Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021
Относно предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт, смърт на техни близки на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на такова обезщетение.
Съгласно задължителните за съдилищата разрешения, изложени в т. 1 Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/25. V. 1961 г. и Постановление №5/24. ХІ. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че: Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци; В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/61 г. и №5/69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
От посочените в мотивите на Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение; Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка; Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление №4/25.V.1961 г. и Постановление №5/24. ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд; Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, следователно – и за братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците; При преценката за наличието им в тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка; Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Относно съобразяването на всички критерии за определяне размера на обезщетението, включени в понятието за справедливост, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, основани на установени по делото конкретни факти, както относно определяне степента на приноса на пострадалия и съпоставянето му с поведението на делинквента, с оглед предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното обезщетение.
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно пътнотранспортното произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и правнорелевантните факти, от които да изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи и във връзка с това трябва ли съдът в мотивите си да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?
В кои случаи допуснатото от пострадалия при пътнотранспортно произшествие нарушение на установените правила води до съпричиняване на вредоносния резултат по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и при направено възражение за наличието на такова как се разпределя доказателствената тежест между страните в производството и въз основа на какви критерии следва да се определи размера на съпричиняването?
Предвидените лимити за отговорността на застрахователите по риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите могат ли да служат като критерий при определянето на социално икономическата обстановка в страната и за ориентир за стандарта на живот?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК съдът трябва да посочи в решението си какво постановява по съществото на спора, а по силата на ал. 2 от същата разпоредба е задължен да изложи мотиви към решението, в които да бъдат посочени исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Това означава, че съдът на първо място трябва да установи какъв е предмета на повдигнатия пред него спор, който съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК се определя от страните, чрез наведените от тях по реда на чл. 8, ал. 2 ГПК факти, твърдения, доводи, възражения и искания, като по този начин определи и предмета на доказване по чл. 153 ГПК. За да разреши спора между страните съдът трябва да установи кои от сочените от страните факти съществуват в действителността и съответно доколко обосновават доводите, възраженията и исканията на страните.
Това установяване се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право.
Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях.
При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право.
При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда.
Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението.
Цялата дейност на съда по определянето на предмета на спора, анализа на относимите доказателства и приетите за установени въз основа на него фактически констатации, както и следващите ги действия по определянето на приложимите към спора правни норми и приложението им към фактическите констатации намира израз в мотивите, които съдът е задължен да изложи към своето решение, независимо от това дали се касае до първоинстанционно или въззивно такова.
Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството.
От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Наред с това мотивите следва да са кратки-раздел I, т. 3 ППВС №1/13.07.1953 година.
Затова не е задължително в тях съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод, за това че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане.
В този случай вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на делинквента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. Причинената вреда обаче трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на делинквента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на делинквента и вредата.
При това не е задължително действията на делинквента и на пострадалия да се намират в причинна връзка едно с друго, а могат да се проявяват и самостоятелно, но задължително следва да доведат до настъпването на една обща и неделима вреда. В случаите на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е възможно деянието на делинквента да е обусловило това на увредения, като го е предхождало и е било условие за неговата реализация или пък обратно, деянието на увредения да предхожда това на делинквента или двете да се проявят едновременно. Във всички случаи действията на делинквента и на увредения, които са довели до настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това.
За наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 ППВС №17/1963 година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.
Поради това не всяко действие или бездействие на увредения водят до съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само онези от тях, които са в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД възлага на увреденото лице задължението да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за делинквента и не може да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от непозволеното увреждане.
Касае се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 ГПК съдът не е задължен да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от самата разпоредба на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че обезщетението може да бъде намалено, а не че се намалява задължително.
С оглед на това, за да бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването.
В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства. Срещу въведеното в процеса от ответника възражение за съпричиняване ищецът може да реализира защитата си с твърдението, че липсва причинна връзка между неговото действие или бездействие и настъпилите вреди, в който случай доказателствената тежест за установяване на причинната връзка се носи от ответника. Обратно, когато от данните по делото се установява наличието на така причинна връзка ищецът може да релевира доводи, че ако не бе извършил действието или не бе допуснал бездействието би претърпял по-големи вреди, в който случай той носи доказателствената тежест за установяване на това твърдение.
При това следва да се има предвид, че доказателствената тежест не представлява задължение за представяне на доказателства, а е задължение да бъдат понесени неблагоприятните последици от това, че даден факт или обстоятелство не е установено от събраните по делото доказателства.
Намаляването на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното увреждане.
Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях.
Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на делинквента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно.
Този критерий обаче сам по себе ни е неприложим в случаите, когато се касае за състави на непозволеното увреждане, които не изискват виновно поведение от страна на делинквента, а и както се посочи по-горе, поначало вината на увреденото лице е без значение за настъпването на фактическия състав на съпричиняването, като намаляването на обезщетението не представлява санкция за неправомерно поведение на увредения.
Освен тези два критерии, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат.
Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така ако е налице субективен елемент трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на делинквента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината.
Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай може да бъде по-голям от този на делинквента.
Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД делинквентът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Това обезщетение обхваща както имуществените вреди, в двете им разновидности-причинени вреди и пропуснати ползи, така и неимуществените вреди. Не съществува задължение обезщетението за всички тези вреди да бъде искано в едно и също производство. Възможно е всяка една от вредите или част от тях да бъде търсена в отделно производство. В този случай вредите и техния размер ще подлежат на доказване в това производство, в което се търсят. Общото между тези производства е основанието пораждащо отговорността на делинквента за вреди. Чрез установяването на това основание се констатира не само съществуването на юридическите факти, от които то произтича, но и наличието на задължението на делинквента да обезщети всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от него.
Затова, когато са претендирани само част от вредите, влязлото в сила решение по този иск се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса за наличието и обема на отговорността на делинквента, който въпрос е относим не само до претендираните в конкретното производство вреди, но и до всички останали такива, които са в причинна връзка с увреждането.
Наред с това предявяването на иск само за част от вредите от непозволеното увреждане е аналогично с частичния иск, поради което страните по правоотношението са обвързани от даденото с решението разрешение на въпроса за наличието и обема за отговорността на делинквента. Затова ако в първоначалното исково производство не е направено възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД или същото е оставено без уважение, такова възражение не може да се прави в последващото производство за обезщетяване на останалите вреди от непозволеното увреждане. Съответно когато възражението е било уважено то страните са обвързани от посочения в съдебното решение размер на съпричиняването и в производството по обезщетение на останалите вреди.
Въведените с разпоредбата на чл. 492 КЗ минимални застрахователни суми (лимити на отговорността) по задължителната застраховка гражданска отговорност“ на автомобилистите възпроизвежда установените с чл. 9 Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключването на такава застраховка минимални размери на застрахователните суми. Видно от текста на Директивата страните-членки могат да установяват по-високи минимални застрахователни суми да посочената задължителна застраховка, но не и по-ниски от предвиденото в нея. Тези лимити са от значение за определяне на възможния максимален размер на отговорността на застрахователя при предявен срещу него пряк иск за вреди.
Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска гражданска отговорност“ съдилищата трябва да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер.
При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
Terms