Поредица Dictum Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи, изложени в жалбата, като осъществявайки пълен въззив следва да изложи собствени мотиви по тях, обосновавайки се по правилата на формалната и правна логика? (По жалба срещу отказ за вписване на съдебно решение за делба)
Правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани, че въззивният съд, дори и при препращане към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не е освободен от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи и ги изрази писмено в мотивите към решението си, т. е. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В случая въззивният съд само формално е спазил това изискване, защото не е направил собствена преценка на оплакването на частния жалбоподател по въпроса допустимо ли е частично вписване на съдебно решение, не е изложил собствени правни изводи по това оплакване, а е възпроизвел същите мотиви за недопустимост на частичното вписване на съдебно решение, като тези на съдията по вписване (аналогично на препращане по чл. 272 ГПК ).
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
При оспорване от една от страните по делото на представени от другата страна частни документи, коя от тях носи доказателствената тежест за датата на съставянето им? (По искове, квалифицирани по чл. 344, ал. 1 КТ, т. 1, т. 2 и т. 3, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнение; за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконно уволнение)
Всяко лице, което не е автор на частен документ /не го е подписало/, и на което този документ се противопоставя като доказателство в исковото производство от насрещната страна по делото, за да опровергае негови твърдения и/или да отрече негови права /независимо дали те произтичат пряко или не от документа/, е лице, чиито интереси биха могли да бъдат увредени при антидатиране на този неподписан от него и неизгоден за него частен документ. Ако то оспори датата на документа, в тежест на насрещната страна по делото, която се ползва от документа, е да докаже – с всякакви други доказателствени средства – че документът е съставен на означената в него дата. Настоящият съдебен състав не намира основания да се отклони от така установената практика и споделя даденото разрешение.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Следва ли при постановяване на своето решение съдът да изясни фактическата обстановка по делото и да съобрази решението си със събраните по делото факти и доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, включително косвените такива? (По искове рещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП)
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
В хипотезата на приложимост на немското право възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право?
Адекватно ли е при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, съгласно немските нормативни уредби и съдебната практика по прилагането и тълкуването им, да намери приложение Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, респективно критериите за справедливост, приети и наложени в българската съдебна практика?
Немското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага във ФР Германия? Не следва ли да се съобрази немската съдебна практика? При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение не следва ли да бъдат изяснени какви са приложимите критерии за това както съобразно немското материално право, така и съгласно немската съдебна практика и правна доктрина?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Дали наследник с право на запазена част, но неприел наследството по опис, който упражнява правото си на възстановяването й по реда на чл. 30 ЗН срещу лице, непризовано към наследяване, може да обоснове наличие на материалноправната предпоставка по чл. 30, ал. 2 ЗН само като се позове на разпоредбата на чл. 62 ЗН и заяви пред съда, че ще се ползва от приемането по опис, направено от друг наследник – в срока по чл. 61, ал. 1 ЗН и по предвидените в чл. 49, ал. 1 ЗН ред; дали преценката за наличие на предпоставката по чл. 30, ал. 2 ЗН се преценява поотделно за всеки един от призованите към наследяване?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Въпросът е обсъждан в правната теория – „Наследствено право“, доц. д-р А. С., където е аргументирано становището, че разпоредбата на чл. 62 ЗН следва да се тълкува в смисъл, че всеки наследник, който е направил волеизявление по реда и в срока по чл. 61, ал. 1 ЗН за приемане по опис, може да се възползва от вече направения опис при предходно приемане от друг наследник (не е необходимо да се прави нов опис, тъй като се касае за същото наследство). Волеизявление за приемане по опис и вписване на приемането е необходимо във всички случа. Иначе няма основание за придобиване на наследството.
Ако се възприеме тълкуването на чл. 62 ЗН, според което облагите от приемането по опис, направено от един наследник, настъпват по силата на закона за всички наследници, стига да няма данни те да са изразили воля за приемане направо или за отказ от наследство, то това тълкуване не би било съответно на други норми от Закона за наследството: би противоречало на правилото на чл. 48 ЗН, според което приемането на наследството винаги се основава на изрично или конклудентно волеизявление; би имало за последица отпадане, за част от наследниците, на изискването за приемане по опис в установения в чл. 61, ал. 1 ЗН срок; би поставило въпроса за относимостта на ограниченията за разпореждане с наследственото имущество, предвидени в чл. 65 ЗН – дали те ще се прилагат само за наследника извършил приемането по опис или и за тези, които само се ползват от него.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Обективното фактическо съжителстване между мъж и жена, поддържащи интимни отношения продължително време, съпътствани от обич, привързаност, взаимна грижа и помощ, не са ли от естество да обосноват материалноправна легитимация за предявяване на иск, за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на единия, съгласно задължителните указания в ТР №1/2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, независимо че не се установяват присъщи на съжителството между съпрузи, във всичките му, вкл. икономически аспекти, отношения.
