Поредица Dictum Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
По съмнения за недопустимост на въззивния съдебен акт. (По искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-т. 3 КТ)
Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Той следва да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора – поради което и при нередовност на исковата молба трябва сам да приложи чл. 129, ал. 2 ГПК и да даде указания за поправяне на нередовността. В случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили и производството по делото да се прекрати. В случая въззивната инстанция е процедирала в отклонение от установената в горепосочения смисъл задължителна практика – постановила е акт по съществото на спора по чл. 344 КТ – решение – въпреки, че исковата молба е била нередовна.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Допуснал ли е въззивния съд нарушение на закона относно прилагане на института на погасителната давност при определяне на началния момент, от който започва да тече давността и крайния момент на настъпване на изискуемостта за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при незаконно прекратяване на служебното правоотношение по ЗМВР?
За разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3) и ЗДСл (чл. 59, ал. 6) нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавният служител в МВР да упражни своето право на платен годишен отпуск с едностранно волеизявление. Законът за МВР не допуска този отпуск да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, а погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Посочва се, че нормата на чл. 125 ЗДСл следва да се тълкува в съответствие с правния принцип, съгласно който погасителната давност не тече, когато имущественото право не може да се упражни, а държавният служител в МВР не може да упражни правото на отпуск с едностранно волеизявление, поради характера на изпълняваната длъжност (в ЗМВР не съществува такава възможност), нито може да конвертира правото на отпуск във вземане за парично обезщетение през време на службата. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Дали молбата за вписване на отказ от наследство по смисъла на чл. 52 ЗН трябва да бъде с нотариална заверка на подписа и какви са задълженията на съда при депозирана до него молба за вписване на отказ от наследство по чл. 52 ЗН, в която няма нотариална заверка на подписа?
По отношение формата на изявлението за отказ от наследство нормата на чл. 52 ЗН вр. чл. 49 ЗН изисква същото да бъде направено писмено. Прието е, че когато в конкретно уредена хипотеза законът въвежда изискване за форма на волеизявление, то правните субекти дължат спазване именно на тази форма и ако формата е спазена, съдът е длъжен да зачете волеизявлението. Оттук е направен извод, че волеизявлението на призован към наследяване за отказ от наследство следва да бъде обективирано в изходящ от него писмен документ и за съда липсва законово основание да изисква обективиране на волеизявлението в по-тежка форма, а именно с нотариална заверка на подписа.
Настоящият състав споделя становището, че формата за валидност на отказа от наследство, уредена в чл. 49, ал. 1 ЗН, към който препраща чл. 52 ЗН, е обикновена писмена форма, доколкото в този закон или в друг нормативен акт не е уредено изискване за квалифицирана писмена форма, но намира, че само по себе си спазването на обикновената писмена форма не е достатъчно основание съдът, сезиран с искане за вписване на отказ от наследство, да зачете волеизявлението и да извърши исканото вписване.
Производството по вписване на отказ от наследство е охранително и едностранно. В Закона за наследството или в друг нормативен акт няма предвидени особени правила за вписването в книгите по чл. 49, ал. 1 ГПК, поради което се прилагат се общите правила за охранителните производства – чл. 530 ГПК – чл. 541 ГПК.
Разпоредбата на чл. 533 ГПК вменява на съда задължението служебно да провери дали са налице условията за издаване на искания акт. Извън съмнение е, че тази проверка включва и авторството на изявлението за отказ от наследство предвид строго личния характер на този акт. Тъй като молбата за вписване на отказа се разглежда в закрито заседание, без участието на молителя, в съдебната практика се е наложило изискването заявлението за отказ от наследство да бъде с нотариална заверка на подписа, чрез която се доказва, че документът изхожда от лицето, чието волеизявление е материализирано в него. По този начин се постига не само правна сигурност, но и бързина на производството по вписване в книгите по чл. 49 ЗН. Друг начин, чрез който съдът може да се увери в авторството на изявлението за отказ от наследство, е като постанови личното явяване на молителя- чл. 534 ГПК. Следователно, макар чл. 49 ЗН да не предвижда нотариална заверка на подписа като форма за валидност на заявлението за отказ от наследство, в правомощията на районния съдия е да изисква подписът да е нотариално заверен като способ за доказване на авторството на изявлението, т. е. това изискване не е лишено от законово основание.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
По търговски спорове до кой момент е допустимо да се прави увеличение на иска по размер – до подаване на допълнителната искова молба съгласно чл. 372, ал. 2 ГПК или до приключване на съдебното дирене в първата инстанция съгласно чл. 214 ГПК?
Покрива ли застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговорността на деликвента спрямо увреденото лице за дължимата лихва за забава и за какъв период, респ. от кой начален момент- от датата на уведомяване от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, или от друг момент; дължи ли и от кой момент застрахователят законна лихва върху обезщетението по чл. 432 КЗ като обезщетение за собствената си забава?
Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК е ясна и непротиворечива – до приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно. Налице е трайна съдебна практика на ВКС относно възможността да се допусне увеличение на размера на иска извън срока за подаване на допълнителна искова молба по търговски спорове. Съдебните състави приемат, че законодателят е направил разлика между искането за изменение на основанието или петитума на иска и това да бъде увеличен или намален само неговия размер, като преклузията на чл. 372, ал. 2 ГПК не е относима към искането за изменение на иска по размер. Извеждането на изменението на иска по размер, както и преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно в отделна категория с различна регламентация от останалите хипотези на изменение /с оглед установяване на по-благоприятни процесуални срокове за предприемането им/, е пряко свързано с правната характеристика на тези изменения, които не определят защита на ответника, различна от тази, която той вече е предприел.
При уважаване на иск за обезщетение за вреди от деликт законната лихва върху главницата се дължи без да има отправена покана от датата на деликта, ако е поискана от ищеца /чл. 84, ал. 3 ЗЗД/. В хипотезата на пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезщетение за вредите, причинени от застрахования деликвент, в застрахователната сума по чл. 429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не от увреждането. Разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на основание чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД и от застрахователя по застрахователния договор следва както от разпоредбите на чл. 429 КЗ, ал. 1-ал. 3, така и от въведената с новия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск срещу застрахователя на деликвента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл. 498, ал. 3 КЗ, вр. чл. 432, ал. 1 КЗ – отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл. 380 КЗ. След предявяване на тази претенция за застрахователя тече нормативно установеният срок за произнасяне по чл. 496 КЗ, като непроизнасянето и неплащането на застрахователно обезщетение в срока е свързано, от една страна, с изпадане на самия застраховател в забава, за която дължи лихва, а от друга страна, с възможността увреденото лице да предяви иск на основание чл. 432, ал. 1 КЗ. В обобщение, на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят покрива спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава за плащане на обезщетение за вреди от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице, а след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне или плащане на обезщетение дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните.
Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, но при наличие на порок е задължена да го отстрани чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания/ във връзка с констатирано противоречие в отговора на въпроса от страна на въззивния съд в обжалваното решение със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68 и тази по чл. 290 ГПК на ВКС.
Съгласно т. 11 ППВС 4/68 при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите. В случая, според настоящия състав на ВКС, Първо т. о., въззивният съд не е отчел в достатъчна степен тежестта на болките и страданията, които са понесени от страна на двете пострадали-касатори в настоящото производство, като в тази част решението е необосновано.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Физическо лице, обезпечаващо банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, може ли да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителите и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън неговата търговска и професионална дейност? Какви са процесуалните задължения на решаващия състав при такава хипотеза?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно по категоричен начин да бъде доказано наличието на причинна връзка между настъпилия инцидент и поведението на пострадалото лице?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Кой е моментът, от който следва да бъде присъдена законна лихва за забава върху обезщетението за причинени вследствие на ПТП неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ /в сила от 01.01.2016г./ от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?
Следва ли въззивният съд при формиране на своите крайни изводи в решението да обсъди и да се произнесе по всички направени възражения във въззивната жалба?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следните отговори на поставените въпроси:
Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяване на решаващата си дейност на инстанция по същество въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В хипотеза на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застрахователят, покривайки отговорността на застрахования, е задължен и за лихвите за забавата на деликвента, които се включват в застрахователното обезщетение, съгл. чл. 493, ал. 1, т. 5 вр. чл. 429, ал. 2, т. 2 вр. ал. 3 КЗ, но не от датата на увреждането, а в съответствие с възприетото от законодателя с разпоредбата на чл. 429, ал. 3 изр. 2 КЗ /в сила от 01.01.2016г./ разрешение – от по-ранната от двете възможни дати – уведомяването на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие или предявяването на претенцията на увреденото лице пред застрахователя. Последният, от своя страна дължи на увредения и обезщетение в размер на законната лихва по реда на чл. 497, ал. 1 КЗ, което обезщетение обаче е за собствената му забава от датата, на която е следвало да определи и да изплати обезщетението за вредите, ведно с изтеклата законна лихва.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Следва ли решението за отдаване под наем на съсобствена вещ да бъде взето от съсобствениците при съблюдаване разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236, ал. 2 ГПК
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Какви са правомощията на въззивната инстанция:
– при изготвен от първоинстанционния съд непълен или неточен доклад по делото;
– когато прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна;
– когато установи нередовност на исковата молба.
