Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 1 ноември 2023 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно приложение на визирания в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, и критериите, които съдът трябва да съобрази.

Понятието „справедливост” в нормата на чл. 52 ЗЗД винаги е предпоставено от преценката на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства. При наличието на телесни увреждания, тези обстоятелства са свързани с характера и тежестта на увредите, интензитета и продължителността на болките, психическите и физически последици, търпените битови неудобства, степента на възстановяване и пр. Всички относими към установяване на обема на вредите обстоятелства, вкл. икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, от значение за обществено-оправданата мярка за справедливост, следва да бъдат обсъдени от съда и въз основа на анализа и съвкупната им оценка да се определи паричният еквивалент на вредите. Въззивният съд подробно е обсъдил експертното медицинско заключение и свидетелски показания, възпроизвеждайки констатациите на вещото лице и възприятията на свидетелката С., но при преценка размера на претендираното обезщетението се е задоволил с формалното изброяване на част от критериите за определянето му, без обсъждане на възраженията в подадената от пострадалата въззивна жалба по спорния предмет на делото.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

При иск за унищожаване на договор за покупко-продажба на няколко недвижими имота, как се определя цената на иска, която има значение за родовата подсъдност – според данъчната оценка на всеки един от имотите, предмет на договора за продажба, от общия сбор на данъчните оценки на имотите или от стойността на договора? (на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)
Има ли правомощие въззивният съд, на когото ВКС е върнал делото за повторно разглеждане, да се произнася служебно за липсата на родова компетентност на първоинстанционния съд, ако ВКС не е констатирал такова нарушение? (на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)

1. Искът по чл. 33, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира унищожаване на правна сделка е оценяем по смисъла на чл. 68 ГПК. Съгласно тази норма цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. Предмет на делото, образувано по иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД е сключената и атакувана с конститувния иск сделка. Не съществуват спорове в теорията и в съдебната практика относно облигационния характер на иска по чл. 33, ал. 1 ЗЗД, предвид това цената му се определя от данъчната оценка на имота, предмет на договора, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК. Препращането направено в чл. 69, т. 4 към т. 2 на същата норма ГПК е приложимо само за облигационни сделки с вещно-транслативен ефект, в които предмет на прехвърлянето са вещни права. При такива договори от значение е данъчната, а при липса на такава – пазарната оценка на имота. Тази величина предпоставя „стойността на договора по смисъла на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, независимо от възмездността или безвъзмездността на придобиването. Когато предмет на договора, чието унищожаване се иска е поземлен имот с построените в него сгради и страните по сделката са уговорили прехвърлянето като съвкупност за обща продажна цена, цената на иска се определя от общия сбор на данъчните оценки на имотите, предмет на договора.

2. Процесуалният закон установява система от правила, по които съдилищата извършват проверка на подсъдността по заведените за разглеждане граждански дела. Проверката на подсъдността се извършва от съда, пред който първоначално е образувано производството по реда на чл. 118 ГПК и чл. 119 ГПК. Родовата подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Съгласно чл. 119, ал. 1 ГПК възражение за родова подсъдност може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига служебно от съда. Въззивният съд, когато следи служебно за подсъдността (в хипотезата на чл. 119, ал. 1 ГПК), има същите задължения като сезирания първоинстанционен съд и ако приеме, че спорът не е бил родово подсъден на първата инстанция, той е длъжен да обезсили първоинстанционното решение и да изпрати делото на компетентния (според него) съд да разгледа този спор като първа инстанция (чл. 270, ал. 3 изр. 2 ГПК).

