Dictum – “ГПК” Плюс – 31 август 2023 г.

Съдът назначава експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които няма (чл. 195 ГПК), като назначаването на вещо лице няма за задача да замести страните в действията им по посочване и представяне на доказателства (чл. 156 ГПК).

Съдът не е обвързан да възприеме заключението на вещото лице, дори то да не е оспорено от страните, а (като всяко доказателствено средство) дължи да го обсъди наред с останалите доказателства и във всички случаи следва да мотивира оценката си.

Ответникът трябва да въведе в процеса всички основания, на които е могло да се породи оспореното право на собственост, т. е. всички факти с правопораждащо значение.

Плановете, в частност – регулационните, наред с документите за собственост, имат основно значение при установяване на техническите характеристики на недвижимите имоти (местонахождение, площ, граници и вид). Регулационните планове имат и съществено значение при разрешаването на въпроса за собствеността върху имотите, предмет на регулация, обусловено от прякото отчуждителното действие на плана или липсата на такова – съгласно нормативното разрешение към съответния времеви момент.
Планът, на който се позовава общината е одобрен при действието на ЗТСУ (в сила от 01.06.1973 г. до 31.03.2001 г.). При действието на ЗТСУ /отм./ пряко и непосредствено вещно-правно отчуждително действие имат дворищно-регулационните планове, тъй като съгласно чл. 110, ал. 1 ЗТСУ /отм./ недвижимите имоти (местата със сградите, постройките, съоръженията, трайните насаждения и другите подобрения в тях), придадени от парцела на едно лице към парцели на други физически или юридически лица, се смятат за отчуждени от деня на влизане в сила на дворищно-регулационния план; изплащането на паричното обезщетение, респ. – получаването на имотно такова, не е елемент от фактическия състав на отчуждаването на части от един имот, които се придават към друг с този вид планове.
Не така стои въпросът с отчуждителното вещно-правно действие на регулационните планове, с които се отреждат имоти за държавни или обществени нужди/мероприятия по чл. 22 ЗТСУ /отм./. Тези планове нямат пряко отчуждително действие поради предвидените специални процедури по отчуждаването на имотите и обезщетяване на собствениците. За настъпването на вещно-правното действие на план по чл. 22 ЗТСУ /отм./ следва да е налице влязла в сила заповед на компетентния орган за отчуждаването по чл. 95 ЗТСУ /отм./. Сама по себе си заповедта, с която се одобрява застроителен и регулационен план по чл. 22 ЗТСУ /отм./ няма непосредствено отчуждително действие и не представлява годно придобивно основание в полза на общината.

Заповедта по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, с която се определят необходимите площи за изграждане на техническа инфраструктура – публична собственост, има отчуждително действие за частите от урегулираните имоти, отстъпени на общината.

Разпоредбите на пар. 7, ал. 1, т. 3 ПЗР ЗМСМА и пар. 42 ПЗР ЗОС са част от регламентацията на процеса на отделяне на общинската собственост от държавната, започнал при действието на Конституцията на Република България (в сила от 13.07.1991 г.) с влизането в сила на ЗМСМА (ДВ, бр. 17 от 17.09.1991 г.). Разпоредбата на пар. 7 ПЗР ЗМСМА урежда преминаването на определена категория недвижими имоти от собственост на държавата в собственост на общините въз основа на определени техни физически, икономически или други признаци, обуславящи най-общо задоволяване на потребностите на населението от съответната община. Конкретно хипотезата на т. 3 предвижда на това основание да станат общинска собственост незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити от държавата чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици. По-късно приетата разпоредба на пар. 42 ПЗР ЗОС урежда преминаването в собственост на общините на застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на нормата подробни градоустройствени планове.
Общото и в двете норми е, че фактическите състави на тези транслативни основания на първо място изискват съответният недвижим имот да се е намирал в патримониума на държавата.

В практиката на ВКС последователно се приема, че актовете за общинска собственост (АОС) се ползват с доказателствена сила съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за общината (чл. 5, ал. 3 ЗОС). Правото на собственост възниква с реализиране на фактическото (каквото в случая не е удостоверено) и правно основание за придобиване. При оспорване АОС няма самостоятелно доказателствено значение, че имотът е общинска собственост, без по делото да се докаже основанието за възникването й, което е в тежест на общината