Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum Плюс – 26 юни 2023 г.

Поредица Dictum Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Кога е налице обикновена небрежност и кога груба небрежност и какви са критериите за разграничаването им с оглед правилното приложение на чл. 201, ал. 2 КТ и може ли съдът да изключи възможността за прилагане на чл. 201, ал. 2 КТ, само въз основа на преценката му за неосигуряване от страна на работодателя на безопасни условия на труд, без да изследва механизма на увреждането във връзка с поведението на работника, с оглед на житейската и формална логика и опит и има ли пряка причинна връзка на неговите действия и изброените от съда нарушения от страна на работодателя, с увреждането?

Според посочените в касационната жалба решения на ВКС грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация, като критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. Съобразно тази задължителната съдебна практика при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването и. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно правна квалификация на предявения иск и предмета на делото в производството по чл. 422 ГПК.

Съдът не е обвързан от сочената от ищеца правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитум на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма, относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет на делото и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен ако е налице надлежно отправено искане за това по съответния процесуален ред. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното решение, когато нарушава принципа на диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).

Предмета на делото се индивидуализира чрез основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на изискванията в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Редовността на исковата молба е положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно, като условие за допустимост на постановеното съдебно решение, с което се решава правния спор. Ако съдържанието й не отговаря на изискванията на закона, исковата молба се оставя без движение с указания до страната да отстрани допуснатите нередовности, като при неизпълнението им в дадения срок, исковата молба заедно с приложенията се връща на ищеца, а производството се прекратява (чл. 129, ал. 3 ГПК), т. е. когато установи нередовност на исковата молба, съдът е длъжен да даде ясни и изчерпателни указания на ищеца по начин, по който те могат да бъдат възприети от него, а ако недостатъците са констатирани за първи път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин (т. 4 на ТР №1/2001 г., ОСГК на ВКС).

Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК предмета на делото и обема на дължимата защита и съдействие се определят от страните по спора, но в случая са били заявени различни фактически обстоятелства в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и обстоятелствената част на исковата молба в производството по чл. 422 ГПК. Съгласно постановките на т. 11б ТР №4 от 18.04.2014 г. по тълк. дело №4/2014 г., ОСГТК на ВКС, в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност, т. е. предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е вземане на кредитора на основание, което вече е било заявено в заповедното производство, а нови обстоятелства може да бъдат въведени с исковата молба само чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност, какъвто в случая липсва.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно възможността длъжникът да противопостави на фактора възражение за разваляне на сключения между него и цедента договор след изразено изрично писмено съгласие с прехвърлянето на вземането.

Длъжникът има право да противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на договора, от който произтича прехвърленото вземане. Предвиденото в чл. 103, ал. 3 ЗЗД правило, според което длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане – напр. правопогасяващи или правоотлагащи възражения. Посочените възражения не биха могли да се противопоставят на цесионера /самостоятелно или инцидентно/ само ако е налице приемане на цесията от длъжника, съобразно предвидените в чл. 103, ал. 3 ЗЗД предпоставки.
Разпоредбата на чл. 103, ал. 3 ЗЗД е приложима и по отношение на направеното спрямо цесионера възражение на длъжника за разваляне на договора с цедента, от който произтича прехвърленото вземане. Това тълкуване е приложимо и по отношение на направеното спрямо фактора възражение на длъжника за разваляне на договора с цедента, от който произтича прехвърленото вземане, тъй като договорът за факторинг съдържа съществени общи признаци с договора за цесия, регламентиран в ЗЗД. При констатираната празнина в закона относно договора за факторинг съдебният състав стига до извод, че съгласно чл. 46, ал. 2, предл. първо ЗНА следва да се приложат по аналогия разпоредбите на закона относно договора за цесия.
Длъжникът не може да противопостави на фактора възражение за разваляне на сключения между него и доставчика договор, от който произтича прехвърленото вземане, след като е изразил изрично писмено съгласие с прехвърлянето.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, длъжен ли е съдът да разгледа, заявените от страните твърдения и възражения, относими към погасяване на вземането по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден запис на заповед?

При въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Извършеното от страните незаконно строителство (преустройства в отклонение на инвестиционен проект) в някои от допуснатите до делба етажи в жилищна сграда, може ли да обоснове извод за неподеляемост на етажите; допустимо ли е узаконяването на незаконно преустройство да бъде поставено като условие за разпределяне на имотите, след като понастоящем ЗУТ не предвижда процедура по узаконяване на незаконно строителство?
Налице ли са съществени нарушения на съдопроизводствените правила, ако въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, не е подложил на преценка доказателствата и тяхната доказателствена сила?