В случаите, в които ВКС е върнал делото за повторно разглеждане на въззивния съд, с указания спорът да бъде разгледан по същество, новият състав на въззивната инстанция е длъжен, съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК, да съобрази тези указания. Задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон и имат за цел да насочат възззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. При повторното разглеждане на делото, производството следва да започне от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за отмяна. С разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение на въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане от ВКС да зачете процесуалните действия на съда и на страните, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени, като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните в отменителното решение на ВКС процесуални действия. В случай, че до приключване на първоначалното въззивно производство възражение за родова неподсъдност на спора не е направено от страните, нито е повдигнато служебно от съда, новият въззивен състав, на когото ВКС е върнал делото за да разгледа спора по същество, не би могъл наново да се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение, защото тези възражения са преклудирани, предвид разпоредбата на чл. 119, ал. 1 ГПК и препращащата норма на чл. 293, ал. 4 ГПК към чл. 270 ГПК и тъй като при произнасянето на ВКС по допустимостта на първоначалното въззивно решение е налице произнасяне и по допустимостта на решението на първоинстанционния съд. Поради изложеното, въззивният съд на когото касационната инстанция е върнала делото за повторно разглеждане на спора, няма правомощието да се произнася служебно за липсата на родова компетентност на първоинстанционния съд, когато ВКС не е констатирал такова нарушение.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Поради очевидна неправилност на атакуваното решение, произтичаща от явното несъответствие на приетото от въззивния съд, че касаторката не оспорва погасяването на задълженията да е извършено в рамките на проведено принудително изпълнение, и действително заявеното от нея становище за оспорване на това твърдение на банката.

Неправилното възприемане на процесуалната позиция на ответницата по иска е обусловило неправилния извод на съда, че погасяването на задълженията по кредита е извършено в рамките на проведено принудително изпълнение, поради което и в съответствие с указанията в т. 9 Тълкувателно решение №4/2013 от на ОСГТК на ВКС същото не следва да бъде взето предвид при решаването на спора по чл. 422, ал. 1 ГПК. С оглед оспорването на твърдението на банката за принудително погасяване на дълга и при липсата на каквито и да било доказателства в подкрепа на това твърдение, следва да се приеме, че констатираното от експертизата цялостно погасяване на задълженията по процесния договор за кредит не е в резултат на „осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес” по смисъла на посочената задължителна практика. Ето защо, същото следва да бъде съобразено по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК като факт, настъпил след подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Дали при определяне на „справедливото“ обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва да бъде извършена цялостна оценка на всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, включително конкретните обществено- икономически условия към момента на настъпване на непозволеното увреждане?

Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при настъпила смърт от непозволеното увреждане са: възрастта на починалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. В същия смисъл е и константната практика на ВКС, в която се приема, че справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице, както и че критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД не е абстрактен, а всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитието на обществото.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение в рамките на оплакванията, заявени по въззивната жалба, когато предметът на делото са искове с правно основани чл. 29, ал. 1 ЗЗД?

При липса на доводи за неправилност на първоинстанционното решение, когато въззивният съд установи, че първоинстанционният съд неправилно е приложил императивна материалноправна норма по отношение на установените факти, въззивният съд има правомощие да приложи правилно тази императивна материалноправна норма по отношение на установените факти, но не и да установява различни факти от първоинстанционния съд, по отношение на които се прилага императивна материалноправна норма.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Kасационен контрол за преценка евентуалната недопустимост на въззивното решение, като постановено по отношение на страна, загубила процесуалната си правоспособност преди края на устните състезания.

Когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие. В случай, при който съдебното решение е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания, по време на висящността на производството, същото е недопустимо, тъй като такава страна е загубила процесуалната си правоспособност и липсва произнасяне спрямо надлежната страна- правоприемник на основание чл. 227 ГПК. В хипотезата на чл. 227 ГПК правоприемството настъпва по силата на закона и правоприемникът става страна по делото от момента на загубата на процесуалната правоспособност на своя праводател, независимо дали е бил конституиран и дали е взел участие в процеса. Процесуалната правоспособност е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Липсата й е процесуална пречка за постановяване на решение по съществото на спора. Съдебно решение, постановено при липса на тази абсолютна положителна процесуална предпоставка, е процесуално недопустимо. При обжалване пред по-горната съдебна инстанция, такова процесуално недопустимо съдебно решение подлежи на обезсилване, а делото – на връщане за ново разглеждане от долната инстанция, която следва да повтори процесуалните действия, извършени след смъртта на страната, вече с участието на процесуалните й правоприемници.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

В случай, че насрещната въззивна жалба е върната поради неплащане на държавна такса, длъжен ли е съдът да я разгледа като отговор на редовната въззивна жалба, след като е подадена в установения за това срок и отговаря на всички законоустановени изисквания за отговор, съгласно чл. 263, ал. 1 ГПК?
Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички доводи и възражения на страните?

