Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 20 септември 2023 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба с оглед броя и вида на предявените искове за собственост, която нередовност не е била констатирана по делото.

Като участници в породения спор, с предявяването на исковата молба ищците, сега касатори, с оглед на диспозитивното начало в гражданския процес, е следвало да предявят иск, който в най-пълна степен ще съответства на търсената защита на засегнатата от спора тяхна правна сфера. Както е разяснено в ТР №8/2013 год. на ОСГТК на ВКС видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право”. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право, т. е. налице е правозащитно действие на решението по отношение на ищеца. Следователно, предявеният в настоящето производство отрицателен установителен иск за собствеността на спорния имот е допустим при наличието на обоснования от ищците правен интерес въз основа на твърдението, че притежават различно от спорното, право върху целия имот на основание наследствено правоприемство /видно от исковата молба и уточнителната такава/.

По предявения иск по чл. 108 ЗС пасивната легитимация е обоснована с упражняваната от ответницата фактическа власт върху имота, собственост на ищците на твърдяното от тях основание – наследствено правоприемство. Уважаването на този иск предполага произнасяне както по твърдяното от ищците вещно право /в установителната част на решението/, така и по отричаното от тях, претендирано от ответницата право, предмет на представения от нея констативен нотариален акт – в осъдителната част на решението, ако съдът приеме, че то не съществува. При същата хипотеза ще бъде уважен и отрицателния установителен иск срещу ответницата, т. е. произнасянето по който и да е от двата иска би довел до осъществяване на търсената от ищците защита. Това обосновава недопустимост на обективното им кумулативно съединяване в едно производство, поради което и съдът е следвало да даде указания на ищците да конкретизират предявените искове с оглед търсената защита на нарушеното им право въз основа на твърденията им в исковата молба. Когато ищецът се позовава на свое самостоятелно право, което се оспорва, той разполага с възможност да предяви и положителен установителен иск за собственост или осъдителен по чл. 108 ЗС. Когато той е преценил, че претендираното от него право се нуждае от по-интензивен способ на защита и предявил ревандикационен иск, за него не е налице правен интерес от предявяване едновременно, при условията на кумулативност, и на установителен иск за собственост на същия имот /положителен или отрицателен/, тъй като с уважаването на иска по чл. 108 ЗС, съдържащ две искания – ищецът да бъде признат за собственик на спорния имот и за осъждане на ответника да му предаде владението върху него /ТР №4/2014 год. на ОСГК ВКС т. 2А/, се установява със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ищецът притежава правото на собственост върху имота, респ. че той не принадлежи на ответника.

Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за наличието й при всяко положение на делото, което в случая не е изпълнено както от първоинстанционният, така и от въззивният съд, който не е изпълнил служебното си задължение да следи за спазване на съществените процесуални правила при обжалването на първоинстанционното решение. Поради това постановеното въззивно решение по така предявените обективно съединени искове е недопустимо, което налага неговото обезсилване и връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания за отстраняване нередовността в исковата молба, съобразно горните съображения с оглед уточняване от ищците на предявения иск за собственост съгласно избрания от тях способ на защита на правото им. Въведеното с чл. 6 ГПК диспозитивно начало предпоставя обема и интензивността на търсената защита от волята на ищеца, независимо от служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия при разглеждане на делото с оглед обезпечаване постановяването на допустим съдебен акт.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

За придобивната давност върху имот, частна държавна собственост.

Прието е, че към момента на висящността на въззивното производство по спора пред Конституционния съд на Република България е било образувано /на 22.07.2021 год./ производство по искане за обявяване на противоконституционността на пар. 1, ал. 1 ЗД на ЗС и на пар. 2 ЗР на ЗИ на ЗС. При това положение и с оглед приложението на този закон, при наличието на предвидените в чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК предпоставки, предвиждащи спиране на производството, въззивният съд постановил решението си на 20.01.2022 год., т. е. преди постановяване на решение №3/24.02.2022 год. по к. д. №16/2021 год. на КС на РБ, с което приложеният от въззивния съд закон е обявен за противоконституционен. Това обстоятелство е обусловило извод за вероятна недопустимост на въззивното решение.

Изложените съображения са свързани и с разрешението по т. 1 на ТР №1 от 9.07.2019 год. по т. д. №1/2017 год. на ОСГТК на ВКС по въпроса за вида порок на въззивното решение за случаите, когато основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране е възникнало до момента на постановяване на въззивния акт, но въпреки това в нарушение на това правило висящността на преюдициалния спор не е зачетена от решаващия съд. В този тълкувателен акт е прието, че при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване – в случаите, когато резултатът по обуславящото дело е от значение за допустимостта на иска по обусловеното), с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото дело.

Аналогично на горното разрешение следва да се приеме, че и при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК е налице процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск по обусловеното дело – допуснато Конституционния съд разглеждане по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон, тъй като въззивният съд не може да не зачете действието на решението на КС, обявяващ противоконституционността на приложимата по делото разпоредба. Правният ефект на това решение е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила. От този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба, както се сочи в мотивите на решение №3/28.04.2020 год. по к. д. №5/2019 год. на КС на РБ.

От значение за приложението на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК и съответно за допустимостта на въззивното решение е въпросът относно предмета на решението на КС №3/24.02.2022 год. по к. д. №16/2021 год. – с него са обявени за противоконституционни разпоредбите на пар. 1, ал. 1 ЗД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006 год. посл. доп. ДВ бр. 18/2020 год. и на пар. 2 ЗР на ЗИ на ЗС /ДВ бр. 7/2018 год./. Приложението на този закон попада в предмета на спора по настоящото дело с оглед релевираното от ответниците по иска възражение за придобивна давност.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства? (По установителен иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК за това, че ищеца не дължи ответника „Електроразпределение Север” АД сума, представляваща начислена ел. енергия – фактурирана от ответника сума след процедура по корекция)

Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Съдебният състав е приел, че пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства.

Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт.

Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.

Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица/ като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 ГПК от 1951 г. /отм./ и съответно чл. 235 и чл. 12 ГПК от 2007 г. В заключение съдебният състав е приел, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт. Настоящият съдебен състав възприема тази практика на ВКС.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

От кой момент започва да тече и кога изтича срокът за касационно обжалване при образувана процедура по предоставяне на правна помощ?

Съгласно чл. 283 във връзка с чл. 259, ал. 2 и ал. 3 ГПК срокът за касационно обжалване се прекъсва с подаване на молба за правна помощ. Новият срок за обжалване започва да тече от датата на влизане в сила на акта, с който се отказва предоставяне на правна помощ. Срокът изтича в работен ден и този извод е в съответствие с разпоредбата на чл. 60, ал. 6 ГПК. Разпоредбата предвижда, че когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Как се определя масата по чл. 31 ЗН при заявено искане за намаляване на частно завещателно разпореждане; какво имущество се включва в нея и към кой момент се оценява?

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

За определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД
За определяне съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Когато съсобственик допусне друг съсобственик да строи в имота за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградата, може ли същата да бъде придобита по давност?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Когато собственикът на земята допусне трето лице да строи в имота му за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградата от това трето лице, възниква разделна собственост, тъй като третото лице придобива сградата по давност. Това разрешение следва да намери приложение и в хипотеза, когато тези отношения са възникнали между съсобственици.

При предварително разпределено владение от различни съсобственици на отделни сънаследствени имоти помежду им, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл. 79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение само за него и само по отношение на разпределения в дял имот. Предаването на фактическата власт при съгласие на сънаследниците не предполага специална форма, каквато обективното ни материално право предвижда за разпоредителните действия с право на собственост.

Когато съсобственик допусне друг съсобственик да строи в имота за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградата, същата може да бъде придобита по давност. При наличие на уговорка между съсобствениците и постигнато съгласие за предаване на фактическата власт върху построеното, тя има характеристиките на владение.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по незаявени в жалбата доводи и да приема за недоказани факти и обстоятелства, които не са заявени като спорни между страните?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение обаче правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации – тя може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт.

Когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да установи различна фактическа обстановка и въз основа на нея да пререши спора само в случаите, когато е длъжен да действа служебно. Когато няма такова задължение той е ограничен от заявеното в жалбата съгласно изричната разпоредба на чл. 269, ал. 2 ГПК.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

За преценка за допустимост на въззивното решение, т. е. дали въззивният съд се е произнесъл по материалноправния спор, въведен с основанието и петитума на исковата молба. (По установителен иск за право на собственост)

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Въззивният съд като инстанция по същество на спора следва да се произнесе само в пределите на търсената защита. В практиката на ВКС трайно и непротиворечиво се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато е постановено по непредявен иск – когато съдът не е разгледал релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от страните, а в противоречие с диспозитивното начало е основал решението си върху други, незаявени по надлежния ред факти. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, доколкото и ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя. Когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът, в нарушение на принципа на диспозитивното начало, се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск.

Вещното право на собственост може да бъде придобито само на едно придобивно основание, поради което, при едновременно позоваване на деривативно (чрез частно или универсално правоприемство) и оригинерно (напр. давност) придобивно основание, това може да стане само при условията на евентуалност, като деривативното основание е главно, а оригинерното – евентуално, независимо как ищецът ги е предявил. Спорният предмет обхваща само заявеното от предявилото иска лице основание за придобиване на спорното право, но не и всяко друго правно основание, на което същото право би могло да бъде придобито, и съдът не може да признае съществуването на спорното право на основание, различно от въведеното в спорния предмет с исковата молба, дори да установи, че такова основание действително съществува. Ако е заявено от ищеца като придобивно основание само давностно владение, а съдът установи, че ищецът вече е придобил правото на собственост на деривативно основание, то искът за собственост, основан на давностно владение, би бил неоснователен, защото правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това право на друго правно основание.

В случая, обаче, ищците не поддържат нито едновременно осъществяване на две правни основания за придобиването – деривативно придобиване (чрез правоприемство дела на друг сънаследник поради отказ от наследство от последния), и оригинерно придобиване (поради давностно владение дела на друг сънаследник), нито са посочили тези две придобивни основания в условия на евентуалност, а твърдят само придобиване дела на Л. И. по давностно владение с начало 24.09.1999 г. Фактът на направения отказ от наследство от последната е сочен само в контекста на основание за начало на давностно владение от страна на сестра й Л. Ф., изключващо владението на Л. върху своята наследствена 1/2 ид. ч. от реституираните имоти, но не и като самостоятелно придобивно основание за Л. Ф. (наследодателя на ищците). Не събраните доказателства определят основанието на иска, а твърдените от ищеца факти, от които извлича придобивното си основание на правото на собственост, определят предмета на делото и на доказване. Съдът дължи произнасяне само по посоченото от ищеца основание за придобиване правото на собственост, като за непредявените основания, ако има такива, ищецът може да предяви нов иск, понеже те няма да бъдат обхванати от силата на присъдено нещо. За разлика от ищеца, ответникът при иск за собственост, е длъжен да изчерпи всички свои възражения срещу предявения иск, тъй като непредявените такива се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението, аналогично и ответникът по отрицателен установителеун иск за собственост следва да посочи всички придобивни основания, на които правото му на собственост то е могло да се породи, като незаявените се преклудират

Terms

Българското прецедентно право