Незаконните строежи не се оценяват в делбата само ако подлежат на премахване и съсобствениците не са съгласни да ги запазят; ако незаконни сгради са допуснати до делба, те се оценяват и няма пречка да се извърши делбата им, като се отчита евентуалната възможност за премахването им. Преценката за поделяемост на допуснат до делба застроен жилищен имот се извършва въз основа на това дали в него са обособени или могат да бъдат обособени отделни жилища, които отговарят на законовите изисквания относно вида и броя на помещенията към момента на обособяването им или понастоящем. Липсата на одобрени строителни книжа за извършено преустройство на жилищните етажи не е пречка за поделяемост, стига тези етажи да представляват самостоятелни обекти на собственост.

Задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да подложи на преценка доказателствата и тяхната доказателствена сила е трайно утвърдено в практиката на Върховния касационен съд. Необходимо е изводите на въззивния съд да са надлежно мотивирани и да произтичат от преценката на събраните и относими съм спора доказателства.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как те се отнасят към конкретно установените обстоятелства по делото при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в случай на предявен иск за отговорност от противоправно бездействие

Съгласно ППВС №4/23.12.1968 г., т. ІІ и установената трайна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на съвкупната им оценка да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
В конкретния случай въззивният съд не е взел предвид възрастта на пострадалата – 57 г. към момента на инцидента, както и не е отчел в пълна степен преживените от нея болки и страдания, отразени в заключението от съдебномедицинската експертиза – много силния интензитет на болките веднага след счупването и в ранния постоперативен период (до степен довеждане до безсъзнание на лицето); продължаващите и в периода на исковото производство пред първоинстанционния съд болки при движение в лакътната става, засилващи се при промяна на климата; не е съобразил в достатъчна степен затрудненията в движенията на пострадалата ръка – в раменната и китковата стави, нарушение в движенията на пръстите и намалена хватателна сила, като отвеждането на ръката е възможно с помощ от дясната ръка; необходимостта на М. П. да бъде оказвана помощ в извършването на всички дейности – професионални, ежедневни, хигиена, обличане, хранене, грижа за семейството и др., вкл. и понастоящем, предвид увредата на нерви, довела до пареза на левия горен крайник и песимистичната прогноза за възстановяване на движенията му; принудителната неестествена позиция на пострадалата ръка – приведена към тялото, постоянна частична флексия на китката в покой, постоянна частична флексия на пръстите, трети пръст над нивото на останалите; необходимостта от редовни рехабилитационни процедури и балнеолечение, и ежедневни упражнения в домашни условия, с цел предотвратяване атрофията на мускулатурата на ръката и увеличаване обема на движенията; наличната видима деформация на мускулатурата; свързаните с всичко изложено последици за качеството на живот, психичното състояние и самочувствието на П.. Неотчитането на посочените обстоятелства е довело до необосновано занижаване от страна на Софийския апелативен съд на размера на дължимото обезщетение.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

За критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка.

Понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна, включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността и начина на развитие на наказателното производство, медийното му отразяване, вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство, дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу ищеца, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му, като в тази връзка следва да бъде съобразено и дали обвиняемият е заемал длъжност при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявал работа, свързана с отговорности в публичен интерес. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално; при съпоставка на относимите обстоятелства, без да се отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други; трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането и при определянето му следва да се отчита, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, а тя не може да бъде източник на обогатяване за последния. Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно дължимия размер на обезщетението след преценка на всички установени за конкретния случай релевантни обстоятелства, съобразно изискванията на ППВС №4/1968г. и последвалата съдебна практика.

Справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква не само преценка на всички установени по делото обстоятелства, примерно очертани в ППВС №4/1968 г., но и съобразяване на тяхното конкретно отражение върху живота на засегнатото лице, защото целта е да се овъзмезди стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага са имали за увреденото лице. На обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, причинени от увреждането. Всеки отделен случай е различен, всеки случай изисква отделна и самостоятелна преценка и доколкото е приложим индивидуалният подход, т. е. изисква се изследване и проверка как установените факти са се отразили на конкретното лице, позоваването на други решения, които касаят други лица с различно отражение на релевантните обстоятелства, съответно извеждането на други изводи, въз основа на различна преценка на това конкретно отражение на установените факти /дори и в хипотеза на еднакви повдигнати обвинения/ е ирелеванта.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Следва ли в съдържанието на съдебния акт или съобщението за постановяването му да е налице изявление на съда, че даден преклузивен срок е пропуснат, за да се счете, че страната, подала искане за възстановяване на пропуснат срок, е уведомена за пропускането му като в този смисъл и запознаването на страната с разпореждане на съда, с което е прието, че съдебните книжа са редовно връчени на страната на основание чл. 50, ал. 4 ГПК, може ли да се разглежда като съобщение за пропуснат срок по смисъла на чл. 64, ал. 3 ГПК?

