Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Дали са идентични иск за установяване (оспорване) на авторско право и иск за установяване на факта на нарушение на авторското право, когато исковете са водени между едни и същи страни и авторското право има за обект едно и също произведение?
Съгласно чл. 124, ал. 4 ГПК иск за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение се допуска в случаите, предвидени в закон. Установителният иск по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП е един от тези изрично предвидени в закон искове. ЗАПСП въздига изрично в предмет на установителен иск факт на нарушение на авторско право. Негов петитум е установяване на нарушението, конкретизирано по време, място и начин на извършване, а основание – изложени в исковата молба твърдения за съществуване на авторското право с носител ищецът и неговото нарушаване.
Искът за установяване съществуването или несъществуването на авторско право по чл. 124, ал. 1 ГПК, допустим винаги при правен интерес от такъв иск, не е идентичен с иска по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП. Основание на положителния и тъждествения му отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК са обстоятелствата, обосноваващи възникването на правото, а петутим – установяването или отричането на авторското право като субективно право върху определен тип нематериално благо – произведение на литературата, изкуството и науката (чл. 3, ал. 1 ЗАПСП), съответно отричане на отделно правомощие от състава на това право – имуществено или неимуществено. Субективното авторско право е абсолютно, сложно, от смесен вид – лично и имуществено.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Относно правомощията на въззивния съд, разглеждащ частна жалба против първоинстанционно определение.
Относно индивидуализацията на иска за обезщетяване на имуществени вреди, редовността на искова молба, с която е предявен такъв иск и правомощията на съда по чл. 129 ГПК, ал. 2 и ал. 3.
Разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. 2 ГПК в производството по частна жалба, и поради това въззивният съд може да бъде сезиран надлежно и с бланкетна частна жалба. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страните. Независимо дали жалбата е бланкетна или съдържа конкретни оплаквания, въззивният съд служебно проверява всички правно релевантни факти, преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон.
Според разпоредбите на чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5, спорният предмет на делото се въвежда от ищеца – поначало с исковата молба. Когато с петитума ищецът претендира парична сума като обезщетение за имуществени вреди, в обстоятелствената част на исковата молба той следва да изложи твърдения относно самите вреди, които е претърпял, и как те са му причинени от страна на ответника. Имуществените вреди следва да са ясно описани – в какво точно се изразява твърдяното от ищеца намаляване на имуществото му или/и твърдяната неосъществена възможност за увеличаване на имуществото му. Ищецът може, но не е длъжен да дава квалификация на твърдените от него вреди – дали те са претърпени загуби или пропуснати ползи. Когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има противоречие между тях и петитума на молбата, съгласно разпоредбите на чл. 129 ГПК съдът служебно следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба. За да приложи законосъобразно чл. 129, ал. 3 ГПК, с който текст се санкционира процесуалното бездействие на страната, съдът в съответствие с чл. 129, ал. 2 ГПК следва да е дал конкретни, точни и ясни указания на ищеца за отстраняване на констатираните нередовности. Определението по чл. 129, ал. 3 и ал. 4 ГПК следва да се разглежда във функционална връзка и обусловеност с определението по чл. 129, ал. 2 ГПК, с което исковата молба е оставена без движение и са дадени указания за отстраняване на нередовността й. Допуснатите нарушения в определението на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК рефлектират и върху определението по чл. 129, ал. 3 или ал. 4 ГПК. Неизпълнението на неправилни или неясни указания на съда не влече след себе си неблагоприятни последици за ищеца, включително и не може да е основание за прекратяване на делото.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
За задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и относимите доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка.
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Как се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
По приложението на чл. 2б ЗОДОВ (разписваща отговорност на държавата за вреди, произтекли от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар.1 КЗПЧОС) има трайно установена практика на ВКС, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В производствата по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ – както поотделно, така и съвкупно, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице, а резултатът от тази преценка намира израз в мотивите на решението по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2020
Относно допустимостта на иска по чл. 74 ТЗ?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съобразно константната съдебна практика, включително задължителната практика на ВКС, респективно ВС, едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Решението е недопустимо, когато искът е разгледан от некомпетентен съд. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена.
С оглед предвидената в чл. 108, ал. 1 ГПК местна подсъдност за искове срещу ответници – юридически лица и императивната разпоредба на чл. 74, ал. 1 ТЗ, определяща местната подсъдност на иска за отмяна на решения на общото събрание на съдружниците в търговско дружество, предявеният иск е местно подсъден на Окръжен съд Пловдив, в района на който се намира седалището на дружеството – ответник към датата на предявяване на иска. За определяне на местната подсъдност на иска по чл. 74, ал. 1 ТЗ от значение са вписаните в Търговския регистър по партидата на дружеството седалище и адрес на управление, а не промененият адрес на управление с решението – предмет на иска за отмяна.
