Dictum – “ГПК” Плюс – 1 август 2023 г.

1. По материалноправния въпрос, свързан с тълкуването на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съдът изхожда от разясненията в т. 9 ППВС №1/28.05.1979 по гр. д. №1/79 г., че недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Чрез реституцията на полученото по чл. 59 ЗЗД се изпълнява задължение, произтичащо не от съгласуваната воля на страните по правоотношението, а от закона. Константната практика на ВС и ВКС е извела като несъмнени елементи от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД обогатяване за чужда сметка, свързано с обедняването на друго лице; липсата на основание за такова обогатяване и отсъствие на други правни искове за защита на обеднелия. Без значение за обогатяването по см. чл. 59 ЗЗД е това, дали действията са виновни или не, добросъвестни или не, извършени с намерение за обогатяване или не. До обогатяване може да се стигне при увеличаване на актива, при намаляване на пасива, при спестяване на разходи, които трябва да понесе обогатилия се при обичайно ползване на имуществото си. Във всички случаи, при неоснователното обогатяване се изключва изобщо субективният елемент – намерение да се управлява чужда работа (интереса на обогатилия се); ирелевантни са причините, поради които настъпва обедняването, вкл. обеднелият би могъл да обеднее и заради своя собствена грешка. Извършването на действия в чужд интерес или едновременно в чужд и свой интерес е от значение при гестията (уредените в трите хипотези на 61 ЗЗД преки претенции), не и при неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който иск е уреден като субсидиарен (т. 8 и т. 12 Постановление №1/28.05.1079 г. по гр. д. №1/1979 г. на Пленума на ВС на РБ.). В хипотезата на чл. 61, ал. 3 ЗЗД, изискването за предприемане на работа в чужд интерес не отпада – може да е само в интерес на доминуса или наред с това и в интерес на гестора. Изричното противопоставянето на заинтересованото лице e от значение за дължимото обезщетение – като при неоснователно обогатяване, но не определя самото правоотношението като такова по неоснователно обогатяване (в този смисъл и доктрината – срв. Г., Ч. „Неоснователно обогатяване, изд. „Ф.“ 2011 г., стр. 188: „различието между двата института /неоснователно обогатяване и гестия/ не може да се разколебае от правилото на ал. 3 от чл. 61 ЗЗД“).

Работата е чужда, когато ефектът от нея довежда до задоволяване на чужд интерес. Това означава, че в случай, че извършителят на работата сгреши и помисли, че неговата собствена работа е чужда, тогава гестия ще е изключена, защото няма да е налице обективният интерес, който той задоволява с работата си. Също така, ако помисли, че чуждата работа е негова собствена, тогава пък липсва субективният елемент, че се услужва на чужд интерес. Който води чужда работа, но я мисли за своя, не е управител на чужда работа и в този случай, ако се стигне до фактическо разместване на имущество, ще е налице отговорност по чл. 59 ЗЗД за „мнимия” носител на интереса, доколкото са осъществени елементите от фактическия състав на правната норма. Така, при подобрение на чужд имот от държател или лице, което е нито владелец, нито държател, който не действа в чужд интерес, при което се достигне до обогатяване на собственика за сметка на подобрителя, свързано с обедняването на последния и липсата на основание за такова обогатяване, обеднилият се разполага с право да получи обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Той има право на по-малката сума измежду сумата, с която сам се е обеднил (извършените разходи за и към момента на строителството, а не стойността на строителството към този или друг момент) и тази, с която собственикът се е обогатил (увеличената стойност на имота в резултат на съответната дейност към постановяване на решението), без да има условие строителната дейност да е извършена в интерес на собственика на имота. Нужно е обективно увеличаване на стойността на имота, което се установява след съпоставка каква би била цената на имота с и без подобрението (ППВС №6/27.12.1974 г. по гр. д. №9/1974 г.), като е възможно при установени разходи, те да не са довели до увеличаване стойността на имота.

2. По процесуалноправния въпрос трябва ли въззивната инстанция да уведоми страните за приложимата към спора материалноправна норма, когато променя квалификацията, дадена от първостепенния съд, при действието на ГПК от 1952 г. /отм./,, в редакцията му към 2007 г.:

Към 2007 г. в действие е ГПК от 1952 г. /отм./,, който в чл. 108, ал. 1 ГПК предвижда задължителност на устния доклад на съдията в първата инстанция, с който се изяснява предмета на спора и се обръща внимание на страните върху попълване на делото с доказателства. Неизпълнението на това задължение на съда, както е изяснено в ТР №1/04.01.2001 г. по т. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, не задължава въззивният съд да го повтори, а е извинителна причина за несвоевременно попълване на делото с доказателства и основание, при обжалване и отмяна на решението, след представяне на тези доказателства, за неприлагане на санкцията по чл. 65 ГПК /отм./. В отменения кодекс не са уредени преклузивни срокове за въвеждане на релевантни факти и за сочене на доказателства. Когато въззивният съд квалифицира иска различно от първостепенния съд и в същото време страните преди това не са имали възможност да вземат отношение по приложимата материалноправна норма (по техни доводи или възражения в първа или въззивна инстанция), те могат да сторят това с касационна жалба или отговора към нея, когато въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Неправилното подвеждане на спора към относимата материалноправна норма е касационно основание за незаконосъобразност и проверяващата инстанция има възможност да отстрани порока, като вземе предвид съображенията на страните, т. е. само по себе си неизвестяване на страните преди постановяване на въззивното решение, че квалификацията на спора, дадена от въззивния съд се различава от тази на първостепенния, не съставлява съществено процесуално нарушение, освен, ако само поради това те не са имали възможност да реализират свои процесуални права.

При отговора на този въпрос следва, също така, да се отчита и спецификата на казуса и дали определянето на точното правното основание на предявения иск е свързано, освен с твърденията относно фактите и петитума на исковата молба, и с установеното по делото, какъвто е случаят с претенции за заплащане на подобрения, извършени в чужд имот. Правната норма, под която следва да се подведат спорните права при подобен казус, съдът може да определи, след като изясни качеството на лицето, извършило подобрението – владелец (добросъвестен или не), държател, гестор, както и вида на предявеното вземане – разноски, подобрение и пр. Тази преценка е невъзможно да се направи преди обсъждане на събраните доказателства, доводи и възражения на страните, което става в съдебното решение. По тази причина и въведените в исковата молба и в хода на процеса твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобрения в чуждия имот, дали с тях твърди, че е увеличена стойността на вещта или, че се касае за разноски, че е налице обогатяване и/или обедняване и пр., са квалификации на страните на спорното право, които не обвързват съда и не го ограничават да даде защита според действително осъщественото правно основание. При подобни казуси на доказване и установяване са всички обстоятелствата, имащи значение за определяне качеството на ищеца и вида на вземането, във всички възможни хипотези. За тях, като подлежащи на доказване и за разпределението на тежестта на доказване, съдът при действието на ГПК от 1951 г., след изменението ДВ бр. 124 от 1997 г., вкл. към 2007 г., не може да дава указания.