Dictum Плюс – 1 юни 2023 г.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. При установителните искове (включително и отрицателните) в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Уважаването на отрицателния установителен иск обаче има и правопредпазващо действие по отношение на засегнатото право, което ищецът брани с предявяването му – ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. Изложени са също съображения, че правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера, а видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. Посочено е, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора.

Преценката за наличие на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск следователно е винаги конкретна, основана на всички, съдържащи се в исковата молба твърдения, като нейната цел е да се съобрази дали при уважаването на иска ще бъде дадена защита на субективното право, което ищецът твърди, че притежава. При това следва да бъде взето предвид доколко както съществуването, така и реализацията на притежаваното от ищеца право се засяга от правото на ответника. В този смисъл въз основа на съдържащите се в мотивите на тълкувателното решение съображения, в практиката си ВКС е достигнал до изводите, че за да прецени дали изложените в исковата молба твърдения обуславят правен интерес от О., съдът следва да ги квалифицира и да прецени доколко решението по делото ще рефлектира върху правната сфера на ищеца и ще постигне целения от него резултат и само когато целеният правен резултат не би рефлектирал непосредствено в правната сфера на ищеца, то липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В тълкувателното решение се придава значение не на вида накърнено субективно материално право на ищеца, а на обстоятелството дали собственическите претенции на ответника пречат на ищеца да го упражнява, респ. дали отричането им би повлияло на възможността за безпрепятственото му упражняване.

С тази практика на ВКС, вкл. с изложените в мотивите към т. 1 на ТР №8/2012/27.11.2013г. по тълк. д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС съображения в случая въззивният съд не се е съобразил. При извършването на преценката си за наличие на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск въззивният е взел предвид единствено твърденията на ищците за осъществяването на фактите, свързани с придобиването на права от страните върху самостоятелните обекти от масивната двуетажна търговска сграда, както и върху дворното място (за ответниците), но не и твърденията за последващите спорове между страните, свързани с ползването на дворното място и обусловената от това възможност за достъп до сградата и не е анализирал значението на тези твърдения за наличието, респ. липсата на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск.

В тази насока следва на първо място да се отбележи, че именно съществуването и реализацията на правата, които ответниците твърдят, че са придобили върху дворното място, засяга възможността ищците да упражняват признатото от чл. 64 ЗС право да ползват терена доколкото това е необходимо за пълноценното упражняване на правото на собственост върху притежавания от тях самостоятелен обект в сградата, вкл. правото на достъп до самата сграда, като се съобрази и предназначението на този самостоятелен обект, а именно магазин, до който следва да бъде осигурен непрекъснат достъп не само за ищците, но и за посетителите на магазина. Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че за да бъде упражнено успешно правото по чл. 64 ЗС на първо място следва да бъде разрешен спорът за принадлежността на правото на собственост върху терена, доколкото предявяването на иск по чл. 64 ЗС с твърдения, че правото на собственост върху терена не принадлежи на ответниците не може да се приеме за допустимо, а уважаването на такъв иск срещу общината не би било противопоставимо на ответниците в настоящето производство.