Dictum – “ГПК” Плюс – 24 август 2023 г.

За изхода на конкретно повдигнатия процесуален спор в случая е от значение разрешаването на въпросите за вида на установената в чл. 113 ГПК подсъдност и обхвата на правомощията на първоинстанционния съд по чл. 119, ал. 3 ГПК, в новата им редакция от ДВ, бр. 65/2018 год., съответно относно характера на производствата по чл. 439 ГПК, образувани по искови молби на длъжници, чиито задължения произлизат от договор за банков кредит.

Съпоставката на посочените разпоредби с текста им преди измененията на ГПК от 2018 г. не оставя съмнение, че в действащата редакция процесуалният закон установява императивно местно компетентните съдилища по исковете на и срещу потребители. Както е посочено в самите мотиви към предложението на ВСС за приемане на посочените законодателни изменения, „с предвиждането на задължителна подсъдност по постоянен адрес/седалище на потребителя или доставяне на потребителската услуга би се гарантирало ограничаване на разходите на икономически по-слабия субект в спорното правоотношение, както и би довело до по-равномерно разпределение на делата между съдилищата в страната. Новата редакция на чл. 119, ал. 3 ГПК е ясна и недвусмислено сочи, че възражение за неподсъдност на делото по чл. 113 може да бъде повдигнато и служебно от съда до приключване на първото по делото заседание. Установеното правомощие кореспондира напълно и е логично обосновано с оглед целта на извършените законодателни изменения.

Съдът е задължен да следи служебно за спазване на установената местна подсъдност по чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 ГПК и той може да повдига служебно този въпрос до приключване на първото по делото заседание в първата инстанция. Възражение за неподсъдност на спора от страна на ответника е необходимо единствено за останалите случаи, извън предвидените в тази разпоредба. Съдът е длъжен да предостави възможност на ищеца да направи избор само в хипотеза, в която законът предвижда алтернативни възможности за подсъдност, като например в случая на чл. 115, ал. 2 ГПК. Установената подсъдност за потребителите има изричен и императивен характер – по настоящия адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния.

Относно характера на производствата по чл. 439 ГПК, образувани по искови молби на длъжници, чиито задължения произлизат от договор за банков кредит няма колебания в установена съдебна практика. Съобразно ЗЗП, само основанието за възникване на вземането е от значение за качеството потребител на едно физическо лице. Липсва неяснота относно приложението на чл. 113 ГПК вр. чл. 439 ГПК, доколкото новонастъпилите правопогасяващи факти по чл. 439 ГПК са именно по отношение на вземането на взискателя, за което е издадено изпълнителното основание и което е предмет на изпълнителното производство.