В теорията се приема/вж. Българско гражданско процесуално право, стр.532/, че насрещната жалба е правното средство, което е предназначено да обезпечи действието на принципите на законност, равенство на страните и справедливо състезателно начало във въззивното производство и е израз на доминиращото действие на диспозитивното начало при определяне на неговия обхват. Целта е да се предостави възможност на насрещната страна по въззивната жалба да включи в предмета на обжалване тази част на решението, която е неблагоприятна за нея. По този начин– пред по-горната инстанция се пренася произнасянето по целия предмет на решението. Съгласно чл. 263, ал. 2 ГПК насрещната въззивна жалба се подава в срока за отговор и тя следва да отговаря на изискванията за въззивна жалба /както за съдържание и приложения, съобразно чл. 260 и чл. 261 ГПК, така и за редовност и допустимост/. В практиката се приема за допустимо както насрещната жалба да бъде инкорпорирана в отговора на въззивната жалба, така и отговорът на въззивната жалба да бъде инкорпориран в насрещната въззивна жалба и дори – направено в отговора искане за изменение на решението да бъде квалифицирано като насрещна въззивна жалба. Изхожда се от предпоставките за подаване на насрещна въззивна жалба, които са: постановено решение, от обжалването на което имат интерес насрещните страни, наличие на подадена редовна и допустима въззивна жалба от насрещната страна, висящо въззивно производство и погасено право на самостоятелно обжалване. Когато страната е предпочела вместо отговор на подадената въззивна жалба, да подаде насрещна въззивна жалба, но последната е върната поради неплащане в срок на определената държавна такса, за страната отпада всякаква възможност да обоснове тезата си за неправилност на постановения акт /защото правото й на самостоятелно въззивно обжалване вече е погасено, не е подала отделен отговор, избирайки да подаде само насрещна жалба, която обаче впоследствие е върната/. В тази хипотеза, ако страната е направила искане подлежащата й на връщане насрещна въззивна жалба, да се счете за отговор на въззивната жалба, въззивният съд следва да зачете това искане при положение, че жалбата е била подадена в установения за това срок и отговаря на всички законоустановени изисквания за отговор В тази хипотеза, въззивният съд следва – при постановяване на акта си – да разгледа и да се произнесе по изложените в нея възражения. Ако не направи това и върне насрещната въззивна жалба без да я зачете като отговор въпреки направено нарочно искане в този смисъл, е налице съществено процесуално нарушение, засягащо правото на защита на страната, защото тя не би разполагала с никаква възможност за изразяване на становище и излагане на доводи и възражения. Това разбиране произтича както от същественото значение, което има отговора на въззивната жалба за страната, така и от донякъде сходното му предназначение със съдържанието на насрещната въззивна жалба. С отговора въззивиемият изразява становището си по исканията и оплакванията, обективирани във въззивната жалба – както по отношение на твърдените пороци на първоинстанционния акт, така и спрямо посочените нови факти и доказателства, като се посочват исканите доказателства, чрез които да се проведе насрещно доказване, ако са налице предпоставките за отправяне на подобно искане. Независимо, че по принцип – отговорът се подава от страна, в чиято полза е решението, а право на насрещна въззивна жалба има страна, срещу която е постановен неблагоприятен резултат, от значение е нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, която задължава въззивният съд да се произнася само по оплакванията във въззивната жалба. Следователно, при подадена въззивна жалба – спорът се пренася пред въззивния съд и той следва да разреши спора, включително и е възможно – въз основа на приетите за установени от първата инстанция факти и обстоятелства, да изведе различни правни изводи, обуславящи различен по смисъл правен резултат. Затова въззиваемият има интерес да разполага с възможност да изложи всички свои оплаквания срещу възприетото в мотивите на пъровинстанционното решение, което не му е изгодно, тъй като рискува в противен случай допуснатите от първата инстанция нарушения относно доказателствата и фактите да се превърнат в основа за постановяване на неизгодно за него въззивно решение. Така в практиката си – по отношение на значението на отговора. ВКС приема, че с отговора си въззиваемият упражнява правото си на защита срещу жалбата, които е проекция на правото му на иск, чието упражняване е подчинено на диспозитивното начало в процеса. В съответствие с това, въззивният съд дължи произнасяне не само по доводите и възраженията, изложени в жалбата, но и в отговора. Това разбиране за значението на отговора като обуславящо предмета на произнасяне на въззивния съд обуславя и отговора на първия въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване по следния начин: При върната, поради неплащане на държавна такса, насрещната въззивна жалба, съдът е длъжен да я разгледа като отговор на редовната въззивна жалба, при направено от страната такова искане, след като е подадена в установения за това срок и отговаря на всички законоустановени изисквания за отговор, съгласно чл. 263, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е длъжен да разгледа и да се произнесе по всички изразени доводи и направени възражения от страните както в подадената въззивна жалба, така и в отговора. Непроизнасянето и необсъждането във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на въззиваемата страна, когато е приет за основателен един от доводите на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение и спорът се разглежда по същество от въззивния съд, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Дали не е очевидно неправилен извода на въззивния съд, че никоя от страните не е твърдяла имотът да е бил внесен в ТКСЗ и съответно той не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, при положение, че е констатирал, че ответниците се позовават на реституция по ЗСПЗЗ, извършена в стари реални граници с решение на ПК Стара Загора, а в първоначалната исковата молба ищците са посочили, че към момента на включване на имота в ТКЗС той е бил собственост на Ц. П. М.?