Съгласно чл. 64, ал. 3, изр. 1 ГПК молбата за възстановяване се подава в едноседмичен срок от съобщението за пропускането му. Това предполага страната да е уведомена за пропускането на срока за извършване на съответното процесуално действие. Това уведомяване е задължение на органа в чиито правомощия е да извърши проверка дали действието е извършено в срок или не и като резултат от това да вземе предвид или да не зачете същото. Законът задължава страните да извършват своите процесуални действия в определените от закона или от съда срокове, но не обвързва началото на срока по чл. 64, ал. 3, изр. 1 ГПК с тяхната преценка дали срокът за извършване на действието е пропуснат. Съдът е този, който следва да прецени дали процесуалното действие е извършено в срок и ако е така да го вземе предвид, а ако не да не го зачете. Също така съдът е този, който при спор дали срокът за извършване на съответното процесуално действие е спазен трябва да го разреши, като уведоми страните за преценката си по въпроса. Поради това срокът по чл. 64, ал. 3, изр. 1 ГПК започва да тече от момента, в който страната е уведомена за констатацията на съда, че срокът за извършване на действието е пропуснат. Това уведомяване може да се извърши както с нарочен акт на съда, така и с връчването на страната на съдебен акт, в който тази констатация се съдържа. Такъв съдебен акт може да бъде актът, с който съдът прилага правните последици от пропускането на срока за извършване на действието-съобщение за извършване на процесуално действие, което е обусловено от пропускането на срока, разпореждане (определение) за връщане на жалба поради просрочието й, определение за прекратяване на производството и други. Не е такъв съдебният акт, от който страната черпи информация само за началния момент на срока за извършване на съответното процесуално действие, тъй като в него липсва констатацията на съда за пропускането на срока. Съдебната практика приема, че уведомяването на страната за пропускането на срока не е необходимо когато самата тя го признава или пък то е безспорно с оглед на конкретните данни по делото. В този случай не е осъществена предпоставка за началото на срока по чл. 64, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което и той не е започнал да тече. Това предполага, че в тези случаи молбата на страната, с която тя признава пропускането на срока и иска възстановяването му няма да се счита за просрочена независимо, че е подадена след изтичане на едноседмичен срок от изтичането на срока, тъй като законът не предвижда това изтичане като начален момент на срока за подаване на искането.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Налице ли е противоправност на законодателната дейност на НС, изразяваща се в приемането на закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС и като последица от това носи ли Държавата имуществена отговорност за приемане на противоконституционните закони? (По главен с правно основание чл. 59 ЗЗД за сума, съставляваща получена без правно основание сума за удържани в качеството на производител на еленергия такси за облагане на приходите от произведена ел. енергия, и евентуален с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на горната сума в резултат на непозволено увреждане от служители на държавен орган.)

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Съгласно Тълкувателно решение 1/22/20.04.23 по тълк. д.№1/2022, ОСГТК, приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Законодателният орган е длъжен в срок до два месеца от влизане в сила на решението на Конституционния съд да преуреди конституционосъобразно в последващ закон последиците от обявения за противоконституционен закон – чл. 88, ал. 4 Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, приет на основание пар. 1 ПЗР ЗКС. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон също представлява противоправно деяние, както и приемането на такъв закон, тъй като в противоречие на императивна правна норма /чл. 22, ал. 4 ЗКС/ не е изпълнено предвиденото в нея задължение. Имущественото разместване, което е осъществено въз основа на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, без Народното събрание да уреди последиците от това в разумен срок, съставлява вреда за платилия правен субект. Правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. Отговорността на Държавата е деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-обезпечителен характер и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

Налице ли е очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК или непълнота на съдебното решение по смисъла на чл. 250 ГПК, когато съдът е формирал воля в мотивите, но тя не е намерила израз в диспозитива?
Може ли да бъде обявено за относително недействително по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ решение по чл. 137, ал. 1, т. 3 ТЗ за разпределение на дивидент?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следните отговори на поставените въпроси:

1. Очевидна фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в диспозитива на решението, като непълно съдебно решение е налице, когато изобщо липсва формирана воля на съда по част от спорния предмет на делото. Когато, видно от мотивите на съдебното решение, съдът е формулирал воля по целия според предмет (по цялото спорно право, когато то е делимо, респ. по целия размер на предявения паричен иск; по всички предявени по делото съединени искове и пр.), но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение т. е. в неговия диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на решението.

