Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Очевидна неправилност, състояща се във вътрешно противоречие в мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е възприел произнасянето на първоинстанционния съд по акцесорния иск за 2600 евро като произнасяне по иск за лихва за забава с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В своите мотиви по същество относно дължимостта на тази сума обаче въззивният съд е изложил съображения за основателност на иска като претенция за неустойка за забава с правно основание чл. 92 ЗЗД. Това вътрешно противоречие в мотивите е видно от съдържанието на решението, поради което представлява очевидна неправилност.
Относно съотношението между неустойката за забава и обезщетението в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД е формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав. Практиката се основава на анализ на приложимите разпоредби – чл. 92 ЗЗД, чл. 81 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД. Нормата на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД изрично предвижда възможността кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди, които не се покриват от неустойката. Вредата на кредитора при неизпълнение на парично задължение е предположена от законодателя заради естеството на паричното задължение – чл. 81, ал. 2 ЗЗД, по отношение на което не може да настъпи невъзможност за неизпълнение и се проявява само със забава на длъжника. Законовата регламентация, че при забава в изпълнението на парично задължение се дължи законната лихва, има за цел обезщетяване на вредите от неплащане на паричната сума, независимо от начина на евентуалното й оползотворяване. Следователно обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ако надхвърля договорната неустойка, би представлявало по-голяма вреда за кредитора по чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Правото на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона, поради което кредиторът разполага с избор дали да претендира договорената мораторна неустойка или обезщетение в размер на законната лихва. Законодателното разрешение отговорността при неизпълнение да не е ограничена до размера на уговорената неустойка, а кредиторът да има право да претендира и обезщетение за по-големи вреди, обуславя извод, че уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Уговорената неустойка за забава при неизпълнение на парично задължение се подчинява на режима на чл. 92 ЗЗД и отговорността на длъжника не следва да се счита за ограничена до размера на неустойката. Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В съответствие с даденото тълкуване в практиката на ВКС следва да се приеме, че клаузата в т. 6 от договора между страните, в която е предвидено ограничение на неустойката за забава до 5% от заетата сума не лишава кредитора от правото да претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата. Кредиторът може да избере между претенцията за неустойка и претенцията за заплащане на законната лихва върху главницата.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Относно задължението на съда служебно да следи за интереса на детето и в тази връзка преценката му да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение за определяне на кого от двамата родители следва да се предостави упражняването на родителските права.
Задължението на съда да следи служебно за защитата на интересите на детето е изрично установено в т. 1 на ТР 1/2013 г., ОСГТК. В трайната и последователна практиката на ВКС се приема, че преценката как следва да се реши спора за родителски права е комплексна – съдът следва да вземе предвид всички конкретни, установени по делото обстоятелства, които са от значение за интересите на детето – в тяхната съвкупност. Съдът следва да положи и максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето, като следва да съобразява указанията, дадени в т. 1 и т. 3 ТР №1/2013 г. по т. д. №1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
За приложното поле на изискването на чл. 19, ал. 2, т. 4 ЗВОПС (Закон за вътрешния одит в публичния сектор).
Същността, принципите и обхвата на вътрешния одит в организациите от публичния сектор, статута и функциите на структурите и лицата, които ги осъществяват, както и одитните дейности по фондове и програми на Европейския съюз, са регламентирани в Закон за вътрешния одит в публичния сектор /ЗВОПС/. Вътрешният одит е независима и обективна дейност за предоставяне на увереност /ангажимента за даване на увереност се изразява в предоставяне на обективна оценка на доказателствата от вътрешния одитор с цел да се предостави независимо мнение или извод относно процес, система или друг обект на одита/ и консултиране /ангажимента за консултиране се изразява в даване на съвет, мнение, обучение и други, предназначени да подобряват процесите на управление на риска и контрола, без вътрешният одитор да поема управленска отговорност за това/, предназначена да носи полза и да подобрява дейността на организацията. Той помага на организацията да постигне целите си чрез прилагането на систематичен и дисциплиниран подход за оценяване и подобряване ефективността на процесите за управление на риска, контрол и управление. Вътрешният одит в публичния сектор се осъществява от звено за вътрешен одит, изградено в структурата на организацията, което е на пряко подчинение на ръководителя на организацията или на колективния орган на управление, състоящо се от вътрешни одитори, които са служители на организацията, единият от които е ръководител /чл. 12 ЗВОПС/. С оглед целите и обхвата на вътрешния одит, предполагащи съответна компетентност и експертни познания от лицата, които следва да извършват тази дейност, в чл. 19, ал. 2 ЗВОПС са установени изискванията, на които трябва да отговарят вътрешните одитори, като съгласно т. 4 – те трябва да притежават сертификат вътрешен одитор в публичния сектор”, издаден от министъра на финансите след успешно положен изпит по чл. 53, или да притежават валиден международно признат сертификат за вътрешен одитор. Персоналният обхват на посочената разпоредба касае лицата осъществяващи функции по вътрешен одит по смисъла на ЗВОПС. Без значение е наименованието на длъжността при конкретния работодател, когато трудовите функции и естеството на възложената работа попадат в предметния обхват на този закон.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
При допуснато изменение на петитума на иска дължи ли съдът проверка на допустимостта на изменения иск, без да е наведено възражение за това?
