Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Следва ли решението за отдаване под наем на съсобствена вещ да бъде взето от съсобствениците при съблюдаване разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС?
Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236, ал. 2 ГПК
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
За задължението на въззивния съд да обсъди в съдебния си акт всички доказателства, възражения и доводи на страните.
Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В производствата по частни жалби съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Извършването на такава преценка от страна на въззивния съд в случая не е изводимо от съдържанието на изложените в обжалваното опредление мотиви, което налага същото да се допусне до касационно обжалване, поради противоречие с горецитираната тълкувателна практика.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Допустим ли е отрицателен установителен иск за това, че ответникът не е собственик на дворното място, в което е построена сградата, предявен от собственик на имот в сградата с аргумент, че е ответникът в качеството си на собственик му нарушава правото на преминаване и на достъп до сградата и представлява ли защитата на тези права на ищеца, както и възможността да придобие част от спорния имот от действителния му собственик по законоустановен ред, обект на допустим отрицателен установителен иск?
Правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. При установителните искове (включително и отрицателните) в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Уважаването на отрицателния установителен иск обаче има и правопредпазващо действие по отношение на засегнатото право, което ищецът брани с предявяването му – ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. Изложени са също съображения, че правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера, а видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. Посочено е, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора.
Преценката за наличие на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск следователно е винаги конкретна, основана на всички, съдържащи се в исковата молба твърдения, като нейната цел е да се съобрази дали при уважаването на иска ще бъде дадена защита на субективното право, което ищецът твърди, че притежава. При това следва да бъде взето предвид доколко както съществуването, така и реализацията на притежаваното от ищеца право се засяга от правото на ответника. В този смисъл въз основа на съдържащите се в мотивите на тълкувателното решение съображения, в практиката си ВКС е достигнал до изводите, че за да прецени дали изложените в исковата молба твърдения обуславят правен интерес от О., съдът следва да ги квалифицира и да прецени доколко решението по делото ще рефлектира върху правната сфера на ищеца и ще постигне целения от него резултат и само когато целеният правен резултат не би рефлектирал непосредствено в правната сфера на ищеца, то липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В тълкувателното решение се придава значение не на вида накърнено субективно материално право на ищеца, а на обстоятелството дали собственическите претенции на ответника пречат на ищеца да го упражнява, респ. дали отричането им би повлияло на възможността за безпрепятственото му упражняване.
С тази практика на ВКС, вкл. с изложените в мотивите към т. 1 на ТР №8/2012/27.11.2013г. по тълк. д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС съображения в случая въззивният съд не се е съобразил. При извършването на преценката си за наличие на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск въззивният е взел предвид единствено твърденията на ищците за осъществяването на фактите, свързани с придобиването на права от страните върху самостоятелните обекти от масивната двуетажна търговска сграда, както и върху дворното място (за ответниците), но не и твърденията за последващите спорове между страните, свързани с ползването на дворното място и обусловената от това възможност за достъп до сградата и не е анализирал значението на тези твърдения за наличието, респ. липсата на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск.
В тази насока следва на първо място да се отбележи, че именно съществуването и реализацията на правата, които ответниците твърдят, че са придобили върху дворното място, засяга възможността ищците да упражняват признатото от чл. 64 ЗС право да ползват терена доколкото това е необходимо за пълноценното упражняване на правото на собственост върху притежавания от тях самостоятелен обект в сградата, вкл. правото на достъп до самата сграда, като се съобрази и предназначението на този самостоятелен обект, а именно магазин, до който следва да бъде осигурен непрекъснат достъп не само за ищците, но и за посетителите на магазина. Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че за да бъде упражнено успешно правото по чл. 64 ЗС на първо място следва да бъде разрешен спорът за принадлежността на правото на собственост върху терена, доколкото предявяването на иск по чл. 64 ЗС с твърдения, че правото на собственост върху терена не принадлежи на ответниците не може да се приеме за допустимо, а уважаването на такъв иск срещу общината не би било противопоставимо на ответниците в настоящето производство.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За задължението на съда да съобщи на страните по делото и да посочи, чрез допълване доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността на клауза от процесен договор, както и да даде указания на странните за изразяване на становище и ангажиране на доказателства във връзка с това произнасяне.
Констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства. Когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146, т. 2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.“ Посоченият в т. 2 на Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС ред, по който процедира съдът е следният: въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Как следва да се тълкува волеизявление на работник, в което той единствено изразява воля да бъде освободен от заеманата длъжност без да посочва условия на прекратяване: като молба без правно значение, като предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ или като предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ и какви са юридическите последици от такава молба?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Преценката какъв е характерът на направено от работника/служителя волеизявление за прекратяване на трудов договор-дали е предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ или е предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ следва да се извършва от съда във всеки отделен случай въз основа на конкретното съдържание на волеизявлението и на фактите и обстоятелствата по конкретното дело. Когато предложението за прекратяване на трудовия договор е подадено от работник или служител, без в него да са посочени условията на прекратяването, искането следва да се приеме за предизвестие по инициатива на работника или служителя, съгласно чл. 326, ал. 1 КТ. Срокът на предизвестието е законоустановен, поради което не е необходимо да се съдържа във волеизявлението по чл. 326, ал. 1 КТ. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор, на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Относно правните последици от подаване на такова предизвестие от страна на работника съдебната практика е категорична, че с изтичане срока на предизвестието трудовото правоотношение се прекратява, без да е необходимо издаване на някакъв акт от страна на работодателя.