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
С Постановление №5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС е признато право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на лицето, съжителствало на съпружески начала с починалия от непозволено увреждане, без да е сключен брак, ако това съжителстване не представлява престъпление и не противоречи на морала. Като изключение от първоначално очертания кръг на легитимираните лица – този с Постановление №4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС, върховните съдии са се мотивирали със съдържанието на съществувалата приживе връзка, напълно сходна с отношенията между съпрузи. В мотивите на ТР №1/2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС изрично е посочено провокирането на постановяването му предвид настъпили след приемане на Постановленията промени в обществено-икономическите отношения, довели до нови характеристики на житейските и емоционалните връзки между близки, роднини и членове на семейството. ОСНГТК е изходило от понятието „членове на семейство„ , съгласно чл. 2 пар. 1, б. б на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, в което понятие попадат и лицата, живеещи с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка, в общо домакинство /хипотезата на ППВС №5/1969 г./. С ТР №1/2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС се разширява кръга на легитимирани да претендират обезщетение близки„ на жертвата, без да се поставят допълнителни условия за тази легитимация, освен общите, възприети с диспозитива на ТР предпоставки за лицата, извън кръга очертан в Постановление №4/1961 г. и Постановление №5/1969 г. на Пленума на ВС: да са създали трайна и дълбока емоционална връзка / особено близка / с починалия и да търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания / действително претърпени от смъртта му, като интензитет и продължителност, вреди /, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Както е посочено в мотивите, връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие и отсъствието й изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Никъде в мотивите на ТР не се сочи, а и логически неоправдано би било да се направи извод, че трайната духовна и интимна връзка между двама души подлежи на изследване, относно легитимацията на единия от тях да претендира обезщетение за вреди от смъртта на другия, единствено в контекста на ППВС №5/1969 г. и отсъствието на доказано създадена от същите икономическа общност по споделяне разходи и полагане на съвместни грижи за общо домакинство изключва възможна легитимация на близки„, по смисъла на ТР №1/2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС – лица, между които е съществувала приживе особена близост, в резултат на конкретно сложили се житейски обстоятелства и ситуации. Съдържанието / в духовен, емоционален и интимен план / и продължителността на връзката между двама души, от които би могло да се обоснове трайна и несъмнена съвместна воля за житейско обвързване, независимо от липсата на икономическите аспекти на един брачен съюз, е от естество да обоснове легитимация на преживелия, за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на другия. Такава връзка удовлетворява условието за „конкретни житейски обстоятелства и ситуации„, породили особена близост, съгласно посоченото ТР, тъй като изключва преходен и случаен характер на интимността и обвързването. Противното би означавало на икономическите и битови аспекти от съжителстването на двама души да се придаде решаваща роля за обосноваване на близост, което е в несъответствие със самата характеристика на обезщетяваните – неимуществени – вреди. Още повече, че в много случаи, особено при млади, нереализирали се все още професионално или социално слаби хора, създаването и поддържането на самостоятелно домакинство е обусловено от социални фактори.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Нормата на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП, посочена в уволнителното решение, има ли характер на специална правна норма за освобождаване от длъжност на изпълнителния директор на НАП и следва ли съдът да прецени реализирани ли са визираните в хипотезата на тази норма предпоставки за уволнението, както и наличието на специалната разпоредба изключва ли приложението на общото уволнително основание по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм? (По предявени срещу Национална агенция по приходите искове с правни основания чл. 344, ал. 1 КТ, т. 1 и т. 2 – за признаване за незаконно и за отмяна на уволнение, с което трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 8, ал. 1 ЗНАП и чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП, и за възстановяване на заеманата до освобождаването длъжност)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Изпълнителният директор на НАП е едноличен орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 3 ЗАдм., доколкото НАП е изпълнителна агенция към Министъра на финансите по смисъла на чл. 54 ЗАдм.. Като такъв, съгласно чл. 19а, ал. 1 ЗАдм., той има всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречат или са несъвместими с правното му положение. Според чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., правоотношенията с посочените в чл. 19, ал. 4 ЗАдм. еднолични органи и техните заместници могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, по негова преценка, която не може да бъде заместена от преценка на съда. Нормата на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. е специална досежно прекратяването на трудовите правоотношения с ограничения кръг лица, заемащи висши държавни длъжности, изброени в нея, спрямо общите норми на Кодекса на труда /КТ/. Тя отразява спецификата на тази категория приравнени на трудовите правоотношения, произтичаща от статута на орган на държавна изпълнителна власт на субектите по чл. 19, ал. 4 ЗАдм., който е аналогичен с правния статут на другите политически субекти в изпълнителната власт по чл. 19, ал. 2 и ал. 3 ЗАдм., чието назначаване и освобождаване е по политическа целесъобразност.