При липса твърдение, че едно лице е титуляр на дадено право, допустим ли е отрицателен установителен иск за срещу това лице, за да се установи на липсата на това право?
Видно от сключения договор за ипотека, че длъжник по отпуснатия от банката кредит е М. Х. И., а К. И. е учредител на ипотеката и ипотекарен длъжник, т. е. ипотеката е учредена за обезпечаване на чужд дълг. Липсват данни да е поддържано твърдение от страна на банката – взискател, че М. И. притежава право на собственост върху жилището, ипотекирано в полза на банката, върху което е насочено принудителното изпълнение. При тези обстоятелства е явно, че за ищцата И. П. не съществува правен интерес от водене на иска за отричане правото на собственост на М. И. върху жилището. Такова нейно право не е претендирано нито от взискателя, нито от самата М. И.. Тя се явява длъжник в изпълнителния процес, но не е ипотекарен длъжник. Когато изпълнението за събиране на парично вземане е насочено върху имот, ипотекиран за чужд дълг, то надлежен ответник по иска по чл. 440 ГПК, наред с взискателя, е ипотекарния длъжник, който е обвързан от издадения срещу длъжника изпълнителен власт – чл. 429, ал. 3 ГПК и който следва да търпи приндудителното изпълнение върху имота си. Както е разяснено в т. 2 на Тълкувателно решение №4/2017г. на ОСГТК в материалното отношение с кредитора този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, не е длъжник, но в изпълнителния процес той е страна и има идентично с длъжника процесуално качество, защото търпи принудата. Затова в тази хипотеза, третото лице, чието право е засегнато от изпълнението насочено върху ипотекиран за чужд дълг имот, има правен интерес да установи, че ипотекарният длъжник не е собственик на имуществото. Такъв интерес не е налице срещу същинския длъжник в изпълнителното производство, който не е собственик на ипотекирания имот.
В допълнение, няма пречка доводът за недопустимост да се поддържа от страна на банката – взискател, защото взискателят и длъжника са задължителни другари по иска по чл. 440 ГПК и легитимацията им е съвместна – чл. 440, ал. 2 ГПК.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Ако превозвачът, на който е възложен обществен превоз, прилага по-големи от нормативно указаните намаления по Наредба, приета с ПМС 163/29.06.2015г. и чл. 1, ал. 1, т. 1, б. а и б Постановление 66/1991г., следва ли се компенсация в полза на превозвача за съответната разлика в стойността на извършената услуга?
Дължи ли общината в качеството си на възложител компенсации към превозвача в размер на пълната стойност на картата за превоз на определена категория лица, ползващи нормативно уредено намаление?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното каузално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
При определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия следва да се установи тяхното обективно, казуално участие за настъпване на вредоносния резултат, като се съобрази в каква степен противоправното поведение на всеки един от тях е естествена, закономерна, присъща предпоставка за настъпване на вредите (при необходимата пряка причинно-следствена връзка в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност). При тази преценка следва да се вземе предвид както тежестта на допуснатите от тях нарушения на предписаните правила, така и тяхната казуална връзка с вредоносните последици.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Относно правните последици при недействителност на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
В хода на производството пред настоящата инстанция е постановено решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022, с участието на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, по преюдициални въпроси от значение за спора, което, с оглед задължителния си характер, следва да бъде съобразено при разрешаването на поставения правен въпрос за последиците от установяване недействителността на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, че липсата на някой от посочените задължителни реквизити на договора за кредит води до недействителност на целия договор.
Съгласно даденото СЕС разрешение, чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, пар. 2, б. Ж и чл. 23 Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, пар. 2 Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.
От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и от цитираната в решението по дело С-714/2022 предходна практика на СЕС следва, че преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ето защо на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване следва да се отговори, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.
Terms