Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum “ГПК” Плюс – 10 юли 2023 г.

Поредица Dictum “ГПК – Плюс” – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

По чл. 57, ал. 2 или по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да се квалифицира искът за обезщетение за ползване на семейното жилище от неползващия съпруг, на когото е предоставено ползването на семейното жилище срещу ползващия съпруг, на когото ползването на семейното жилище не е било предоставяно от съда, но той не спазва съдебното решение и отказва да се изнесе от семейното жилище?
Неизпълнението на съдебно решение представлява ли противоправно деяние и подлежат ли на компенсиране и установяване вредите от това деяние в самостоятелно исково производство, когато те не могат да се компенсират в изпълнителното производство по принудително изпълнение на решението?

Когато ползването на семейно жилище, което е съсобствено между съпрузите, е предоставено на един от тях със съдебно решение или постигнато помежду им споразумение при прекратяването на брака, одобрено от съда, но другият съпруг не спазва съдебното решение, респ. споразумението и отказва да се изнесе от семейното жилище, неползващият жилището бивш съпруг може да претендира заплащане на обезщетение за ползването по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС. Отправянето на нарочна писмена покана в тази хипотеза не е необходимо.

Неизпълнението на влязло в сила съдебно решение представлява противоправно поведение, доколкото всяка от страните е длъжна да се съобразява със силата на пресъдено нещо, с установителното, респ. изпълнителното или конститутивното действие на решението. Вредите от това противоправно поведение подлежат на установяване и компенсиране в самостоятелно исково производство, когато не могат да се компенсират в изпълнителния процес по принудително изпълнение на решението. Правните последици от неизпълнението на различните видове решения обаче не са идентични. Не съществува пречка по реда на чл. 45 ЗЗД да се претендират неимуществени вреди. Принципно не може да бъде отречена и възможността да се претендира обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 45 ЗЗД от неизпълнение на съдебно решение, но основателността на такава претенция следва да бъде преценявана винаги конкретно с оглед вида на подлежащата на изпълнение престация. Ако страната не изпълни доброволно осъдително съдебно решение за парично вземане, същото може да бъде изпълнено и принудително, като последиците от забавеното изпълнение подлежат на обезщетяване по реда на чл. 86 ЗЗД. Осъдителното решение за предаване на недвижим имот, както и постигнато между страните в исков процес споразумение за такова предаване или за начина на ползване на съсобствен имот, също подлежи на принудително изпълнение, като при забавено изпълнение на решението, респ. споразумението собственикът на имота може да претендира по общия исков ред присъждане на обезщетение за лишаване от ползването в размер на равностойността на гражданските плодове, които би могъл да получи срещу възмездното ползване на имота, респ. разноските, които той самият би направил, за да си обезпечи ползването на имот от същия вид. Съдебната практика обаче категорично приема, че в подобна хипотеза правното основание, на което следва да бъде заявена тази претенция е чл. 59, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като неизпълнението на съдебно решение, макар да представлява противоправно поведение, не може да бъде квалифицирано като деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, доколкото в основата на тази претенция стои забраната за неоснователно обогатяване. На обезщетяване по реда на чл. 45 ЗЗД биха подлежали имуществени вреди, различни от обезщетението за лишаване от ползването.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Дали функционалният имунитет на съдиите по чл. 132 КРБ обуславя недопустимост да се реализира отговорността по чл. 49 ЗЗД на съдилищата за вреди, причинени от незаконосъобразни съдебни актове, извън тези по чл. 2 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ?

Установеният с разпоредбата на чл. 132 КРБ функционален имунитет на магистратите (съдии, прокурори и следователи) изключва възможността от тях да се търси наказателна и гражданска отговорност при осъществяването на съдебната власт – за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Поради това искът по чл. 45 ЗЗД срещу магистрат е процесуално недопустим. Наличието на този функционален имунитет, изключващ гражданската (деликтна, имуществена) отговорност на магистратите, обаче не изключва изобщо отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. Специално уредените хипотези на такава отговорност са при разглеждане на делата в неразумен срок по чл. 2б ЗОДОВ и при нарушаване правото на Европейския съюз по чл. 2в ЗОДОВ. Следва да се приеме, че и извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им. За да възникне основание за отговорност е необходимо противоправността (неправилността) на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи – по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на решението си всички възражения и доводи на страните и събраните по делото доказателства? (По иск за отмяна на незаконосъобразно прекратяване на трудов договор)

По процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доказателства, доводи, твърдения и възражения на страните е формирана практика на ВКС, според която за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения, от които зависи разрешаването на спора по делото.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

1. Изключва ли се грубата небрежност на работника при доказано нарушение на правилата за безопасност на труда, извършено от работодателя? Може ли да има проявена груба небрежност от пострадалия тогава, когато работодателя не е предприел необходимите мерки за осигуряване на безопасни условия на труд?
2. При поставен въпрос за съпричиняване и при определяне на степента на съпричиняване от работника длъжен ли е съдът да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят?

Установената съдебна практика, която приема, че грубата небрежност е степен на небрежност, при която увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежния човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. При трудовата злополука, за да има съпричиняване следва да е установено, че работникът е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за безопасност. Груба небрежност не може да има, ако работодателят допуска постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа и довела до настъпване на трудова злополука. Тогава работниците и служителите действат в интерес на работата и ако пострадат, обезщетението им не подлежи на намаляване. Превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини е отговорност и двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е негово задължение и включва система от мерки, само част от които се свеждат до правила за безопасност, пряко вменени на изложените на риска негови работници и служители. Съдът не дължи служебно произнасяне при липса на изрично възражение за допусната груба небрежност от работника или служителя, но при заявено искане за намаляване на обезщетението на това основание съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. В обобщение на тази практика, на поставения в производството въпрос е отговорено, че при поставен въпрос за съпричиняване на вредите от пострадал от трудова злополука работник съдът е длъжен да изложи съображения по твърденията за допуснати от работодателя нарушения на правилата за безопасност на труда и ако отговорът е положителен – изключват ли те грубата небрежност на работника.

Грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ е предпоставка за компенсация на вредите при трудова злополука по смисъла на чл. 200, ал. 1 КТ, но не представлява критерий за определяне на съотношението на тази компенсация, какъвто е единствено обективното съотношение между приносите на работодателя и на пострадалия. При трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел-грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност-липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението.

Задължението на работодателя да осигури безопасни и здравословни условия за изпълнение на трудовите задължения от страна на работниците или служителите, не се изчерпва само с осигуряване на такива в началото на изпълнението на задълженията, а включва и задължението му да поддържа съществуването им през цялото време на изпълняването на работата. Последното се реализира и чрез осъществяване задължението на работодателя за контрол за изпълнението на трудовите задължения на работниците или служителите, свързани с осигуряването на безопасни и здравословни условия на труд, като при установяването на такива да предприеме мерки, включително и дисциплинарни за отстраняването на тези нарушения. Когато работодателят не предприеме такива мерки, при наличието на постоянна практика нарушаваща правилата за безопасна работа, при настъпила вследствие на това трудова злополука не се прилагат правилата на грубата небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Дължи ли се наказателна лихва по договор за потребителски кредит на физически лица, върху просрочени неплатени месечни вноски за период след крайната дата, на която кредитополучателят е следвало да изплати кредита?

По своята правна същност включената в договора за потребителски кредит клауза за заплащане на наказателна лихва, представлява уговорка за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на дължимите с договора месечни вноски, посочени в погасителния план, който е неразделна част от договора, включващи главница и договорна лихва, ако същите не бъдат платени в установените в договора срокове. Настъпването на крайната дата, на която заемополучателят е следвало да върне цялата сума не води до прекратяване на сключения между страните договор за потребителски кредит. Срокът за връщане на усвоен кредит, предвиден в договор за потребителски кредит не е установен като прекратителен, а само сочи крайният момент, в който следва да се върне заетата сума. След изтичане на този срок страните остават обвързани от договора за потребителски кредит. Поради това те са обвързани от уговорката за заплащане на наказателна/санкционираща/ лихва и същата се дължи, като се начислява върху неизплатените в срок вноски, включващи главница и възнаградителна лихва до момента на тяхното плащане. В разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, респективно чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./ е предвиден максимално допустим размер на наказателната лихва. Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Като взема предвид изложеното в отговор на поставения въпрос съдът приема, че при сключен договор за потребителски кредит на физически лица, с уговорена наказателна лихва за забавено плащане на месечни погасителни вноски, посочени в погасителен план и усвоен кредит, наказателна лихва се дължи върху просрочени неплатени месечни вноски и след крайната дата, на която кредитополучателят е следвало да изплати заетата сума.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

