Dictum Плюс – 6 юли 2023 г.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Първата предпоставка за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт, е ищецът да е материално легитимиран за това.

Лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на техен близък, не са уредени по законодателен път в националното право на Република България. Липсата на законодателна уредба е наложила тези лица да бъдат определени от Пленума на ВС, в последствие от ОСГТК на ВКС, като за отправна точка е използван принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД – Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

С Постановление №4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че за неимуществени вреди могат да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия – неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди.

По-късно с Постановление №5/24. ХІ.1969 г. Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.

С Постановление №2/30. ХІ.1984 г. са дадени указания, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления №4/61 г. и №5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.

С т. 1 Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е разширен кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пострадал, като е прието, че: материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/25.V.1961 г. и Постановление №5/24. ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Има произнасяне и относно лицата, които могат да се легитимират като граждански ищци в наказателния процес, при отчитане на спецификите на същия, съобразени и в Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. ( т. 19 от преамбюла, чл. 2, параграф 2, буква а и чл. 10, параграф 2), транспонирана със ЗИД на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления / обн. ДВ бр.51/2016г., в сила от 07.10.2016г./. С оглед даденото разрешение в т. 1 от тълкувателния акт на ВКС, в т. 2 от него изрично е обявено за изгубило сила Постановление №2 от 30. ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд.

В разяснителната част на Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е посочено, че за да се прецени дали има основание да се изостави възприетото Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на обезщетение, от съществено значение са Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета. Посочено е, че първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. Тази директива доразвива Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, която предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение.

В мотивите на Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е посочено също, че с оглед развитието на обществените отношения и изискванията на българската държава в качеството й на държава – членка на ЕС, използваният от Пленума на ВС ограничителен подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение не отговаря на съвременните изисквания за справедливост, поради което следва да се отстъпи от възприетото в Постановление №2/84 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление №4/61 г. и Постановление №5/69 г.

С Тълкувателно решение №1/24.01.2022 г. по тълк. д. №1/2018 г., ОСНК и Тълкувателно решение №3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС е дадено принципно разрешение за действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване изрично или мълчаливо е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени. В посочените тълкувателни актове е прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично обаче е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека – решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба №2834/2006г. и решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България, жалба №48149/2009 г. (относно определяне на кръга на наследниците), според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, като това би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Подобна е и практиката на СЕС при очертаване на границите, в които е допустим т. н. индиректен ефект на директивите, проявяващ се при тълкуване на вътрешното право /с директен хоризонтален ефект директивите в отношенията между частноправните субекти не се ползват/. С решението по дело С-268/06/т. 100/ СЕС приема, че „задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува или прилага релевантни норми във вътрешното право, се ограничава от общите принципи на правото и по-специално от принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие (в този смисъл и решение на СЕС по дело 80/86, т. 13).

С оглед посочената по-горе практика на ВКС, постановена по реда на чл. 130 ЗСВ, доколкото последиците при смърт, вследствие на ПТП, се пораждат към момента на настъпването й и следователно към този момент се определя и кръгът на легитимираните лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Ето защо, при смърт от ПТП, настъпила преди да бъде постановено Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, приложение намира Постановление №2/30. ХІ.1984 г. на Пленума на ВС, с което кръгът на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, е ограничен до очертания с Постановление №4/25.V.1961 г. и Постановление №5/24. ХІ.1969 г. на Пленумът на ВС.

Следва да се и има предвид, че отговорността на застрахователите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, е функция от деликтната отговорност и е за срок от една година, като застрахователните премии по договорите, сключени, преди 21.06.2018г. са съобразени именно с ограничения кръг на лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно задължителното, с оглед чл. 130 ЗСВ, тълкуване, дадено в действащото до този момент Постановление №2/30. ХІ.1984 г.

Трябва да се съобрази и практиката на СЕС по приложението на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г., според която, както е посочено и в Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Съгласно т. 41-48 от решение по дело С-577/2021 на СЕС, лицата, които могат да искат поправяне на неимуществени вреди по Директивата, са лицата, които съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност имат право на обезщетение за вреди, причинени от МПС, като държавите – членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществените вреди, претърпени от близки членове на семейството на пострадалите от ПТП, се покрива от задължителната застраховка до минималните размери, определени в директивата, като освен това, разпоредбите от националното право, които уреждат обезщетението за произшествия, причинени при използване на превозни средства, не могат да лишат директивата от нейното полезно действие, като изключва служебно или ограничава непропорционално правото на пострадалото лице да получи обезщетение на основание задължителната застраховка „Гражданска отговорност“; Директивата не задължава държавите членки за изберат конкретен режим на гражданска отговорност, за да определят обхвата на правото на пострадалото лице на обезщетение на основание на гражданската отговорност на застрахования, така че директивата по принцип допуска национална правна уредба, която установява задължителни критерии за определяне на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Според диспозитива на решение по дело С-277/2012 на СЕС, задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования, съгласно приложимото към спора по главното производство национално право. Съгласно т. 43 от това решение (към нея препраща и т. 43 от решението по дело С-923/2019 на СЕС), директивата не стеснява кръга на ползващите се от закрила лица, а установява задължение за покриване на вредите, претърпени от определени лица, които се считат за особено уязвими, като в т. 46 от решението по дело С-277/2012 на СЕС се пояснява, че държавите членки гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близки членове на семейството на жертвите от ПТП, се покрива от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. На последно място, настоящият състав взема предвид и посочената по-горе практиката на СЕС (по дело С-268/06; дело 80/86, т. 13), която лимитира индиректния ефект на директивите при тълкуване на националното право с оглед принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие.