Dictum – “ГПК” Плюс – 21 септември 2023 г.

1. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна в производството е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Касае се до правило относно разпределението на доказателствената тежест в процеса, по силата на което всяка една от страните следва да понесе неблагоприятните последици от това, че даден факт не е установен в хода на производството. То е следствие от установеното в чл. 6, ал. 2 ГПК правило, че предметът на делото и обемът на дължимата се защита и съдействие се определят от страните. Тези разпоредби обаче не освобождават съда от задължението да вземе становище по въпросите предмета на спора, подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. Чл. 129, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ГПК задължават съда да предприеме действия по отстраняване на нередовностите на исковата молба и в случаите когато е налице нередовност изразяваща се в неясно или неточно посочване на фактите определящи основанието на иска. Наред с това съгласно чл. 143, ал. 1 ГПК в първото съдебно заседание, след разрешаване на предварителните въпроси, съдът е длъжен да пристъпи към изясняването на фактическата страна на спора. След това, съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК, съдът трябва да отрази в доклада си обстоятелствата от, които произтичат претендираните права и задължения, а също така и кои от тях не се нуждаят от доказване-чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, съответно как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти-чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК. Наред с посоченото, по силата на чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Целта е да се ориентират страните относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. Затова и настъпването на преклузията за посочване на доказателства се свърза с изпълнението на тези задължения от страна на съда. Страната не е длъжна да доказва други факти извън тези, които са й указани от съда. Поради това правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е приложимо само по отношение на посочените от съда, като подлежащи на доказване факти, а не по отношение на тези които не са посочени като такива. С оглед на това съдът не може да приема за доказани факти и да обосновава решението си на същите без да даде възможност на страните да изразят становище и съответно да ангажират доказателства за тях. От това следва, че не подлежат на установяване факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото и въззивният съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и, че е включен в предмета на доказване. В случай, че това бъде направено е налице процесуално нарушение, което може да доведе до неправилност на постановеното по делото решение.

2. В зависимост от това дали се установява пряко релевантния за спора факт или се установява такъв факт, от който може да бъде направен извод за съществуването на правнорелевантния факт доказването бива пряко или косвено. При последното се установяват факти от действителността, които се намират във връзка с релевантния за спора факт, който трябва да бъде доказан в спорното производство. Установяването на тези факти и връзката им с подлежащия на доказване в производството правно релевантен факт е основанието последният да бъде счетен за доказан. Самите доказателствени факти не са нормативно предопределени, а възможният им кръг е неограничен, като връзката им с подлежащия на доказване правнорелевантен факт се определя във всеки конкретен случай. Всеки или всякакъв факт може да се окаже в такава връзка с подлежащия на доказване правнорелевантен факт, че да може да послужи за обосноваване на извод за неговото съществуване или несъществуване, като наличието на такава връзка се преценява с оглед на всички обстоятелства по конкретното производство. За да може косвеното доказване да послужи за нуждите на главното такова, чрез него трябва да бъде установена такава система от доказателствени факти, която като изключва всяка друга вероятност, да създаде сигурност, че правнорелевантния факт, за съществуването на който се прави извод от съвкупността на доказателствените факти действително се е осъществил. Един правнорелевантен факт, който е от значение за спора, може да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено доказване, освен ако не съществува законово ограничение за вида на доказването. Затова не съществува пречка главното доказване, което е и пълно такова да бъде реализирано чрез косвени доказателства.

3. В чл. 202 ТПК е предвидено, че съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Съдебната експертиза като доказателствено средство не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с тях. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Доколкото съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, когато на база изходни данни от него сам формира други крайни изводи, той трябва да обоснове подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати, като получаването им трябва да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване. Съобразно разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприеме заключенията на вещите лица. Той може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в него факти и причинни връзки са доказани, но само след обсъждането по отделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото.

4. По отношение на четвъртия въпрос в чл. 235, ал. 2 ГПК е посочено, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Затова той е задължен да въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства, която извършва по вътрешно убеждение, т. е. без да е обвързан от становището на трети лица. В случай че съдът постанови решението си, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, то задължението му по чл. 235, ал. 2 ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила.