Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Допускане за проверка на допустимостта на въззивното решение по иск за установяване на правото на собственост, придобито на основание договор за продажба на имот частна държавна собственост.
Доколкото по смисъла на процесуалния закон (по аргумент от чл. 236, ал. 2 ГПК) „решение представлява диспозитивът на съдебния акт, с постановяването на диспозитив за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, в която е уважен установителния иск на С. А. Г. и А. Г. Ц., следва да се счита, че въззивният съд се е произнесъл по същество по претенцията за придобиване на правото на собственост по давност, уважавайки същата. При касационната проверка за правилността на това произнасяне изложените към това решение мотиви не следва да се третират като произнасяне по иск за собственост, изведен от твърдение за придобиване на вещното право по силата на сделка, а следва да бъдат преценявани единствено от гледна точка на това дали обосновано аргументират извода за основателност на претенцията за придобиване на правото по давност.
С първоинстанционния акт претенцията на ищците е уважена на придобивното основание, заявено като евентуално – изтекла в тяхна полза придобивна давност. Предвид влизането в сила на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и обхвата на въззивното обжалване, очертан с въззивната жалба на Л. Г. З. и Д. С. П., предмет на спора пред въззивния съд е само тази от установителните претенции. Съответно – окръжният съд е следвало да обсъди дали по отношение на С. А. Г. и А. Г. Ц. в отношенията им с Л. Г. З. и Д. С. П. е осъществен фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС. Обсъждане в тази насока, както и произнасяне по оплакванията, заявени с въззивната жалба на Л. Г. З. и Д. С. П. във връзка с иска по чл. 79, ал. 1 ЗС изобщо отсъстват във въззивния акт. Изложените от въззивния съд мотиви свидетелстват за допуснати съществени нарушения на правилата на чл. 6 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Порочните процесуални действия на съда са се отразили на правилността на атакуваното решение, което следва да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което контролът върху правилността на първоинстанционното решение в частта за установяване правото на собственост на ищците спрямо ответниците Л. Г. З. и Д. С. П. върху 1/2 ид. ч. от процесния ПИ следва да бъде упражнен при съобразяване предмета на делото и правомощията по чл. 269 ГПК.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021
За недопустимостта на въззивното решение с оглед задължението на съда да спре производството по делото при наличие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и поставените въпроси относно редовността на исковата молба за парично вземане, предмет на търговски спор, към която не е приложена справка по чл. 366 ГПК.
Съгласно задължителните указания по т. 1 на Тълкувателно решение №1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. В мотивите към т. 1 на тълкувателното решение е разяснено, че връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск, с оглед разпоредбите на чл. 297 – чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Ако съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението да следи във всяко положение на делото за валидността и допустимостта на съдебните актове, съдът следва служебно да селектира жалбата поради вероятна недопустимост на въззивния акт, а при установяване наличието на посочената процесуална пречка, ВКС следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия, с оглед етапа, на който се намира обуславящото дело.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021
За приложението на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характера и тежестта на уврежданията, обстоятелствата, при които са настъпили, интензитета и продължителността на болките и страданията, физическите и психическите последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, а като ориентир за последните – нивата на застрахователно покритие към същия момент. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Обсъждането не може да се състои единствено в изброяване на обстоятелствата, свързани с уврежданията, а същите следва да бъдат преценени и анализирани в тяхната съвкупност.
С оглед изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е постановено в отклонение от практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд, макар да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди, не е оценил в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, като се е достигнало до несъответствие на преценката на съда относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По-конкретно не са отчетени броят и сериозността на получените от ищеца в резултат на произшествието увреждания, проведеното на детето лечение в болнично заведение, интензитетът на търпените от него болки и страдания, ограниченията в движението му вследствие травмите и негативните последици за психиката му с оглед уврежданията му и начина, по който са получени. Следва да се приеме, че в резултат на допуснатите нарушения при приложение на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост дължимото обезщетение по чл. 432, ал. 1 КЗ е било занижено.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
1. Длъжен ли е бил въззивният съд да съобрази всички изложени данни и доказателства по делото и да прецени дали следва да бъдат присъждани разноски на ответника, когато с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото и на иска, който е прекратен като нередовен?
2. Следва ли въззивният съд да потвърди присъждането на разноски на ответника без ответникът да е направил искане, че претендира разноски в съдебното производство, без да е представил списък на разноските, без да е представил договор за правна защита и съдействие с отговора на исковата молба, без да е направил искане за прекратяване на производството по отношение на иска за имуществени вреди, без да изложи собствени мотиви?
3. Какъв следва да е незначителният размер на адвокатското възнаграждение над минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?
4. Следва ли въззивният съд да потвърди определение на първоинстанционен съд, с което са присъдени разноски на ответника без да са съобразени с обема и сложността на извършената дейност на процесуалния представител?
Както е прието в т. 8 на ТР №6/2012 от 6.11.2013г. по тълк. д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. Когато страната не е представила списък по чл. 80 ГПК недопустима съгласно т. 9 от същото тълкувателно решение е единствено молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските. С тази задължителна за съдилищата практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид, че в случая е налице искане за допълване на определение №260175/17.02.2022г. в частта за разноските, а не искане за изменение на определението, доколкото със същото разноски в полза на ответника не са били присъдени, както и обстоятелството, че списък на разноските по делото е бил представен.
Действително съгласно т. 11 на ТР №6/2012 от 6.11.2013г. по тълк. д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. В последващата си практика обаче ВКС приема, че тълкуването касае само случаите, в които делото е приключило след провеждане на открито съдебно заседание и устни състезания, доколкото в мотивите към тълкувателното решение изрично е посочено, че Общото събрание има предвид именно устните състезания като краен момент, в който може да се прави искане за разноски. Когато делото е прекратено в закрито заседание, устни състезания не се провеждат и поради това разрешението по т. 11 Тълкувателно решение №6/ 06.11.2013 г. по тълк. д.№6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо. Приема се, че в подобна хипотеза когато разглеждането на делото приключва в закрито заседание и препис от искането за прекратяването му не е връчен на насрещната страна, тя може да поиска разноски и представи доказателства за извършването им в срока по чл. 248 ГПК. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.
Категорично и последователно ВКС приема в своята практика, че за да се иска заплащането на тези разноски те трябва да са направени във връзка с висящото съдебно производство. Това налага те да са извършени до момента, в който ответникът е узнал за прекратяването на воденото срещу него производство. Отговорността по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК има деликтен характер като е обективна такава за вредите, причинени на другата страна от предявяването на недопустим или неоснователен иск и е ограничена по обем само до заплатените такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат. В тези случаи не е предвидена възможност за пълно или частично освобождаване на ищеца от тази отговорност извън случая по чл. 78, ал. 5 ГПК. Затова ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство като е заплатен пълния размер на уговореното възнаграждение ищецът ще трябва да заплати на ответника пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено същото. Предвид на посоченото при осъществяване на отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът не може да иска тя да се ограничи само до такова за извършените от адвоката до момента на прекратяването на производството действия, в случай че такова заплащане е предвидено в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а съдът не може да присъди на ответника разноски за възнаграждение само за тези действия. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника (оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на жалба), то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК. Правилото е, че се присъждат всички разноски, които са направени, въз основа на доказателствата, за които са представени по делото. Ищецът е дал повод за завеждане на делото, поради което ответникът е направил разходи, за да осигури защитата си
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Фактът на спиране на изпълнителното производство чрез издаване на обезпечителна заповед има ли за последица спиране на производството по обжалване на постановлението за възлагане на имота, сроковете на обжалване на което са изтекли и правото на обжалване на длъжника е упражнено?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Налице ли са предпоставките по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, ако родителят трайно не осъществява контакт с детето си и не му е плащал издръжка в първите години след раждането му, а е започнал да я плаща, след като е бил осъден за това?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Трайното неполагане на грижи за детето и липсата на финансов или друг материален принос за отглеждането му сочи противоправно поведение на родителя и представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения – основание за лишаване от родителски права при условията на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Грижата по смисъла на разпоредбата е съвкупност от действия на родителя, насочени към осигуряване на правилно психофизическо развитие на детето. Родителят, който не упражнява родителските права, но не се възползва от предоставения му режим за лични контакти без основателна причина, не проявява интерес към здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие, и същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски дълг. Недаването на издръжка без основателна причина от пълнолетния и трудоспособен родител е неизпълнение на задължението за материалното осигуряване на детето. В производството за лишаване от родителски права съдът изследва всички обстоятелства, касаещи поведението на родителя, в т. ч. налице ли е основателна причина за трайно пренебрегване на родителския дълг. Когато не е налице такава обективна основателна причина, установяването на която е в тежест на страната, която твърди наличието й, недаването на издръжка за осигуряване живота на детето и трайното неполагане на грижи за отглеждането му сочи дезинтересиране и пренебрегване на родителските задължения.
Terms