Именно тази специфика отчита безпротиворечивата практика на ВКС, според която прекратяването на правоотношенията с лицата, визирани в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Поради това не е необходимо заповедта по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. да бъде изрично мотивирана и съдът не е длъжен да изследва конкретни мотиви за прекратяване на трудовото правоотношение. При оспорване на законосъобразността на прекратяването на основание чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., съдебната проверка се свежда само до това дали длъжността е измежду посочените в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. органи на изпълнителна власт и дали прекратяването е извършено от оправомощения за това държавен орган, както и дали са осъществени въведени със специални правни норми формални допълнителни изисквания към процедурата по прекратяването, като напр. изискването по чл. 9, ал. 3 ЗНАП за освобождаване на Изпълнителния директор на НАП от МС по предложение на Министъра на финансите. Подобна хипотеза на прекратяване на трудов договор по целесъобразност не е непозната за трудовото право, а има своята регламентация в чл. 328, ал. 2 КТ досежно служителите от ръководството на предприятието при сключване на нов договор за управление. Понеже Изпълнителният директор на НАП е орган на изпълнителна власт по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗАдм., то прекратяването на трудовото му правоотношение се извършва по специалния способ, предвиден в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., предвиден за всички категории политически професии, визирани в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., а не по общите норми на КТ. По този начин се постига целената от законодателя равнопоставеност в правното положение на политическите субекти, изчерпателно изброени в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., чиито правоотношения в изпълнение на функциите им по упражняване на изпълнителната власт са приравнени на трудови.
Нормата на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП не съдържа специално основание за прекратяване на правоотношението на Изпълнителния директор на НАП, различно от това по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм.. Тя не визира дисциплинарно нарушение като основание за дисциплинарно наказание по смисъла на КТ, тъй като в прерогативите на органа по назначаването като висш държавен орган на изпълнителната власт е да извърши преценката съвместява ли се с функциите на държавната власт дейността на служителя или е нарушена специалната връзка на доверие и лоялност между държавата и служителя, която пречи на държавновластническите правомощия да бъдат осъществени. Именно в подкрепа на това разбиране е практиката на ЕСПЧ /решение от 22.11.2007 г. на ЕСПЧ /пето отделение/ по делото Н. П. срещу България по жалба №61360/2000 г. и цитираните в него решения/, според която в горепосочената хипотеза на установена и нарушена специална връзка на доверие и лоялност между държавата и служителя, достъпът до съд може да бъде отказан. Поради гореизложената специфика на правоотношенията със субектите, визирани в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., по осъществяване на изпълнително -разпоредителните функции на държавния апарат, както нормата на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП, така и подобните й норми на чл. 9, ал. 3, т. 4 Закона за държавната финансова инспекция /ЗДФИ/ и чл. 8, ал. 4, т. 7 Закона за Държавна агенция “Национална сигурност“ /ЗДАНС/, не съдържат специално основание за прекратяване на тези правоотношения по отношение на основанието по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., а само конкретизират съдържанието на преценката по целесъобразност на работодателя – орган на държавна власт. Дори позоваването в акта за прекратяване да е само на цитираните норми от специалните закони – ЗНАП, ЗДФИ и ЗДАНС това не означава, че прекратителното основание е различно от уреденото в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм.. Не означава и че съдебният контрол относно законосъобразността на прекратяването на правоотношението с лицата по чл. 19, ал. 4 ЗАдм. може да бъде разширен извън горепосочените граници, приложими всякога когато трудово правоотношение се прекратява по целесъобразност от работодателя. В този контекст съдът не дължи преценка дали са осъществени посочените в чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП, както и в други подобни норми като чл. 9, ал. 3, т. 4 ЗДФИ и чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС, предпоставки за прекратяване на правоотношението със субектите, визирани в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. Решение №1460/21.10.2005 г. по гр. д. №2662/2004 г. на ВКС, ІІІ г. о., цитирано от касаторката, съдържащо различен отговор на правния въпрос от гореизложения, съставлява практика по чл. 218а, б. а ГПК /отм./, която освен, че е изолирана, е и преодоляна с горепосочената по – нова, непротиворечива, практика на ВКС.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За приложението на принципа на справедливост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. (По иск за обезщетяване на неимуществени вреди от побой по хулигански подбуди)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно по своя характер, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Примерно са посочени обективни обстоятелства при телесни увреждания и причинена смърт – характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнителното влошаване състоянието на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Подчертава се, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Заключено е, че при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд, с която се приема, че обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице за конкретно претърпените неимуществени вреди, без да се превръща в източник на неоснователно обогатяване, като размерът се определя при съобразяване възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и наведените от страните доводи и възражения. (По искове за връщане на държан без основание трактор, за заплащане на обезщетение за ползването му; за заплащане на обезщетение за нанесени на трактора вреди; за заплащане на обезщетение за погиването му в размер на стойността му)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 КРБ, съответно чл. 5 ГПК, чл. 143 ГПК, чл. 154 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236 ГПК, като въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като обсъди и прецени всички допустимо събрани и относими към предмета на спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като установяващи правнорелевантните факти, от които произтича спорното право; да посочи въз основа на кои доказателства намира твърденията на страните за определени обстоятелства за установени и кои обстоятелства за неосъществили се; да обсъди и се произнесе в мотивите си по всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решаването на делото, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса; при формирането на вътрешното си убеждение, осъществявайки тази своя решаваща дейност, съдът следва да се съобрази с и приложи правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, като само тогава фактическите му констатации и правните му изводи следва да се считат за обосновани.
Terms