Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2020
За допустимостта на иск с правно основание чл. 155, т. 3 ТЗ в хипотеза на смърт на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството при бездействие на неговите наследници.
При смърт на едноличния собственик на капитала, който е и управител на едноличното дружество с ограничена отговорност, и при бездействието на наследниците му по смисъла на чл. 157, ал. 1, пр. последно ТЗ, дружеството се прекратява по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ вр. чл. 154, ал. 1, т. 5 ТЗ, т. е. – по иск на прокурора.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Дали съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, следва да се съобрази с указанията, съдържащи се в Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС (т. 11), и да обсъди всички конкретни съществуващи обстоятелства и въз основа на общата им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?
Дали в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се включват, на основание чл. 429 КЗ, лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от увреденото лице до изплащане на обезщетението?
Съгласно Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС (т. 11), при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при причиняването на смърт са посочени възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. Задължението за установяване и посочване на конкретните обективно съществуващи обстоятелства е поради това, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, а понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Въз основа на оценката на конкретните обстоятелства съдът заключава какъв размер обезщетение по справедливост да присъди, за да се постигне пълно обезщетяване на действителните вреди, резултат на увреждането. Трайно и непротиворечиво в практиката на Върховния касационен съд се поддържа, че при приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът е длъжен да анализира и извърши комплексна оценка на обстоятелствата по делото, за да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост.
В хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в застрахователната сума по чл. 429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респективно предявяване на претенцията на увреденото лице пред застрахователя. След предявяване на претенцията по чл. 498 КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл. 496 КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано с изпадане на застрахователя в забава (чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ), в който случай той дължи лихва за собствената си забава.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Дължи ли се уговорена неустойка за забава за неизпълнение на договорно задължение, ако страната, която я претендира, не е оказала необходимото съдействие за изпълнение на задължението на насрещната страна?
Никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение и кредиторът не би могъл да претендира неустойка за договорно неизпълнение от длъжника, ако самият той не е оказал нужното съдействие на длъжника за изпълнение на задължението му.
Съгласно трайната съдебна практика по приложението на 389 ГПК в това производство съдът е длъжен да извърши проверка за вероятната основателност на иска, без да навлиза по същество на спора и ако прецени, че представените доказателства не са достатъчно убедителни, какъвто е и конкретния случай, обезпечението следва да се допусне при определяне на подходяща гаранция, т. е. в хипотезата на чл. 391, ал. 2 ГПК, чиито размер се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – за съпричиняването на уврежданията от малолетно дете, превозвано в автомобил без поставен обезопасителен колан.
Трябва ли приносът на увреденото лице да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия, в резултат на което да е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Каква е минимално необходимата/достатъчна форма за признание на вземане на кредитора от длъжника, за да се приеме, че същото е породило правното си действие по отношение на дължимостта, давността и другите факти и във връзка с това по какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда? Длъжен ли е въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице по делото, дори да не възприема изцяло констатациите му, но в съвкупност с останалите доказателства и може ли констатация за липсата на съдебно-счетоводна експертиза да е основание за отхвърляне на иск, или ако е считал така съдът е следвало да прояви активност?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставените въпроси:
В случаите когато за разрешаването на спорен в съответното производство въпрос се изискват специални знания съдът може служебно да назначи вещо лице и без направено от страните или някоя от тях искане в тази насока. При наличие на такова правомощие съдът не може да уважи или отхвърли иска поради това, че този въпрос не е бил разрешен по делото защото заинтересованата от това страна не била поискала назначаването на вещо лице да разрешаването му, поради което твърдението й било останало недоказано. Съгласно чл. 202 ГПК съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В случай, че същото е неясно съдът може да назначи повторна експертиза, а ако е непълно-допълнителна такава. При сложност на въпросите може да разшири състава на допусната по делото експертиза. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви-защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си. Съдебното решение не може да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства. Възможно е част от тези доказателства да не бъдат възприети от съда, доколкото противоречат на заключението на изслушаната и приета по делото експертиза, но това трябва да бъде изрично посочено в мотивите към съдебното решение, като се посочат конкретните причини даденото доказателство да не бъде възприето от съда.
По отношение на първия въпрос отговорът следва да бъде даден като се има предвид предмета на конкретния спор по делото, а именно като се държи връзка между признаването на спорното задължение и последиците от това признаване по отношение на изтеклата погасителна давност и отказът от същата. страните по спора споразумение. В този смисъл трябва да се има предвид посоченото в решение №186/19.06.2013 година, постановено по гр. д. №927/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., че възражение за изтекла погасителна давност може да бъде направено в случай, че кредиторът по вземането претендира изпълнението му. По аргумент на противното от чл. 113 ЗЗД отказ от погасителна давност може да бъде направен само след изтичането й. Същият означава, че длъжникът не желае да се ползва от правните й последици и не противопоставя възражение на кредитора за такава. Както е посочено в цитираното решение няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност, било относно цялото парично задължение, било само за част от него. За разлика от неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ процес, което може да е със знание или без знание за правните последици (резултатът и в двата случая е един и същ), отказът преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици. Наред с това задължението, по отношение на което се прави отказа следва да бъде индивидуализирано. Паричното задължение може да бъде определено по най-различни начини, но не може да бъде индивидуализирано без посочване на размера му като стойност. По тези причини не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. Във всички случаи отказът от правото на погасителна давност, както и признанието на вземането трябва да бъдат насочени към кредитора-ТР №4/14.10.2022 година, постановено по тълк. д. №4/2019 година на ОСГТК на ВКС. Отказът от давност, заявен пред трети на правоотношението лица, няма правно действие, тъй като те не могат да претендират изпълнение на задължението.
Както е посочено по-горе отказът може да бъде изричен или мълчалив. Във всички случаи обаче трябва да бъде възможно задължението, по отношение, на което той се прави да може да бъде индивидуализирано. Когато се касае за мълчалив отказ, то вземането се индивидуализира чрез предявената от кредитора срещу длъжника претенция за изпълнение на същото. Такъв ще е случаят и когато се касае до изричен отказ, в който случай към претенцията на кредитора се прибавя и изявлението на длъжника, че не желае да се ползва от последиците на давността по отношение на това му задължение. Отказът от изтекла погасителна давност може да бъде оформен и в писмена форма. В този случай документът съдържа признание от страна на длъжника за съществуване на претендираното от кредитора вземане. Само по себе си обаче това признание не може да породи последиците на отказ от последиците на изтеклата давност, а трябва да бъде направено и изявление за такъв отказ, било чрез изричното му посочване, било чрез поемането на задължение за изпълнение при определени условия.
Във всички случаи отказът от изтекла давност съдържа в себе си и признание на длъжника за съществуване на задължението му. За да поради това признание действие вземането, за което същото се отнася трябва да бъда индивидуализирано. За да е направено това не е необходимо да бъдат посочени всичките му индивидуализиращи признаци, а само основните му такива. Задължението трябва да бъде посочено по такъв начин, че да е ясно кое точно задължение се признава, като пропускането на някой или на част от индивидуализиращите го елементи е без значение, ако останалите посочени такива са достатъчни за индивидуализиране на задължението, а останалите могат да бъдат установени при наличието на спор между страните. В случаите когато се касае за парични задължения е необходимо, както се посочи по-горе, да се посочи размера на същите, а когато отказът е за част от задължението трябва да става ясно каква е тази част. Когато отказът е документиран в нарочен документ, то точната индивидуализация на вземането е възможно да бъде установена и чрез тълкуването му при спазване на правилата на чл. 20 ЗЗД. При наличието на спор разрешаването на въпросите за това извършен ли е отказ от изтекла погасителна давност и настъпили ли са правните последици от него се разрешават от съда. В този случай съдът преценява дали признанието на длъжника на задължението, за което е извършен отказа е достатъчно индивидуализирано с оглед на събраните по делото доказателства, като за определянето на размера му и за ограничаването му от други вземания между същите страни може да бъде използвано и заключение на вещо лице.
По отношение на втория въпрос е формирана съдебна практика, съгласно която в случаите когато за разрешаването на спорен в съответното производство въпрос се изискват специални знания съдът може служебно да назначи вещо лице и без направено от страните или някоя от тях искане в тази насока. При наличие на такова правомощие съдът не може да уважи или отхвърли иска поради това, че този въпрос не е бил разрешен по делото защото заинтересованата от това страна не била поискала назначаването на вещо лице да разрешаването му, поради което твърдението й било останало недоказано. Съгласно чл. 202 ГПК съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В случай, че същото е неясно съдът може да назначи повторна експертиза, а ако е непълно-допълнителна такава. При сложност на въпросите може да разшири състава на допусната по делото експертиза. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви-защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си. Съдебното решение не може да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства. Възможно е част от тези доказателства да не бъдат възприети от съда, доколкото противоречат на заключението на изслушаната и приета по делото експертиза, но това трябва да бъде изрично посочено в мотивите към съдебното решение, като се посочат конкретните причини даденото доказателство да не бъде възприето от съда.
Terms