По взаимно съгласие (чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ) трудовият договор може да се прекрати, ако и двете страни се изразили писмено воля за това. Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор означава липса на взаимно съгласие. В случаите, в които предложението на работника или служителя съдържа изрично изявление, че той желае прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие, при неприемане от страна на работодателя, изявлението на работника не може да се счита за предизвестие по чл. 326 КТ, тъй като волята на предложителя е да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 1 КТ и е недопустимо тя да се тълкува в друг смисъл. Предложението на работника да се прекрати трудовия договор по взаимно съгласие, би могло да се приеме за изявление по чл. 326, ал. 1 КТ, когато в него изрично е записано, че при отказ от страна на работодателя, то следва се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ. В случаи, че са изпълнени изискванията на чл. 325, т. 1 КТ-работникът е отправил предложението и в седмодневния срок от получаването работодателят го е уведомил, че го приема, заповедта за прекратяване може да се издаде и в по-късен момент, защото съгласието за прекарятаването на ТПО вече е постигнато, а заповедта само го констатира.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Относно приложението на нормата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона /материален или процесуален/. Задължителните указания на ВКС се отнасят и до изразеното в отменителното решение по чл. 290 ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос, произнасянето по който във въззивното решение покрива някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК, и е довело до допускане на касационното обжалване. Не е допустимо при новото разглеждане въззивният съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане от касационната инстанция, да не се съобрази с дадените от последната указания за тълкуването както на материалния закон, така и на процесуалния закон, като правото на ВКС да даде подобни указания е признато с т. 11 на Тълкувателно решение №1/17.07.2001 г. по гр. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и тези указания са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Длъжен ли е съдът да изслуша двамата родители в производство по чл. 59, ал. 9 СК за определяне на режима на лични отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, съгласно чл. 59, ал. 6 СК?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съдилищата, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата, при решаването на спора относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца при развод, следва да съобразяват в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага, вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, доколкото противобрачното поведение на брачния партньор има отношение към възпитанието на децата.
Повечето от тези критерии за преценка към настоящия момент са посочени изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК, както и в пар. 1, т. 5 ДР ЗЗДет. Както е посочено в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето, анализирайки данните за реално предприети действия в тази посока, изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, съобразявайки социалната среда, в която предстои да живее детето след развода – бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица, жилищно-битовите му условия на живот, финансовите възможности, начинът на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. Същевременно съдът следва да положи и максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето.
В Постановление №1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. №3/74 г., Пленум на ВС, както и в установената практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, се приема, че съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 1 СК съдът е длъжен да изслуша родителите, както и децата при условията на чл. 15 Закона за закрила на детето, да вземе становище от дирекция „Социално подпомагане и ако е уместно, може да изслуша и други лица. Изслушването на родителите в производството при определяне на родителските права и на мерките за лични контакти по чл. 59 СК е задължително, а не факултативно. По своята същност то не е равнозначно на разпит на свидетели или на обяснения на страните по делото, а има за цел да се чуят съображенията на родителите за възможно най-правилната защита на интересите на децата, с оглед съгласуване на техния личен интерес с интересите на семейството и на обществото. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила.
Когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. Така и в съдебната практика трайно и последователно е разяснено, че неспазването на задължението за изслушване от съда на родителите и/или децата, навършили десет години, съставлява нарушение на съдопроизводствено правило /чл. 59, ал. 6, предл. първо СК/ и въззивната инстанция, дори и без оплакване в тази насока, с оглед засиленото служебно начало по делата за родителски права, мерките за лични отношения и тяхното изменяване, ако първоинстанционният съд не е изпълнил това задължение, следва да призове родителите и да ги изслуша лично, както и да изслуша детето при спазване на процедурата по чл. 15 ЗЗД. Това нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, когато се е отразило върху постановения краен резултат по спора.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Кои са обстоятелствата, които са от значение за определяне на тежестта на дисциплинарното нарушение при прилагането на чл. 189, ал. 1 КТ?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Преценката за тежестта на нарушението се прави за всеки отделен случай, съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като се вземат пред вид значимостта на неизпълненото задължение, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя, обемът на неизпълнение; съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици, съобразяват се конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение; отражението върху останалите работници и служители, а при оценката на поведението на работника/служителя се взема предвид формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомерността на същото и неговите последици.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Представлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС и допустима ли е делба на дворно място, върху което е построена сграда в режим на етажна собственост, когато единият от етажните собственици е починал и сред неговите наследници е и другият етажен собственик?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Недопустима делба на парцели, в които е изградена етажна собственост. Съображенията са, че в тези случаи земята има характер на обща част, а съгласно чл. 38, ал. 3 ЗС общите части не могат да се делят. Същевременно се приема, че недопустимостта на делбата на общия парцел не изключва възможността да бъде извършена делба между наследниците на един от съсобствениците върху правата, които е имал в този парцел, без да засяга собствеността на неделимия парцел. Приема се, че може да се иска делба на една от сградите, построени върху общия парцел, като в този случай ще се подели между съсобствениците само сградата и припадащата й се част от парцела.
От тези разяснения следва, че когато всеки от етажните собственици притежава идеални части от дворното място, които съответстват на чл. 40, ал. 1 ЗС, място е обща част и е неделимо по правилото на чл. 38, ал. 3 ЗС. Това обаче не изключва възможността да се подели съсобствен /наследствен/ самостоятелен обект в етажната собственост, като в този случай до делба се допуска самият обект, заедно с припадащата му се идеална част от мястото, без самото място да се допуска до делба като отделен обект
Terms