За приложението на пар. 10 ПЗР ЗУСЕСИФ, в сила от 25.12.2015г. (По дело между Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Община Русе във връзка с предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие 2007 – 2013г.“)

Исковете за изпълнение на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативни програми, субсидирани от ЕС със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове или за обезщетение от неизпълнение на такъв договор, по силата на пар.10, ал. 3, във вр. с ал. 1 ПЗР ЗУСЕСИФ, са подведомствени на общите граждански съдилища и постановените по тях съдебни актове по установения гражданскоправен съдопроизводствен ред са допустими, когато исковата молба е предявена до 25.12.2015г. По тези дела исковете са били предявени преди 25.12.2015 г.

Въпросът за приложимостта на пар. 10 ПЗР Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ) в хипотезата, при която всички релевантни факти по възникване и изменение на правоотношението по предоставяне на безвъзмездна финансова помощ са се осъществили преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ, но исковите молби срещу изявления за финансови корекции, т. е. във връзка с плащане на сумите по тези правоотношения, са заведени след влизане в сила на закона, не е изрично уреден в Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове. По отношение на тази хипотеза следва по аналогия да се приложи разпоредбата на пар. 10, ал. 3 ПЗР на този закон. Наличието на законодателна празнота, обуславящо правоприлагането по аналогия, е обосновано с това, че: ЗУСЕСИФ не урежда преходни и заключителни разпоредби във връзка с откази за верификация, произтичащи от правоотношения, възникнали преди влизането му в сила, когато бенефициерът не е упражнил правото си на съдебна защита до влизането му в сила, нито приравнява отказите за верификация, издадени преди влизането му в сила, на административни актове; Преходните и заключителни разпоредби на ЗУСЕСИФ не съдържат указание, че общите правила на АПК, определящи срокове за упражняване право на жалба за оспорване на административни актове, не се прилагат; В ПЗР ЗИДАПК / бр.74/20.09.2016 г./ липсва уредба, която да позволява прилагането на новосъздадената норма на чл. 128, ал. 1, т. 3 АПК и по отношение изпълнението на договори, които имат всички белези на административни, но са сключени преди нормативното им дефиниране като правен институт; Новата материалноправна уредба не трансформира правото на иск в право на оспорване по АПК, нито изрично сочи, че правото на иск в рамките на давностния срок, досежно изявление за финансова корекция, направено преди влизане на закона в сила, е преклудирано; Тази законодателна празнота и невъзможността за прилагане по аналогия на разрешенията на ЗУСЕСИФ, препращащ към административен ред за защита, доколкото същият не осигурява равна и ефикасна защита във всички хипотези и се създават предпоставки за накърняване на права, налага да бъде приложена по аналогия разпоредбата на пар. 10, ал. 3 ПЗР ЗУСЕСИФ – гражданскоправен ред за защита по искови молби срещу откази за верификация, (респ. и срещу изявления за редукция на помощта, аналогични по правни последици), подадени след влизането му в сила, след като всички релевантни факти по възникване и изменение на правоотношението са се осъществили преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед по отношение наличието на каузално правоотношение и неговата действителност, при направено общо оспорване от страна на ответника?

Предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 (сега т. 10) ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. От значение за настоящия спор са указанията в мотивите на тълкувателното решение относно разпределението на доказателствената тежест. Значение е придадено на направените оспорвания срещу вземането, основано на записа на заповед, като при направено общо оспорване на вземането от издателя, поемателят не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При разкриване на основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга, независимо от коя страна е въведено в делото – съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън очертания в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите и на бабите и дядовците и внуците е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения посочените родственици са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

За определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Terms

Българското прецедентно право