Dictum – “ГПК” Плюс – 20 септември 2023 г.

Като участници в породения спор, с предявяването на исковата молба ищците, сега касатори, с оглед на диспозитивното начало в гражданския процес, е следвало да предявят иск, който в най-пълна степен ще съответства на търсената защита на засегнатата от спора тяхна правна сфера. Както е разяснено в ТР №8/2013 год. на ОСГТК на ВКС видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право”. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право, т. е. налице е правозащитно действие на решението по отношение на ищеца. Следователно, предявеният в настоящето производство отрицателен установителен иск за собствеността на спорния имот е допустим при наличието на обоснования от ищците правен интерес въз основа на твърдението, че притежават различно от спорното, право върху целия имот на основание наследствено правоприемство /видно от исковата молба и уточнителната такава/.

По предявения иск по чл. 108 ЗС пасивната легитимация е обоснована с упражняваната от ответницата фактическа власт върху имота, собственост на ищците на твърдяното от тях основание – наследствено правоприемство. Уважаването на този иск предполага произнасяне както по твърдяното от ищците вещно право /в установителната част на решението/, така и по отричаното от тях, претендирано от ответницата право, предмет на представения от нея констативен нотариален акт – в осъдителната част на решението, ако съдът приеме, че то не съществува. При същата хипотеза ще бъде уважен и отрицателния установителен иск срещу ответницата, т. е. произнасянето по който и да е от двата иска би довел до осъществяване на търсената от ищците защита. Това обосновава недопустимост на обективното им кумулативно съединяване в едно производство, поради което и съдът е следвало да даде указания на ищците да конкретизират предявените искове с оглед търсената защита на нарушеното им право въз основа на твърденията им в исковата молба. Когато ищецът се позовава на свое самостоятелно право, което се оспорва, той разполага с възможност да предяви и положителен установителен иск за собственост или осъдителен по чл. 108 ЗС. Когато той е преценил, че претендираното от него право се нуждае от по-интензивен способ на защита и предявил ревандикационен иск, за него не е налице правен интерес от предявяване едновременно, при условията на кумулативност, и на установителен иск за собственост на същия имот /положителен или отрицателен/, тъй като с уважаването на иска по чл. 108 ЗС, съдържащ две искания – ищецът да бъде признат за собственик на спорния имот и за осъждане на ответника да му предаде владението върху него /ТР №4/2014 год. на ОСГК ВКС т. 2А/, се установява със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ищецът притежава правото на собственост върху имота, респ. че той не принадлежи на ответника.

Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за наличието й при всяко положение на делото, което в случая не е изпълнено както от първоинстанционният, така и от въззивният съд, който не е изпълнил служебното си задължение да следи за спазване на съществените процесуални правила при обжалването на първоинстанционното решение. Поради това постановеното въззивно решение по така предявените обективно съединени искове е недопустимо, което налага неговото обезсилване и връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания за отстраняване нередовността в исковата молба, съобразно горните съображения с оглед уточняване от ищците на предявения иск за собственост съгласно избрания от тях способ на защита на правото им. Въведеното с чл. 6 ГПК диспозитивно начало предпоставя обема и интензивността на търсената защита от волята на ищеца, независимо от служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия при разглеждане на делото с оглед обезпечаване постановяването на допустим съдебен акт.