На възстановяване по ЗСПЗЗ подлежат земеделски земи, които са били внесени в ТКЗС (независимо дали са били обработвани или не) или са били отнети на друго правно основание или неправомерно. Позоваването на административно решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ предпоставя твърдение, че имотът подлежи на реституция съгласно някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ. По гражданско дело формирането на извод, че влязло в сила реституционно решение на органа по поземлена собственост не е породило правно действие (включително и защото имотът не подлежи на възстановяване, тъй като собствеността и реалните му граници са били запазени през целия период на обобществяване и собственикът не е бил член на ТКЗС), може да се направи само при осъществяване на косвен съдебен контрол при условията на чл. 17, ал. 2 ГПК и само относно оспорените предпоставки за реституцията от страна на неучаствалото в административното производство лице.

С т. 1 на задължителното за съдилищата Тълкувателно решение №1 от 1997 г., ОСГК на ВКС е разяснено, че административните реституционни решения за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи имат конститутивно действие. Конститутивното действие на решенията за възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими стари реални граници или с план за земеразделяне означава, че собствеността за възстановява за в бъдеще след влизането им в сила. В практиката на ВКС е дадено и тълкуване, че не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ имотите, застроени със жилищни или селскостопански сгради или използвани като дворни места, ако не са включени в блок на ТКСЗ, не са причислени към държавния поземлен фонд, владени са от собствениците или ползващите ги лица в реални граници през целия период на обобществяването на земеделските земи и собствениците им не са били член-кооператори

В мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение №1 от 1997 г., ОСГК на ВКС е разяснено, че с разпоредбите в чл. 10 ЗСПЗЗ законодателят е обусловил собствеността върху земеделските земи от факта на възстановяването им в реални граници, което се осъществява с решение на органа по поземлена собственост на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ.

С Тълкувателно решение №1 от 6.08.2012 г. по т. д. №1/2012 г., ОСГК на ВКС е разяснено, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Възниква ли за работодателя задължение да извърши подбор между две длъжности, чиито трудови функции са сходни, но не идентични?