В хипотеза на очевидна фактическа грешка, изразяващи се в неточности в текста на диспозитива, които не променят волята на съда, обективирана в мотивите, като грешно изписване на името или на някои от цифрите в ЕГН на страна, на номер на делото, на граници на недвижим имот, на дата на съдебно заседание, не може да се приравни на произнасяне по непредявен иск или по отношение на ненадлежна страна, като в тези случаи доколкото поправката на очевидната фактическа грешка не е обусловена със срок, тя може да бъде извършена и след произнасянето на въззивната инстанция и след влизане на решението в сила. Поправянето на допуснатите очевидни грешки се извършва от съда, постановил решението, като и, че решението по чл. 247 ГПК е самостоятелен съдебен акт, който подлежи на обжалване, по реда, по който подлежи на обжалване и началното решение, поради което при очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение по начало в този случай въззивният съд следва да изпрати делото на първоинстанционния съд за произнасяне по реда на чл. 247 ГПК. В случаите, обачеq в които грешката е от такова естество (като в посочените в това решение на ВКС), че не са отразява на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение, той може да се произнесе по подадената жалба и без да инициира предварително провеждане на процедурата по чл. 247 ГПК по нейното отстраняване.

При наличие на очевидна фактическа грешка, свързана с произнасяне по съединени искове, при преюдициалност на производството по чл. 247 ГПК по отношение на въззивното производство, образувано по жалба срещу основното решение, въззивният съд следва да спре производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по чл. 247 ГПК.

2. Решението по чл. 137, ал. 1, т. 3 ТЗ на дружеството с ограничена отговорност (сделка – решение), респективно решението на едноличния собственик на ЕООД, за разпределение на печалбата и нейното изплащане, могат да бъдат обявени за относително недействителни при предявен иск по чл. 647, ал. 1, т. 6, тъй като пораждат задължения за дружеството и субективни права за съдружника / за едноличния собственик на капитала, по следните съображения:

Разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ не съдържа ограничение относно вида на сделката (според броя на страните в правоотношението, които правят волеизявление), чиято относителна недействителност се претендира – сделката може да е едностранна (при която само една от страните по съществуващо или бъдещо правоотношение прави волеизявление), двустранна (договор, при който и двете страни правят волеизявления) или многостранна (с еднопосочна съгласуваност на волеизявленията). Сделката може да е и сделка – решение с имуществени последици (в частност решенията на общото събрание на търговските дружества по чл. 137, ал. 1, т. 3 ТЗ), тъй като съгласно разясненията, дадени в ТР №1/2002 г. на ОСГК на ВКС, решенията на ОС на търговско дружество представляват особен вид сделки и квалифицирането им като нищожни или недействителни е допустимо /само/ по критериите на ТЗ. Релевантно е, не какъв е видът на сделката, а дали с волеизявлението/ята се пораждат задължения за длъжника и субективни права за свързаното с длъжника лице и дали това правоотношение (необхванато от разпоредбите на чл. 647, ал. 1, т. 1-5 ТЗ) уврежда имуществено кредиторите, тъй като е довело до намаляване на масата на несъстоятелността или е създало опасност от такова увреждане, респективно дали би осуетило или затруднило осъществяване на правата на кредиторите срещу длъжника.

Преценката на останалите предпоставки за уважаване на иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ се извършва за всеки конкретен случай с оглед установените по делото факти, като относно наличието на увреждане, се взема предвид и лишил ли се е длъжникът от свое имущество, намалил ли го е или е затруднил удовлетворяването на кредиторите.

На последно място, даденото с решение №126 от 03.07.2020 г. по гр. д. №4250/2019 г. на IV гр. о. на ВКС разрешение във връзка с класическия П. иск по чл. 135 ЗЗД (несвързан с производство по несъстоятелност) и с индивидуалното изпълнение по ГПК, не намира приложение в хипотезата на открито производство по несъстоятелност спрямо дружеството – длъжник при предявен иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, при която, с оглед констатираното състояние на неплатежоспособност и/или свръхзадълженост на длъжника, масата на несъстоятелността не е достатъчна за удовлетворяване на всички кредитори, поради което се прилагат предвидените във връзка с универсалното принудително производство по несъстоятелност специфични правила. Такава е и разпоредбата на чл. 649, ал. 2 ТЗ, предвиждаща възможност за предявяване на обусловените от исковете по чл. 645, 646 и 647 ТЗ и по чл. 135 ЗЗД /свързан с производството по несъстоятелност/ осъдителни искове за попълване на масата на несъстоятелността, включително и на иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето-то ЗЗД, вр. чл. 648 ТЗ за снабдяване със съдебно изпълнително основание за възстановяване на излязлото от масата на несъстоятелността, в резултат на увреждаща сделка по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, имущество, за да се завърши фактическия състав на попълване на масата и да се удовлетворят кредиторите.

Terms

Българското прецедентно право