.5, ал. 2 ПЗР ЗПКОНПИ, а част от реда по този закон е и разпоредбата на пар.1, т. 3 ЗПКОНПИ, съгласно която несъответствието между имуществото и нетния доход следва да надвишава 150 000 лв. Към датата на влизане в сила на пар. 5, ал. 2 ПЗР ЗПКОНПИ, производството по делото не е било приключило /въззивното решение е постановено на 11.05.2022 г., а последното заседание по него е проведено на 13.04.2022 г./. Приемайки, че обосновано предположение е налице, когато след проверка се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице, което следва да възлиза на сумата от 250 000 лв., а такова в случая не се установява, въззивният съд е приложил неотносим към спора материален закон и е отхвърлил иска на формално основание, без да прави анализ на доказателствата, представени от ответниците във връзка с установяване на законен източник на средства и без да се произнесе по направените от въззивника – ищец оплаквания срещу първоинстанционното решение.

Terms

Българското прецедентно право