Подборът при уволнение на основание съкращаване на щата или при намаляване обема на работа не е задължителен, когато се премахва единствена щатна бройка за съответната длъжност и работникът или служителят, който я заема, се уволнява; в този случай работодателят може (без да е длъжен) да извърши подбор между работниците и служителите, чиито длъжности се съкращават, с тези, чиито длъжности не се съкращават. Целта на подбора по чл. 329 КТ е в интерес на работата да бъде запазено трудовото правоотношение с работниците, имащи по-висока квалификация и изпълняващи трудовите си функции по-добре. Когато подборът се извършва поради намаляване на обема на работата или съкращаване на щата, работодателят е задължен да извърши преценка на трудовите качества на работниците, изпълняващи идентични трудови функции. Преценката дали трудовите функции са идентични се извършва с оглед естеството на възложената работа, поради което изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика – една и съща длъжност, в зависимост от предмета на дейност на работодателя, може да има различни трудови функции; възможно е и работодателят да е променил наименованието на длъжността, запазвайки естеството на основната трудова функция; едни и същи трудови задължения могат да имат различно съдържание, отнесени към различни трудови функции /така задължението за изготвяне на документи, за ремонт на поверените машини и инструменти, за спазване на правилата за безопасност на труда и пр., могат да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност, от предмет на дейност и организацията на предприятието

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Следва ли съдът да отчете степента на участие и вината на всеки от участниците във вредоносното събитие и с оглед конкретния им принос да определи в какъв обем всеки от тях е допринесъл за вредоносния резултат?

При определяне на степента на приноса съдът е длъжен да съпостави тежестта на нарушението на деликвента с действията на увредения и да извърши преценка за поведението на всеки от участниците в пътнотранспортното произшествие. Съдът трябва да отчита поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта.

Terms

II. Предстояща практика

Няма публикувани съдебни актове в тази категория.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Длъжен ли е съдът, при наличие на влязло в сила Разпореждане, съгласно чл. 60 КСО, да се съобрази с приетите изводи относно характера на увреждането като трудова злополука, или разполага с правомощието да пререши въпроса относно трудовия характер на злополуката?

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Какви са изискванията към формата и съдържанието на пълномощното, с което пълномощник се упълномощава да участва и гласува на общо събрание на съдружниците в дружество с ограничена отговорност, въведени с разпоредбата на чл. 137, ал. 6 Търговския закон? Как следва да се тълкува изискването на закона пълномощното да бъде „изрично“?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Разпоредбата на чл. 137, ал. 6 Търговския закон предвижда, че съдружниците в ООД могат да гласуват чрез представител само при изрично писмено пълномощно, освен за съдружници – юридически лица и законни представители. Относно съдържанието на понятието „изрично пълномощно са дадени задължителни разяснения в ТР №5/2014 от 12.12.2016г. по тълк. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които според обема на учредената представителна власт видовете упълномощаване, респ. – видовете пълномощни са: общо (генерално) и изрично (специално, конкретно). При общото упълномощаване не се посочват конкретните правни действия или сделки, които пълномощникът е овластен да извърши, а обемът на представителната власт, или не се ограничава – отнася се до всякакви правни действия от името на упълномощителя, или се определя чрез посочване на по-общи характерни белези. При изричното (специалното) упълномощаване обемът на представителната власт се определя конкретно, чрез посочване на отделни правни действия или на правните последици, които следва да се породят. Класификацията е условна, тъй като критерият – степента на „изричност“ и конкретизация, е относителен. В мотивите на ТР№5/2014е изяснено, че в действащото българско законодателство няма обща правна норма, която да установява изисквания за съдържанието на пълномощното, с оглед валидността на упълномощителната сделка или на последващата я правна сделка или действие, извършени чрез пълномощника; или да разграничава и да класифицира пълномощните, според това, дали те са дадени за извършването на разпоредителни правни сделки или действия, или за извършването на такива за обикновено управление на имущество на упълномощителя. Не са установени общи изисквания от законодателя, такова „изрично” („специално”) пълномощно да има някакво задължително съдържание, в което да са посочени и изброени конкретно по вид разпоредителните сделки и действия, които пълномощникът е овластен да извърши, техните съществени елементи. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тези изисквания (например –особените хипотези на чл. 22, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 26, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 34, ал. 3 ГПК и др.). По пътя на тълкуването на закона не биха могли да се поставят други изисквания към съдържанието на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки и действия, тъй като такова тълкуване е без нормативна опора и с него би се посегнало на гарантираната от закона възможност упълномощителят сам и по своя преценка да определи обема и ограниченията на представителната власт, която предоставя на своя пълномощник.