Допустим е иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на решение на общото събрание на дружество с ограничена отговорност за освобождаване на управител, съединен с иск за отмяна на решение за изключване на управителя като съдружник, взето по предходна точка от дневния ред на същото заседание на общото събрание. С приемане от общото събрание на решение за изключване на съдружник, последният се лишава от членство в дружеството и произтичащите от това права по чл. 123 ТЗ, но не и от правото да атакува законосъобразността на това решение пред съда. Целта на исковата защита по чл. 74 ТЗ е членствените права на изключения съдружник да бъдат възстановени в обема, в който са съществували към момента на прекратяване на участието му в дружеството с решение по чл. 137, ал. 1, т. 2 вр. чл. 126 ТЗ. Защитата на незаконосъобразно изключения съдружник не може да бъде осъществена ефективно и в пълнота, ако той няма възможността да атакува едновременно с решението за изключването си и онези решения по дневния ред на същото заседание на общото събрание, които се намират във връзка с прекратеното му членство и/или представляват негови последици. Наличието на обусловеност между решението за изключване и последващите решения във връзка с прекратеното участие в дружеството определя активната процесуалноправна легитимация на съдружника и по иска по чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на решението за освобождаването му като управител.
Тези изводи могат да намерят приложение и в хипотезата на решения, приети на последващо заседание на общото събрание, които се намират във връзка с прекратеното членство на изключения съдружник и/или представляват негови последици. За ефективната и пълна защита на незаконосъобразно изключения съдружник е необходимо той да има възможност да атакува едновременно с решението за изключването си и онези решения на общото събрание, които представляват последици на прекратяване на членството поради изключването на съдружника, респективно са във връзка с прекратеното участие в дружеството, като е без значение дали тези решения са приети на същото заседание веднага след изключването на съдружника или са приети на заседание, проведено тридесет минути след изключването му. За допустимостта на иска за отмяна на последващите решения във връзка с прекратеното участие на съдружника в дружеството поради изключването му е необходимо да е налице обусловеност между тези решения и решението за изключване. Решенията относно промените в правното положение на дружеството, които настъпват в резултат на прекратеното членствено правоотношение и подлежат на отразяване в търговския регистър, напр. свързаните с намаляване или едновременно намаляване и увеличаване на капитала – чл. 148 и чл. 149 ТЗ, персоналния състав, правно-организационната форма на дружеството и др., както и решението за освобождаване на съдружника като управител, взето с оглед прекратяване на участието му в дружеството, са във връзка с изключването на съдружника от дружеството.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Как се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при ПТП?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е за страната, която твърди, че е налице съпричиняване. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС на РБ се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид не само разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, не само задължението на водача да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя, което водачът на съответното МПС е могъл и е бил длъжен да предвиди. Съдът трябва да отчита също и поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Дали разпоредбата на чл. 111, б. в ЗЗД е приложима по отношение на задължение за плащане по договор, в който не е предвидено задължение на купувача да купува каквото и да е количество стоки от продавача, нито е предвидена периодичност на доставките и дали плащанията на купувача по такъв договор представляват плащания, които са подобни на наемите и лихвите, респективно представляват ли „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. в ЗЗД?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съгласно Тълкувателно решение №3 от 18.05.2012г. по тълк. дело №3/2011г. на ОСГТК на ВКС понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. в ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В мотивите на тълкувателното решение е изложено, че не е възможно да бъдат изброени всички видове периодични плащания, поради това, че пораждащите ги юридически факти могат да бъдат различни. Дефинирано е обаче, че „периодично“ е това плащане, което не е еднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими вещи. Задължението е за трайно (повтарящо се) изпълнение. Тези множество престации се обединяват от това, че имат един и същ правопораждащ факт и падежът им настъпва периодично.
От даденото в решението тълкуване на понятието „периодични плащания“ следва, че при договор за търговска продажба такива биха били задълженията за плащане на цената при уговорени периодични доставки на стоки (продажба с периодично изпълнение по чл. 332 ТЗ). Когато от едната страна (продавач) по договора е поето задължение да се прехвърля собствеността и да се предават индивидуално или родово определени стоки, а от другата страна (купувач) – да се приемат тези стоки, като се заплаща цената и разноските по доставката, всичко през определени интервали от време. Относно задълженията на купувача за плащане на цената в такъв случай е приложима кратката погасителна давност по чл. 111, б. в ЗЗД. Ако задължение за такива доставки липсва, съответно липсва насрещно задължение за извършване на отделни една от друга периодични парични престации (плащане на цена на доставките), не се касае за „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. в ЗЗД.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Допустимо ли е касационният съд да се произнесе по иск, който не се явява предмет на касационно обжалване?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Недопустимо е касационният съд да се произнесе по иск, който не се явява предмет на касационно обжалване.
С исковата си молба, подадена на 25.02.2020г., Р. С. В. е поискала присъждане на сумата от 11 236. 82 лева, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното плащане. В първоинстанционното решение, с което искът по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е бил изцяло уважен, не е имало произнасяне относно лихвата и ищцата не е поискала допълване на решението. Така искане относно лихвата вече не е било предмет на делото.
След подаването от „Лено“ АД на въззивна жалба и в хода на въззивното производство ново искане за присъждане на лихви по чл. 214, ал. 2 ГПК не е било правено. Такова искане е било принципно допустимо съгласно постановките на т. 9 Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, които не са загубили значение и действието на новия ГПК. Искане за присъждане на лихви не се е съдържало нито в подадения отговор на въззивната жалба на „Лено“ АД, нито в допълнително подадените молби от 05.05.2022г., 27.05.2022г. и 01.06.2022г. на ищцата. Исканията в тях са били да се отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да се присъдят разноските във въззивното производство. Поради това въззивният съд нито е дължал произнасяне, нито се е произнесъл по претенция за лихви от датата на исковата молба и такава претенция не е била предмет на касационното производство.
Terms