(По искове на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ за обезщетяване за имуществени вреди, претърпени от противоправно поведение на Народното събрание, изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби, с които са създадени разпоредби на ЗЕВИ)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
По отношение на втория от посочените по-горе правни въпроси разпоредбата на чл. 5 ГПК задължава съдът да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви-според общия им разум. Съдът трябва да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото, които да подведе под приложимата за тях норма и да приложи произтичащите от нея правни последици.
Ищецът е задължен да посочи обстоятелствата, на които се основава искът, а ответникът тези, на които основава възраженията си. Тези обстоятелства са всички факти, от които произтичат претендираните права и възражения, които следва да се включат от съда в доклада му по делото. Същевременно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да посочи правната квалификация на правата претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника. Касае до задължение на съда, което той трябва да изпълни служебно, като при изпълнението му не е обвързан от евентуално дадената от страните правна квалификация на спорното право. Такова задължение е налице и за въззивния съд, който ако прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства/т. 2 Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК/. В този случай дадената от първата инстанция неправилна правна квалификация не води до недопустимост, а до неправилност на постановеното от нея решение. Неправилната правна квалификация би била основание за обезсилване на първоинстанционното решение само в случаите, когато същата е довела до разглеждането на спора не на посочените от страните обстоятелства.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Дали първоинстанционният и въззивният съд са нарушили диспозитивното начало, тъй като са се произнесли по претенция, с която не са били сезирани?
Дали въззивният съд е изпълнил задължението си, когато констатира нередовност на исковата молба, да я остави без движение с указания на ищеца да ги отстрани? (По отказ от иск за съдебна делба)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следните отговори на поставените въпроси:
Подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Подобренията могат да бъдат извършени както в чужд, така и в съсобствен имот, когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху общата вещ. Възможно е последният, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В този случай правоотношенията със съсобственика следва да се уредят съобразно чл. 72 ЗС и чл. 74 ЗС. Когато съсобственикът е направил подобренията без да засяга владението на останалите съсобственици, уреждането на отношенията ще зависи от това дали има съгласие между тях за извършването им – ако има съгласие, разходите ще се разпределят съобразно чл. 30, ал. 3 ЗС, според който всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си; когато съгласие няма, вземането за разноски срещу останалите съсобственици се урежда от правилата за водене на чужда работа без пълномощие, евентуално въз основа на неоснователно обогатяване.
Според т. 4 ППВС№7/73г. в делбеното производство се разглеждат и исканията на съделителите за сметки помежду им. Тъй като основният предмет на производство е прекратяването на съществуващата съсобственост, съделителите могат да предявяват искания само за такива сметки, които имат връзка с общността, предмет на делбата. Тези искания се разглеждат във фазата по извършване на делбата и биха могли да бъдат предявени до приключване на първото по делото съдебно заседание след влизане в сила на решението за допускане на делбата. Касае се за осъдителни претенции, които следва да бъдат надлежно индивидуализирани от съсобственика, който ги е предявил. Това задължава ищецът да посочи следните обстоятелства, на които тази претенция се основава: вид и стойност на всяко едно от подобренията; време на извършване на подобренията; размер на претенцията; дали към момента на извършване на подобренията е владял за себе си целия имот или е държател на частите на другите съсобственици. По реда на чл. 145, ал. 1 ГПК съдът следва да постави въпроси към ищеца и да установи дали подобренията са били извършени без съгласието на останалите съсобственици, респ. при наличието на тяхното противопоставяне, които въпроси не касаят редовността на претенцията, а имат значение за определяне на правната квалификация на спорното право/изложеното е в хипотезата, в която съсобственикът, който е извършил подобренията не твърди, че е имал качеството на владелец на частите на останалите съсобственици/.
При предявяване на претенции по сметки в делбеното производство съответно приложение намират правилата на чл. 129, ал. 2 ГПК, вр. чл. 127, ал. 1 ГПК, с изключение на изискването да бъдат предявени във формата на искова молба. Ако първоинстанционният съд констатира нередовност на претенцията остава производството без движение в тази част и дава указания за тяхното отстраняване. При неизпълнение на указанията производството по претенциите по сметки се прекратява. По същия начин следва да процедира и въззивният съд, ако нередовността не е била констатирана от първоинстанционния/ т. 4 ТР№1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/. При неизпълнение на указанията въззивният съд следва да обезсили решението на първоинстанционния в частта по сметките, а искането се остави без разглеждане.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
В случая въззивният съд е посочил всички обстоятелства, имащи значение при определяне обема на неимуществените вреди, произтичащи от причинените телесни увреждания – възрастта на пострадалата; броят, характерът и тежестта на уврежданията; видът и продължителността на проведеното лечение; интензитетът и продължителността на болките; търпените физически неудобства и притеснения в ежедневния бит през лечебния и възстановителен период; последиците от уврежданията за здравето на пострадалата понастоящем и прогнозата за бъдещето; социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на произшествието.
В отклонение от съдебната практиката, обаче, решаващият състав не е оценил в достатъчна степен тези обстоятелства. По-конкретно: Не е отчел, че следоперативният период и този на консервативното лечение на таза са преминали гладко, без усложнения, в обичайните времеви рамки с оглед възрастта и общото здравословно състояние на пострадалата, както и че показанията на свидетелката С., майка на ищцата, за ползвани патерици в продължение на година не съответстват на приетите по делото медицинска документация и експертно заключение, според което възстановителният период на фрактурата на глезена е приключил в рамките на осем месеца. Макар да е посочил, че съобразява социално-икономическите условия в страната, в действителност въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди в размер, който не съответства на конкретната икономическа конюнктура към момента на увреждането – м. декември 2019г. С оглед размера на работната заплата в страната, като ориентир за жизнения стандарт, която към посочената дата е съответно: 560 лв. – минимална работна заплата и 1300 лв. – средна работна заплата, определеното обезщетение за неимуществени вреди 80 000 лв. се явява прекомерно завишено и не отговарящо на общественото разбиране за справедливост.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Предвид последиците от постановяване на решение по спор, относно който са били налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е осъществено основанието за достъп до касационна проверка на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, за която касационният съд е длъжен да следи служебно. (Доколкото в основанието на исковете по чл. 76, ал. 1 ЗМГО, т. 1 – т. 4 по отношение на комбинирата търговска марка „Bruschette Maretti“ е включено именно неправомерното използване от ответната страна на словната марка „Брускети“ и това е отразено в обжалваното решение, следва да се приеме, че преюдициалността на административноправния спор касае цялото исково производство по чл. 76 ЗМГО, респективно, че касационно обжалване на решението следва да се допусне изцяло.)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Ако съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението да следи във всяко положение на делото за валидността и допустимостта на съдебните актове, съдът следва служебно да селектира жалбата поради вероятна недопустимост на въззивния акт, а при установяване наличието на посочената процесуална пречка, ВКС следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия, с оглед етапа, на който се намира обуславящото дело.
В случая от данните по настоящото дело е видно, че с определение №323 от 17.07.2019 г. по ч. т. д. №1587/2019 г. на ВКС, I т. о. е отменено определение №1583 от 13.05.2019 г. по ч. гр. д. №2088/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд и потвърденото с него определение №1723/26.03.2019 г. по т. д. №22/2018 г. на Софийския градски съд, с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е било спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила акт на административното дело, висящо пред АССГ, образувано по жалба срещу решение №170 от 05.10.2018 г. на председателя на Патентното ведомство на Република България, с което по искане на „Дъ Бейкърс“ АД е заличена регистрацията на марка рег. №56718 „Брускети“ с притежател „Ф. Ф.“ ЕАД, словна, за част от стоките от клас 30 МКСУ, а именно брашно, произведения от зърнени храни, хляб, сладкиши“, на основание чл. 11, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗМГО /отм./; и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.
Съгласно задължителните указания на постановеното впоследствие Тълкувателно решение №2/2022 г. от 14.03.2023 г. на ОСТК на ВКС във връзка с исковете за нарушение по чл. 57 ЗПД, но относимо съобразно изричното разпореждане в мотивите му и спрямо исковете за нарушение по чл. 76 ЗМГО /отм./, наличието на висящо пред административен съд производство по обжалване на решението на председателя на Патентното ведомство на Република България за заличаване на промишлен дизайн съставлява основание за спиране по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на производството по искове с правно основание чл. 57 Закона за промишления дизайн. Това разрешение е възприето по съображения, че предоставянето на защита по иск за нарушение по ЗПД е обусловено от съществуването на субективното право върху дизайн, като евентуалното заличаване на регистрацията на дизайна с влязло в сила решение би довело до отпадане с обратна сила на предявеното за защита право, поради което и изходът от административното дело е обуславящ за исковото производство по чл. 57 ЗПД.
Предвид изложеното и с оглед фактите по делото се налага изводът, че към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение е било налице основание за спиране на производството съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, което, макар и не по вина на решаващия съдебен състав, не е било съобразено.
Terms