Относно понятието изрично пълномощно в хипотезата на чл. 137, ал. 6 ТЗ / предишна ал. 4, ДВ, бр.105/2016г./ е формирана постоянна практика на ВКС, която настоящият състав споделя. В цитираните актове се приема, че императивно въведеното законодателно изискване не само за наличие на писмена форма на пълномощното, като условие за действителност, но и за определяне обема на овластяването, води до извода, че за да може съдружник да гласува на общо събрание на съдружниците чрез представител, е необходимо да бъде конкретизирано не само за кое събрание се отнася упълномощаването, но и конкретните действия на представителя при реализиране правото на участие и правото на глас на упълномощилия го съдружник.

При преценката относно степента на конкретизация на действията на представителя при участието му в общото събрание на съдружниците в ООД, която е необходима за редовността на пълномощното, наред с даденото ТР№5/2014 задължително тълкуване следва да бъде взет предвид и установеният ред за свикване и провеждане на общото събрание на съдружниците. За надлежно по смисъла на чл. 139, ал. 1 ТЗ уведомяване на съдружника за свикване на ОС следва да се счита връчването в предвидения от закона срок на писмена покана, съдържаща дневния ред. Изискването въпросите, които ще се обсъждат на събранието, задължително да фигурират в поканата, следва да бъде отнесено и към съдържанието на пълномощното. Това изискване към съдържанието на пълномощното съответства на степента на защита, която цели да предостави разпоредбата на чл. 139 ТЗ и гарантира, че съдружникът има информация за решенията, които ще бъдат приемани на събранието, преценил е, че може да участва чрез пълномощник при тяхното гласуване и е преценил каква представителна власт да предостави на пълномощника с оглед значимостта на тези решения. Следователно освен пълна конкретизация на представлявания и представителя, както и на събранието, за което се отнася упълномощаването, пълномощното следва да съдържа и въпросите, по които е упълномощен да гласува пълномощникът. Посочването в пълномощното на начина на гласуване по всеки въпрос / с да или не/, на конкретните решения или кандидатури, които следва да бъде подкрепени от пълномощника, обаче не е въведено като задължително изискване в закона и не може да се разглежда като реквизит, обуславящ редовността на пълномощното. Такова изискване би ограничило възможността пълномощникът да съобрази обсъжданията на събранието, изказванията на другите съдружници, техните предложения и становища, както и всяка информация по въпросите от дневния ред, която ще бъде предоставена по време на събранието. Следователно в пълномощното е достатъчно да се посочи, че пълномощникът може да гласува по въпросите от дневния ред по собствена преценка. Същевременно няма пречка в пълномощното да се посочи изрично как следва да гласува пълномощникът по всички или по някои от въпросите, доколкото ограниченията в обема на представителната власт, когато не са въведени от закона, са предоставени на волята на упълномощителя. Такава пълна конкретизация на начина на гласуване по всеки въпрос от дневния ред би била възможна, ако съдружникът – упълномощител е формирал предварително своето становище по всички въпроси и пълномощникът следва само да предаде неговото волеизявление. При всички случаи водеща е преценката относно възможностите на пълномощника да защити интереса на упълномощилия го съдружник. Както е прието и в мотивите на ТР№5/2014, отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното.

Terms

Българското прецедентно право